0
1608

Историята е бездушна дама

Радой Ралин премина със съвест и талант през „изненадите на историята“. Тази „бездушна дама“ бе разтълкувана от него без някаква преднамереност, със съзнанието, че все пак човекът може да бъде спасен.

Маларме казва, че тази „недостатъчност“ на историята се компенсира от поезията. Стиховете на Радой Ралин са компенсация. Бодрияр пише за непредвидимите и опасни предизвикателства на историята. Говори и за „радикалната ирония на нашата история“. И Радой Ралин стига до подобен извод:

Ние искахме да бъдем смели,
превръщахме се на арени,
вися другарството на косъм.
Сега сме вече уморени,
а битките се обезсмислиха.

(„Пепел“)

Животът му е повод за много размисъл в това отношение, но стиховете му ни го спестяват, тъй като сам е побързал да ни внуши „радикалната ирония“, обърнала съдбата му в конвулсия.

Доброволното му участие във войната, преди това размирната му младост, когато „Историята подсказва въстание“ („Изпитание“), бригадирското движение, младежките фестивали, потресът от режима, неговото дисидентство и най-сетне последните му признания след 1989-та – „Осиротя доброто начало у мен“ („Остатък“) и „Отчаян съм,/ защото съм напълно съкрушен“ („Истина“). Не е малко това за един човешки дял, за неговия живот в историята. При това следвал повелята си да „играе“ честно, той не се чувства ограбен. Чеслав Милош твърди, че „историята е голяма шегобийка, която непрекъснато ни изненадва“. Октавио Пас казва, че историята е „непредсказуема, защото главното ѝ действащо лице, човечеството, е олицетворение на неопределеността“. В известен смисъл и Ралин носи в себе си тази неопределеност. Страстите и мислите му са противоречиви още в годините на младостта му. Същото се отнася и до времето, когато, разколебан в своите идеали, той изпитва понякога носталгия по миналото си на бунтуващ се. Още време трябва да мине, докато и това състояние на раздвоеност не приключи с неприязън към предишното. Поетът ми каза веднъж: „Болшевизмът не е само в жестокостта. Той е и в перфидността, той е в неетичността, в алчността, в тщеславието да заемаш много постове, да командваш хора.“ Разколебан в предишната си вяра, стигнал и до непоносимо отчаяние, и Александър Геров казва в „Предупреждение”: „Човекът е загубил своя образ/ и няма никога да го намери”. В дневника си той се питаше: „Какво става наистина с това човечество? Не върви ли то към голям упадък?” Констатираше, пак там, че „много ниско е паднал вече духовният ръст на човека”. Не искаше да се примири с ограбеното съществуване на човека и пак намираше своите упования – в „разцъфтялото глухарче”, в „малкия квадрат на всеки ден”, в живота извън кумирите и понятията и само с вярата в „отделния човек/ с който те е свързал живота”. Знаеше, че „малцина истински живеят”. Устремен към истинското, към живота извън сложността, той се добра до жадуваната „простота насъщна”, за която писа в „Смисъл и безсмислие”. Но иначе страданието му остана. Както остана и при Радой Ралин, и при други от значимите ни поети, за да се превърне в присъда. Такива са творбите на Константин Павлов и сега ще посоча „Беше ХХ век“ – една присъда заради светотатствата на ХХ век. На човека изобщо, на хомо сапиенса, дефиниран от поета като „най-жестоката/ и най-фалшивата” рожба на Времето. Не бива да тъжим за него, за отминалия век, за целия ни път през историята. Споделеното е в съзвучие с думите на Паскал, че сме „измет на вселената”. И в съзвучие с мисълта на Чоран за Каин, който е нашият прародител. Скептичен, неизменно саркастичен, майстор на иронията, с която отрича човешката разюзданост, безвкусицата, самата непристойност на некачественото съществуване, кощунствата и безсрамието му, Константин Павлов стига до максималната степен на отрицанието. Написал е творбата си през 1982, една година след честването на онези тринайсет века, за които казваха, че са ни извели до щастието. И доста време преди да се разболее след многото понесени удари. А в завършека на стихотворението е онова видение с устрема ни към небитието, където плуват

само два-три атома тъга,
каквато е
абсурдната любов –
на няколко оцелели кучета,
като последен,
незаслужен реквием.

Стиховете на Радой Ралин, в които пестеливо, но запомнящо се извайва потискащия образ на историята, разкриват убеждението му за проваленото. Тук, в пределите на един натрапен обществен и морален проект, хуманизмът ще се окаже без ценностно покритие. Сведен до изолиран атом, натирен в блатото на повсеместна бездуховност, заплашван и репресиран, отчужден от властта и себе си, човекът е останал без опора. Историята, в която го захвърлят, го обрича на за6рава и нейното бездушие не познава граници. Затова поетът казва в „Обяснение в ретро“: „Историята е бездушна дама!“ Работата на поезията е да я очовечи – продължава той.

Тези ненужни „подробности на времето“, за които пише, са негова тегоба и съвест. Действеният му хуманизъм се разкрива и от постоянната му съпричастност към малкия щрих в историята, към безшумната съдба на обикновения човек. В хода на официалното време, когато всеки „бърза да се подпише/ като съавтор на епохата“ („Реализация“), Радой Ралин мисли докъде и как се простира историята като лична съдба. У него нараства чувството за невъзможността на човека да установи контакт с разумното в историята, с предполаганата ѝ рационалност. Има едно взаимно неразбирателство, поради което историята отминава равнодушно. И поради което се разминава и с представата за самия теб:

Историята рязко крачи –
не може нищо да я спре.
Тя в свойте делови задачи
дали и теб ще разбере?

(„Огледало“)

„Съставна част от своя век“ („Извод“), поетът няма да бъде разбран. Езикът, на който говори, е различен от езика на историята. Неговите ценности са настъпателни, обвързани с участта на човека. Историята като отрязък, през който е преминал, е движена от невалидни стойности. В това безсъвестно време всичко се превръща в „Лош спомен“, „Подвигът не утешава вече никого“ („Балада за назиданието“). Историята се крепи на цинизъм, на вярата, която е натрапена. Изчезнала е простотата на живота, битието е прекалено усложнено, защото човекът е притиснат между волята си да оцелее и компромисите. Историческото битие оплита човека в мрежа от неразрешими въпроси. И затова Радой Ралин говори за крушението:

светът си знае като две и две
какво е безизходица.

Творбата, която цитирам, се нарича „Навечерие“. Написана е преди много години, за да разкрие нравствената несъстоятелност на съществуващото. Изгубена е вярата в „стари богове“, не изпитваме нужда от чудесното, от чудото, от една „нова Богородица“ и колелото се е завъртяло на празни обороти:

И стогодишните войни,
и бутафорните нашествия,
и тези реформаторски вълни
без никакви последствия.

И онзи доктринерски патос,
залял трибуните и пресата.
Светът загуби всичко свято
и всичко сведе в интересите.

Сега чуваме гласа на поета, примесен с интонации, познати от неговата сатира. Стихотворението обобщава размислите му за окаяното състояние на човечеството, но преди всичко е недвусмислен намек за българската съдба, за статуквото у нас. „Историческите“ пленуми, безбройните „съображения“ на властниците – те са бутафорно нашествие на глупостта, едно садистичното насилие. „Онзи доктринерски патос“ е патентован тук, в “лагера“, където са затворили страната ни. Ралин го осъжда в „Люти чушки“ и в сатирата си.

Изповяданото в „Навечерие“ предусеща същината на по-нататъшното време – на перестройката и посттоталитарните години. Нейният смисъл задава тъкмо този прочит и „Навечерие“ свидетелства за преживяното, подсеща паметта ни. Радой Ралин е постигнал целта си. Но „сюжетът“ не е самоцелен – да се „разкаже“ за уморения и безпътен свят, за драмата под нашето небе. Той ни изправя и пред личното състояние на поета. Поднесените факти, поетическото им осмисляне – това е така искрено и изстрадано:

А ти на себе си се помоли
и вярата ти нека е всесилна.
Моли се, докато те заболи,
защото всяка болка е родилна.

Поетът е намерил основаниятата си за живот, щом отправя молитвата към себе си. Светът, лекомислено отрекъл се от вярата в доброто, е достоен само за презрението му. Да се помолиш не за себе си, а на себе си – докато това е възможно. Ралин и по този начин доказва хуманистичното начало в творчеството си. „Навечерие“ и въобще стихотворенията му за лишената от хуманен смисъл действителност, за бездушието на историята не са спор за „новия човек“. Тази митологема не е валидна за него. „Инженерите“, поискали да премоделират обществото и човека, се оказват демагози и насилници. Поетът не спори и със себе си, защото е преодолял колебанията и раздвоенията си. Сега той е сам, а самотата му е завоевание, отнета мощ от бруталната реалност. А молитвата си той ще подновява всеки път, когато историята подновява издевателствата си.

Лешек Колаковски пише: „За тези, които черпеха вдъхновение от марксистката идеология за утопичните си мечти, историята не беше нищо повече от претекст, поддържащ вярата им, че естествената според тях неизбежност скоро ще вдъхне живот на плодовете на тяхното въображение. Месианските очаквания предоставиха правото да се използват всякакви средства и всякаква форма на насилие, за да бъде постигнат бъдещият златен век“. От виденията си, представяли бъдещето в приказни краски, поетът се отказва. Някогашните му очаквания са попарени и той ми е разправял как още непосредствено след 9 септември в родния му край са избивани невинни опозиционери. „Катастрофата си съществуваше още в първите дни с тази нагла болшевишка безпардонност. Когато виждахме, че някой си е направил хубаво дюкянче, ние нагло го изземвахме, понеже ни е харесало. А него го пращахме в крайния квартал.“ Тук ще цитирам и думите му от „Новородените“: „Докарва времето/ какви ли не обрати./ Историята има страшна памет.“ Тези обрати го сломяват и на тях поетът дължи раните в душата си. „Щастливото ремсово време!“, за което споменава в „Елегия“, историята превръща в безсмислие. Ще се окаже, че и историческата памет не е сигурна и той ще прибегне до паметта на собственото си изкуство. „Историята – страшен водопад,/ пои с гласа си старите поети“ („Наслаждение“). И водопад, и зейнала яма („Балада за народите“), където са потънали отделни съдби и цели народи, това са другите образи на историята. За да я надиграе, за да я преодолее вътрешно в себе си, поетът прибягва и до странното си на пръв поглед решение:

Когато времената станат грозни
и се заплаща всяка свобода,
тогава нека станем несериозни!
Ще бъдем защитени от беда.

(„Далновидност“)

Ето я позицията на ангажиран човек, прибягващ до иронията, до несериозното, за да обезсмисли злото. Десетилетия наред той не се разделя с битността си на „несериозен“, чиито странности провокират обществото. Но да не се забравя, че това е обмислена несериозност. И с тази страна на поведението си Ралин оцеля морално. Тази „несериозност“ потвърждава колко сериозно той гледа на себе си. Тя е неразделна част от артистичната му същност. С подобна „несериозност“, но въплътена в друго артистично присъствие, и Сашо Сладура преминава през мрака на режима, за да го охули и осмее. „Комедианти“ като Ралин и Сладура, прибегнали до несериозното, до смеха, елиминират наложените забрани и потвърждават мисълта на Йонеско, че „единствено смехът не зачита никакво табу, единствено комичното е в състояние да ни вдъхне сила да понасяме трагедията на съществуването“. На режисираната „масовка”, на обществото, превърнато в зловещ експеримент, творческият дух се противопоставя с подигравка и смях. Злото е демаскирано и подиграно. При обстоятелствата, където всяка по-радикална съпротива е самоубийство, и това се оказва някакъв изход.

Артистът в историята, поетът в хода на времето, което му остава чуждо. И на тази тема Радой Ралин има стихове с богат подтекст и безспорна въздейственост. Поразява с драматичната си експресивност неговата „Балада за края“, представляваща размисъл за тъжната съдба на Добри Чинтулов. „Вече е свободна раята…“, а поетът, с чиито песни народът изкачва последния връх на своето възраждане, се оказва ненужен и забравен. Останал само с личните си страдания, дължащи се на това, че е загубил най-близките си, той гасне в самота. „Песните му забравиха всинца“, сега е време за „възмогване“. Стихотворението е в контекста на трагичната българска тема, назована от Вазов „Епопея на забравените“, само че не е трудно да се досетим как Радой Ралин преследва и друга цел – да ни внуши изобщо идеята за твореца, носещ с призванието си и своята участ да бъде самотен. И когато единствен е разбрал как трябва да се реагира ефикасно на историческите повели, и когато после той като че ли долавя как новото време му налага пак ролята на самотник, задължен да се примири или пак да предизвика съдбата. В тази тематична насока се намира и „Овидий“. Като припомня факти от съдбата на древния поет, Ралин се пита за творческата орисия, за нежеланите и драматични последствия в нея. Логиката на живота се разминава с логиката на творческата съдба и равносметката е разочароваща:

За теб животът става милостиня,
а иначе могъл би да умреш за свободата,
която беше твоето съществуване.

Историята и поетът, действителността като нещо чуждо и артистичната, но скъпа привилегия на извисения творчески дух – за това поетът пише в „Балада за Дебелянов“. Но в поантата на стихотворението се долавят и лични нотки, подсказващи, че той мисли там и за себе си:

Добре че си написа стиховете,
все пак от тебе нещо да остане,
през мъртви периоди да ни свети,
да причестява чувствителността ни.

Много го обичам това стихотворение – заради Дебелянов и заради самия Радой Ралин. В онези „мъртви периоди“ стиховете на двамата, пък и само техните ли, причестяваха душите и бяха упование. Пак по време на разговор поетът ми рече: „Страшни са изненадите на историята. Тя определя какво човек е постигнал, а човек сам не може да прецени какво е постигнал.“ Малко след това той се изрази, че творецът е истински, само ако през „няколко превратни момента в историята е бил необходим, търсен и цитиран“. Как ще бъде занапред, не може да се каже, но ми се струва, че Ралин премина със съвест и талант през „изненадите на историята“. Историята, тази „бездушна дама“, бе разтълкувана от него без някаква преднамереност, със съзнанието, че все пак човекът може да бъде спасен. Само това да беше сторил, пак щяхме да го наречем честен, истински творец.

Божидар Кунчев е литературен критик, професор в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите „Един бял лист, едно перо” (1981), „Александър Вутимски” (1984), „Иван Пейчев” (1986), „Александър Геров” (1987), „Поглед върху поезията” (1990), „Да отидеш отвъд себе си” (2007), „Когато времето кристализира” (2012) и др.