0
2128

Историчност, настояще и бъдеще

Писал съм неведнъж и не без гняв за щетите, които ние, българите, сме понасяли и понасяме, търпим, претърпяваме и носим неуморно като нация поради хроничния си недостиг на съзнание за историчност. Една страна, която си играе на криеница със собственото си минало, страна, която манипулира и изопачава, героизира, глорифицира или проклина това минало в услуга на една или друга актуална гражданска конюнктура, не е в състояние да стъпи здраво и в настоящето, а още по-малко – да потегли уверено към бъдещето. Докато под слънцето на мира и социализма анатемосвахме с партийната идеологическа пропаганда воглаве националното си минало като капиталистическо и робско (като че ли първото значи по необходимост второто!), днес със същата емоционалност и точно толкова незаслужено и безкритично величаем собствената си история. Така, манипулирайки и изопачавайки, героизириайки и глорифицирайки епоха след епоха, най-често без да го съзнава, населението на подобна страна се превръща в съвкупност от комплексари, неспособни да решат изпитанията, пред които времето ги изправя.

Още бащата на историческата наука предупреди за тази зловеща опасност. Първият изследовател, поставил си за цел да измъкне миналото от царството на легендите, на фолклора и на епоса, на сказанията и притчите и да го превърне в система от знания за същината на обществените процеси и явления в хода на времето, заяви, че историята не бива да се бои от никоя истина, както не бива и да се прекланя пред никоя лъжа. Тъкмо обратното: Херодот счита, че национален и интернационален дълг на историята, ако иска тя да бъде наука, а не лъжкиня, е да се придържа неотлъчно към истината и да разобличава смело лъжата. А фактът, че най-често през годините и вековете е ставало не така, а обратно, че в писанията си и сам Херодот далеч невинаги е оставал верен на собствения си принцип за научна безпристрастност, че често е премълчавал, интерпретирал и дори преиначавал фактите така, че те да фаворизират елините за сметка на други съседни и далечни народи и етноси, говори само колко труден, колко мъчителен емоционално е процесът на демитологизиране, колко непосилно е и за най-съвестния изследовател да надмогне субективните си предпочитания в интерес на обективните дадености. Пътеводната за Аристотел максима „и Платон ми е скъп, но истината ми е по-скъпа” явно не е лъжица за всяка уста, явно наличието на гениалност не обезпечава наличието и на характер, явно малцина са онези велики творци, които имат формата да последват обективната истина на цената на субективността си.  

А отделните народи са като отделните личности – на тях собствените им заблуди са скъпи, те с неохота се разделят с унаследените си илюзии дори когато тези илюзии са във фрапантен разрез с действителността. Сега го наричат когнитивен дисонанс, а аз го наричам измама. Или по-точно самоизмама. Доколкото всяка измама се свежда в крайна сметка до самоизмама, самоизмама е същинското има и на многото ни мистификации, за които ние си мислим, че са проклятие на съдбата. Един гениален психоаналитик стигна до извода, че, съзнават ли го, или не, хората копнеят да бъдат лъгани. Оказва се, че често заблудите, които ни владеят, са ни по-скъпи от истините, които преследваме – особено когато илюзиите са наркотизиращи и болкоуспокояващи, а истините – болезнени и гнетящи. Че всяка породена от демаскирането на лъжата и придружаваща пътя ни към истината болка е животворна и здравословна, а оттам – и екзистенциално необходима, отделните личности осъзнават само по изключение, а общностите никога не осъзнават – дори само по изключение. Въпреки че едни народи са по-еволюирали и зрели, по-пораснали психологически и морално от други, и най-зрелите, и най-еволюиралите от тях не са достатъчно себекритични и себеосъзнати, за да се изправят лице в лице със собствените си пороци и поражения, да погледнат с нужната аналитичност на собствените си исторически катастрофи и злодеяния. За целта е необходим кураж, който общностите по правило не притежават – притежават го само отделните индивиди. А на европейска земя най-рядко го притежават нашите балкански народи. Неслучайно моят дългогодишен сътрудник в горещите радиобитки по фронтовете на Студената война Атанас Славов установи с присъщото му остроумие, че българският еквивалент на величественото Цезарево „Дойдох, видях, победих!” е „Влезе, пи кафе и излезе”.

Така че, отнесена към родното настояще, картината става още по-печална. Доколкото не по моя воля немалкият ми вече съзнателен живот е безобразно политизиран и идеологизиран, преполовен е, разрязан е като торта надве и е симетрично разпределен на деспотизъм в младите и демокрация в зрелите ми години, разполовен, раздвоен, надве разрязан от времето и неговите предизвикателства съм и аз самият. И то, повтарям, не по собствено желание, а по желязна историческа необходимост. А обективните необходимости възникват не за да ги селектираме ние според предпочитанията, настроенията и капризите си, не за да ги избираме и подбираме по вкус и цвят, а за да ги приемаме такива, каквито са – така, както приемаме безусловно и природните елементи. Една древна притча съветва да се примиряваме с нещата, които не можем да променим – и най-мъдрите измежду нас го правят, а най-глупавите се съпротивляват. Една обречена съпротива, една съпротива, която винаги и неминуемо води до поражение. Поражение, което е подхранвано от обстоятелството, че, колкото и да не ни се иска, обективните процеси и явления винаги надмогват личните ни пристрастия. Доколкото е по-силна и от най-горещите ни симпатии и антипатии, обективността устоява на всяка субективност. Така е с всеки от нас – така е и с мен, така е и с авторството ми.

Едно е обаче да осъзнаваш, а друго е и да действаш на базата на осъзнатото, да подходиш към действителността съобразно осъзнаваното. Ако наблюдаваме тяхното поведение, ще установим, че осъзнаващите често реагират (респективно не реагират) като неосъзнаващи. И отново не изключвам себе си – колкото и да ми се иска да съм вън от тази порочна практика, тя владее мен, а не аз нея. Ментално на мен ми е ясно като ден, че милиони мои сънародници са изпаднали в истинско опиянение от близкото ни комунистическо минало, че те боготворят, при това често с неподправена възторженост, добрите стари времена, в които, видите ли, благодарение на братската съветска помощ и на мъдрото еднопартийно ръководство, ние, българите, сме имали най-могъщата армия на Балканите, вдигнали сме най-големия металургичен комбинат в Европа, завардили сме най-строго охраняваната държавна граница и изобщо във всичко сме били „най-“ и „най-“. Ако бях зрелият и уравновесен човек, който явно не съм, аз не бих допуснал и за миг подобни инфантилни изхвърляния в мрежата, в медиите и навред в общественото пространство да ме развълнуват. Вместо това би трябвало с лека ръка да игнорирам подобни самохвалства, да предоставя тяхната отявлена глупост на авторите им. Е, бих могъл да им отговоря попътно с някой и друг ироничен коментар, който да ги свали от розовите облаци, които са яхнали, да ги приземи и заземи – и с това нещата да приключат. Но не става и не става, все не става и не става така. Сърце юнашко не трае и аз ежедневно се впускам в обстойни полемики, отговарям и отговарям на наплива от безумия. Което ще рече, че надценявам хлапашките си полемисти, възприемам ги като равностойните опоненти, каквито те просто не са. Обяснявам, значи, като на малоумни, пренебрегвайки предупреждението на Марк Твен, че ако ти спориш с идиот, много е вероятно и той да прави същото. Какво им обяснявам ли? Ами че не е най-важното колко могъща е една национална армия – далеч по-важно е какво и как тази армия охранява, какви цели преследва и какви ценности брани. И когато тази армия охранява, както това правеше цели десетилетия наред БНА, родния деспотичен режим, това я превръща в най-престъпната, в морално най-нищожната армия под слънцето. Доколкото пък „Гранични войски”, които бяха съставна част от тази армия, охраняваха границите ни не от външни врагове, както е във всяка нормална държава, а ги пазеха с пръст на спусъка отвътре навън, сиреч от собствените си съграждани, те бяха най-престъпната институция – хиляди са разстреляните на граничната полоса сънародници, дръзнали да прекрачат извън пределите на тоталитарното мракобесие. Обяснявам още, че в икономическата сфера за предпочитане е ефективността пред гигантоманията, че е по-важно не произведеното количество, а постигнатото качество, важно е дали и доколко продукцията на едно предприятие е конкурентоспособна – както на вътрешния, така и на външния пазар. Спомням си как, когато нейде през 70-те години един високопоставен представител на легендарния западногермански металургичен концерн „Круп” посети „Кремиковци”, за да обмени опит със социалистическата промишленост, той се завърна изумен обратно в родината си. И в обширни интервюта заяви, че ако този огромен български комбинат, който беше гордостта на държавното планово стопанство, бе на територията на Свободния свят, щеше да фалира начаса, тъй като производството му е икономически нерентабилно: рудата, която „Кремиковци” преработва, се внася с кораби от хиляди километри, готовата продукция пътува хиляди километри от вътрешността на страната до родни и международни пристанища, за да бъде натоварена и изнесена, а целият производствен процес се ръководи по тромави, централизирани и бюрократизирани командно-административни схеми, които противоречат на здравия разум. Всичко това прави продукцията на предприятието непродаваема, а фалита – неминуем. Казаното ще рече, че, дотирано от държавата, ден след ден предприятието работи на икономическа загуба, но за сметка на това на идеологическа печалба: за Партията-ръководителка пропагандата е по-важна от действителността. А доколкото всяка идеологическа пропаганда е по своята природа не действителност, а недействителност, действителността се оказа ловко подменена от доктринирани химери и фантоми. Казано по-простичко, за Партията-ръководителка бе важна парадната гордост, че ние имаме най-големия металургичен комбинат на Балканите. Който ежедневно произвежда съответно и най-големите загуби. По-нагледен пример за деструктивност и безумие аз не мога и да си представя. Тази патологичност си отмъсти впоследствие и датата на отмъщението бе десети ноември, но това е друга тема.

Рационалните съображения са валидни само за нормалните хора и за нормалните държави. А НР България бе царство на ненормалностите, страна на парадоксите и обратностите. Ненормалности, парадокси и обратности, които за всеобща изненада не си отидоха с времето, което ги беше породило и въдворило, надживяха тоталитаризма и прекрачиха с твърда крачка и в демокрацията. Тъкмо затова родната ни икономика е така болнава и недъгава. Докато десетилетия наред я поболяваше и осакатяваше догматиката на реалния социализъм, днес вече я спъва носталгия по измамните блаженства на същия социализъм. Не се гради, не се съгражда и изгражда демокрация с копнеж по деспотизма в сърцето. Със стари метли – учи една древна абхазка мъдрост – нова къща не се мете. Ето защо и къщата ни не е нова – тя няма да се обнови, няма да бъде преметена от отпадъците на миналото, докато метлите си остават старите. За да е, за да стане наистина нова, всяка система предполага нова методология. Вярно е, че раздялата със старите поведенчески модели е болезнена, болезнено е и усвояването на нови подобни модели, но не осъзнаем ли най-после, че тази болка е съзидателна и не я ли приемем като неминуема цена за прехода, като предпоставка, като надежда и упование за едно по-благополучно бъдеще, това бъдеще така и няма да настъпи. Впрочем времето няма да спре насред път, бъдещето ще настъпи независимо от нашия национален застой, но в такъв случай то ще пристигне при нас и при нашите потомци самó, без благополучието. Тъкмо затова бъдещето ни ще заприлича на настоящето ни – така, както настоящето ни прилича на миналото ни. Едно настояще, заседнало в непроходимите коловози на унаследената догматика.

Догматика, в хода на която ден след ден прилежни граждани и гражданки илюстрират патетичните си писания в мрежата и по медиите с лъскави снимки на хранителни магазини, чиито блеснали витрини и рафтове се гънат, отрупани с деликатеси. Витрини и рафтове, на чийто лукс биха завидели жителите и на най-проспериращите държави. Декорът е автентичен – продавачите са стегнати в искрящи от белота санитарни престилки, витрините и рафтовете са стародавни, на полувековна възраст, и везните дори са от онези безсмъртни като злото комунистически времена. Само деликатесите са привнесени незнайно откъде в духовната нищета и хроничния недоимък на реалния социализъм. Впрочем знайно е – привнесени са от онези западноевропейски държави, на които по унаследена балканска традиция ние гледаме не като на наши благодетели и учители, каквито те би трябвало да са, а като на наши врагове, каквито те не са. Врагоманията обаче е лош пътеводител – цяло едно полувековие тя ни водеше с бодра стъпка и с песен на уста в блатото на духовната и материална нищета, и продължим ли да я подхранваме с деструктивната си емоционалност и с мазохистичните си сантименти по най-суровата и зла епоха в цялата ни хилядолетна история, ще ни отведе отново там. Където може би е и мястото ни…

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияСамюъл Бекет, made in Bulgaria
Следваща статияПо следите на изгубената софийска кинокултура