0
2498

Историята и нейните Апокалипсиси

Адът в ръкописа Hortus-Deliciarum на Херад от Ландсберг, 1180 г.

Откъс от втората студия в новата книга на проф. Калин Янакиев (издание на Фондация Комунитас), заявяваща се като „философия” на последните неща.

В увода към книгата Калин Янакиев отбелязва, че неговото фило­софстване върху „последните неща” е „про­вокирано от духовно безпокойство пред лицето на откровеното ни, което самото не се разисква или поставя под съмнение по никакъв начин. И ако в първата студия безпокойство събуждат комплекси от определени есхатологични идеи, свързани с от­кровението за предела на историята, то във втората безпокойството е провокирано от страховитата про­тиворечивост на самото откровено ни за пределната съдба на злото…” Книгата – в своята първа сту­дия – „размисля върху богословски и метафизически идеи, а във втората – върху проблеми и недоумения, възникващи от самата богословска артикулация на откровеното ни. С други думи, тя може да се опреде­ли и като философстване върху богословие (и бо­гословия). Което не е богословие, а си е философия.”

Калин Янакиев, професор, дфн, препода­вател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Между­народното общество за изследвания на средновековната философия (SIEPM). Ав­тор на книгите: Древногръцката култу­ра – проблеми на философията и митоло­гията; Религиозно-философски размишле­ния; Философски опити върху самотата и надеждата; Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие; Богът на опи­та и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието; Три екзистенци­ално-философски студии. Злото. Стра­данието. Възкресението; Метафизика и християнство; Светът на Средновеко­вието. Генезис, история, общество; Res vitae, res publicae. Философски и философ­ско-политически етюди от християнска перспектива; Европа. Паметта. Църква­та; Христовата Жертва, Евхаристията и Църквата, както и на много студии и статии в областта на православната духовност, философията и средновеков­ната история. От 2015 г. е постриган за иподякон (чтец) на БПЦ.

Калин Янакиев, Историята и нейните Апокалипсиси. Предизвикателството на вечния ад, изд. Фондация „Комунитас“, 2018 г. , редактор Мартин Осиковски, дизайн на корицата Анна Анакиева.

Предизвикателството на вечния ад

Въведение

Решението да се отдам на размислите, които следват по-долу, взех след тазгодишната литургия в Неделята на Страшния съд (последната от предшес­тващите началото на Великия пост). Евангелското четиво, което слушах за поредна година, и този път ми припомни потресаващите думи на Господа: „А кога дойде Син Човеческий в славата Си и всички свети Ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си, и ще се съберат пред Него всички наро­ди, и ще отдели едни от други, както пастир отлъч­ва овци от кози; и ще постави овците от дясната Си страна, а козите – от лявата. Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна: дойдете вие, бла­гословените на Отца Ми, наследете царството, при­готвено вам от създание мира… ще каже и на ония, които са от лява страна: идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите анге­ли… И тия ще отидат във вечна мъка, а праведници­те – в живот вечен” (Мат. 25:31-34, 41, 46). След като чух четивото, аз си спомних, че неведнъж с тревога съм се замислял над главоломното предизвикател­ство, пред което изправя съвестта на християнина този „вечен огън”. Предизвикателство, защото, както знаем, християнинът изповядва на всяка Евхаристия в последния член на Никео-Константинополския Символ на вярата, че „чака възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век”, а както се вижда, според вя­рата на Църквата в този „бъдещ век” (αἰῶν) след все­общото възкресение ще имат място както участието на спасените във вечния живот на Бога, така обаче и „втората смърт”, в която ще трябва да отидат – при това завинаги – всички ония, които в този свят съз­нателно и напълно са се отвърнали от своя Създател и са се утвърдили в злото. Би могло да се каже следо­вателно, че дори само по себе си това есхатологично „място” на вечната мъка се явява предизвикателство за ума и съвестта на вярващия, който знае за него, но все пак чака единствено живота в „бъдещия век”. За този бъдещ живот в Царството Божие ние знаем много малко и най-важното от него е, че „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Кор. 2:9). Незнанието на великата и светла тайна на Царството обаче не изкушава ума и сърцето – ние я приемаме с трепетна и смирена надежда тя няко­га да ни бъде открита. Напротив, ужасната и тъм­на тайна на ада е породила още в първите векове в църковното богословие многобройни въпроси, сму­щения и разногласия, които – ако бъдем честни – го съпътстват и до днес.

Сам аз неведнъж съм разсъждавал върху тях. Спомням си например, че преди време внимателно щудирах забележителните страници, посветени на ада (или по-скоро на борбата на съвестта с ада), у Николай Бердяев и Евгений Трубецкой.[1] Спомням си също, че въпреки своята дълбочина те не успя­ха да удовлетворят напълно нито ума, нито съвест­та ми. Така или иначе, дадох си сметка, че замисля­нията ми – както тогава, така и по-късно, дори да не са били съвсем епизодични, са оставали неза­вършени и недоведени до задоволителен край. Ето защо подир тазгодишната литургия аз реших, че седмицата, следваща тази неделя, би била особено подходяща за едно по-задълбочено припомняне и повторно обмисляне на всички въпроси и недоуме­ния, които съм имал във времето по повод на тази страховита и фасцинираща тайна на окончателното Бого-отчуждение.

След като взех решението си, следващите раз­мишления бяха написани буквално в шестте дни на седмицата, т.е., както се казва, наистина „на един дъх”. Когато впоследствие редактирах написаното, аз намерих за най-коректно да поднеса размислите си и в завършения им вид от първо лице единствено число – т.е. така, както ги бях писал първоначално, защото – макар да се решавам да ги споделя тук, аз и сега държа да подчертая, че те нямат претенцията да учат или наставляват когото и да било; нямат сиреч, както се казва, никаква вероучителна претенция. Те са – нека го заявя съвсем определено – религиозна философия, а не теология (която трябва да бъде основана върху по-широк, общностен – църковен фундамент). Философстването пък по природата си е „солилог” – т.е. разговор със самия себе си, какъв­то и провеждах безмълвно по тези страници в шест­те дни на седмицата подир Неделята на Страшния съд.
Ето до какво достигнах в резултат на този едно­седмичен „солилог”.

ПЪРВО РАЗМИШЛЕНИЕ: ТЕОЛОГИЧЕСКО

Щом съм решил в следващите страници да бъда максимално честен, ще трябва да призная веднага, че най-мъчителното, най-каверзното, с което мисълта ми се сблъсква, е това, че тя, изглежда, трябва да по­сочи някакво основание, на което сам Бог е създал това „място” на окончателната, на вечната мъка. А какво, какво би могло да е „основанието”, на което Той може да създаде (или „устрои”) подобно „мяс­то”? Такова „основание” аз като че ли никак не бих могъл да намеря тъкмо в светлината на новозавет­ното откровение на Бога в Христа – на Бога, Който „е Любов” (1 Иоан. 4:8), на Бога, Който „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината” (1 Тим. 2:4). Само че ако това е така, аз, изглежда, ще трябва да призная, че не мога – въоб­ще не мога – колкото и дръзко да е това, да продъл­жа да изповядвам, че адът е „създаден” („устроен”, „приготвен”) от Бога „за това” или пък „за нещо друго”. Той според мен въобще не може да се изпо­вяда като „нужен” на Бога: като „институция” или „инструмент” на Бога за достигане или удържане на някаква Негова сюблимна „цел” – било (както изг­лежда най-елементарно да се помисли) за да възтър­жествува справедливостта Му и злите да получат най-накрая „онова, което им се полага”, било дори за да не бъде отнемана свободата на човека, даже ако с нея той реши да се утвърди в злото напълно и безвъзвратно, както е склонен да смята например Н. Бердяев.[2]

Да, признавам, че предпоставката „адът е съз­даден от Бога във връзка с определена Негова цел” ми се струва дори възмутителна. Няма, няма „осно­вание”, на което християнският Бог (моят Бог) да би „създал” или „устроил” нещо такова като ада – веч­ната смърт, вечната мъка за грешниците; няма цел, която Той би искал да достигне с него. Християнския Бог аз въобще не мога да си представя като творец и устроител на ада. И в това се убеждавам най-ясно от обстоятелството, че колчем се опитам да посоча такова „основание” или „цел”, всичко, което ми идва на ум, тутакси се разкрива като неприемливо тъкмо в светлината на откровеното ми от Самия Христос понятие за Бога.
Нека още веднъж се убедя в това тук.
И тъй, „за какво”, „защо” Бог (Който – вярвам – е изпратил Своя Единороден Син – нашия Спасител Иисус Христос) би могъл да „създаде” същевремен­но и ада, да го „приготви” за грешниците? За да бъдат наказани, за да бъдат вечно наказа­ни те с него?

Този отговор веднага се сблъсква в съвестта ми с нравствена съпротива, при това с отчетливо веро­изповеден характер. Та нима Бог, открит ми в Госпо­да Христа („Който отдаде Себе Си откуп за всички”, 1 Тим. 2:6), може да желае с пределното, с послед­ното Си желание наказването на определени люде – на непокаялите се злодеи? Нали Бог, открил ни се в Иисуса Христа, е Любов и Любов без-край – Любов, която може (да – въобще може) да желае като пре­делно удовлетворяващо я единствено това да обърне злодея и да го спаси?

Да, аз, разбира се, си давам сметка, че Бог може да наказва злодея и даже би било справедливо и ос­мислено да го наказва за злото му, но наказването му все пак едва ли би могло да бъде Неговото пос­ледно, финално желание. Ако това бе така, тогава Той не би обичал това Свое създание безкрайно, а само… до определен предел, до определена мяра на деградацията му в злото, от която нататък би прес­тавал вече да се „бори” за него и би искал единстве­но окончателното му „извергване”. Но как би могъл тогава този Бог чрез Христа Иисуса да отмени дори за нас, Неговите немощни в любовта чеда, староза­ветното „око за око, зъб за зъб” (Изх. 21:24) – пер­фектната формула на наказанието като възмездява­не – и да ни заповяда: „добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат” (Мат. 5:45), при това именно „за да бъдете синове на вашия Отец небесен” (Мат. 5:44), Който (така тряб­ва да се умозаключи) Сам прави с отвръщащите се от Него същото?

Бог, открит ни в Христа Иисуса, следователно може да налага наказанието само като вразумяващо злодея средство, като болезнено (много болезнено и много продължително, ако е нужно), но все пак це­лително средство за обръщането на грешника.
Но тогава нито мястото, нито характерът на Не­говото наказание могат да се помислят като ад. Бог не може – по понятието, което имам за Него от Хрис­та – не може да създаде за злодеите именно ад. Той би могъл да устрои (да „приготви”) за тях – твърдял го е още Ориген – единствено очистващ злото им, или чистилищен, огън (purgatorium), с болката от който да ги вразуми и като съкруши волята им, да я обърне към спасението.

Нека си напомня също, че адът е не какво да е, а пределно, есхатологично „място” – че адът е есха­тонът за злите, а християнинът (какъвто съм и аз) няма как да изповяда, че Бог може да определи имен­но наказанието като пределна съдба на злите – като „есхатон” за злите.
Но значи отговорът на питането „за какво” би могъл Бог да е създал ада не може да гласи: за (вечно­то, за окончателното) наказание на злите. Такъв ад, бих се одързостил даже да помисля, Бог по-скоро би „разорил” и би извел оттам всичките му „пленници”, защото волята Му, открита ни в Спасителя Христа, е всички да се обърнат към спасението, „всички да се спасят и да достигнат до познание на истината”.

Не ми се струва възможно обаче като основа­ние Бог да е създал и устроил ада да се посочи и въз­тържествуването на справедливостта по отношение на доброто и злото като абсолютни противополож­ности. Не би могло да се посочи, казвам, защото Бог (християнският Бог) – и в това е Неговата най-сък­ровена характеристика, доверена на онези, които са Го познали в пълнота – чисто и просто няма „тър­жеството на справедливостта” като пределно тър­жество на Своята воля. Бог (християнският Бог), не бих могъл да забравя това, е Милост и тържество за Него би могло да бъде единствено да помилва – пък дори и въпреки справедливостта, дори отвъд спра­ведливостта. Та нека си спомня, че Сам Бог говори още чрез пророк Осия: „Милост искам, а не жертва” (Ос. 6:6). Но тогава как, как мога да помисля – съ­образно понятието, което по откровение имам за Него – че Той е създал ада именно за да „тържест­вува справедливостта” с него? Аз бих се одързостил дори да изрека един краен парадокс: даже, ще кажа, справедливостта да би тържествувала (с ада нак­рая), Бог не би тържествувал с нейното тържество и – даже още по-дръзко казано – Той би тогава по-скоро „разорил” ада като място на тържеството на справедливостта, та да възтържествува вместо нея там милостта Му.

Освен това и тук ще си повторя: адът е предел­но „място”, есхатологично „място”; адът е есхатон (за злите и злото), а би ли могъл Бог да допусне (камо ли да определи) възмездителната справедливост като окончателното за Своите грешни създания?

Което означава, че на въпроса „за какво” Бог би могъл да е създал ада, отговорът ми не може да бъде също: „за да възтържествува справедливостта по от­ношение на добрите и злите”.

Но основание Бог да е създал (или „приготвил”) ада – по-нататък – едва ли може да е и това да бъдат най-накрая отделени добрите от злите. Този отговор ми звучи неприемливо дори само защото добрите, ако са действително „добри” според посочената им от Бога в Христа мяра (т.е. „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец”, Мат. 5:48), сами не биха пожелали (като пределно свое желание) да бъдат „избавени” от злите, захвърлени за техен комфорт във вечната тъмнина. Те могат да пожелаят единст­вено злите да се отвърнат от злото си и да се спасят заедно с тях. Но щом добрите люде не биха могли да пожелаят такова есхатологично (вечно) „отделяне”, то колко по-малко Всеблагият Бог би могъл да желае това като Свое (пределно) желание. Бог – християн­ският Бог – би могъл да желае единствено злите да се присъединят някога към добрите, към спасените, и „да бъдат в пълно единство” (Иоан. 17:23).

И тук също ще си повторя: адът е не какво да е, а пределно, окончателно, есхатологично „място”, адът е есхатон, а Бог едва ли може да определи като такъв есхатон онтологичната „сепарация” между добрите и злите. В края на краищата – знам това – Бог не желае злото, а не неговата неотделеност, не­затвореност, незаключеност.
Което, накрай, и тук означава, че на въпроса „за какво” Бог може да е създал ада, аз не мога да отговоря със „за да отдели в него завинаги злите от добрите”.

Но какво, какво „основание” още бих могъл да си помисля или, по-скоро, да припиша на Бога, за да Го направя създател на вечния ад? Може би да обмисля по-внимателно онова, което ми препоръч­ваше Бердяев: Бог е създал („приготвил” е) ада – настоява той, – за да не опразни по никакъв начин свободата на човека, дадена му, разбира се, не за да злоупотребява с нея, а за да може да бъде венец на творението Му – за да е способен да получи благо­датта на личното Бого-общение. И ето: Бог е приел с това сътворяване на човека риска този последният да реализира вместо Бого-общението абсолютното зло, чието място е адът – мястото на тържеството на неговата зла воля над Божията. И го е „приготвил” за този зъл избор.[3]
И това „основание” обаче не издържа на сви­детелството на съвестта ми. Не издържа, защото аз въобще няма да се съглася, че Бог е дал на човека свободата като последно и абсолютно благо. Не я е дал, с други думи, за да „осигури” както на добрите, така обаче и на злите, извършващи противното на Неговата воля, да бъдат това, което сами пожелаят. Той е дал свободата на човеците – това признава и Бердяев – именно за да могат те да имат лично отно­шение с Бога, за да бъдат обичащите Го Негови въз­любени (каквито могат да бъдат само ако свободно Му отдават любовта си). Да, по този начин човеците са получили възможността да се отвърнат от Бога и Бог не ги възпрепятства да правят това. И все пак не за реализацията на тази възможност Бог е дал на човека свободата. Нея – щом е създал човека свобо­ден – Той е допуснал – допуснал я е, тъй да се каже, трагически-рисково, обещавайки пред Себе Си да не я възпрепятства дори когато тя реши да се реализира към зло. Но като (се) е обещал да не я възпира дори тогава, Бог едва ли би могъл да остави човека, решил да върши зло и да се утвърждава „против” Бога, не­обезпокояван в свободата му. В края на краищата, ако този отговор: „Бог е приготвил ада, за да не бъде човекът насила привързван към Бога (за да може, ако пожелае, и да се „отвърне” от Него)”, бе верен, много по-резонен би бил Ориген в утвърждението си, че Създателят би направил тогава огъня на онова „място” последно и най-болезнено средство за вра­зумяване на грешника; последно и най-болезнено средство да бъде накаран той (именно той, по своя воля и разум), видял и изпитал последиците от из­бора си, в последна сметка да възридае и да се обър­не. Но тогава това би било не основание за ад, а за – колкото и болезнено, колкото и продължително да бихме пожелали да си го представим – чистилище.

За да не бъде човекът „насилван” към Бого-об­щението (което все пак Създателят му желае от него), е нужен не ад, а чистилище, свидетелства ми и тук съвестта. Защото, да – ако и да не желае да „насилва” човека да върши доброто, Бог не престава и никога не престава да желае все пак човекът да върши него, а не противоположното му, а поради това – като не му отнема свободата дори когато тя го е запратила в най-дълбоката бездна, Той и не оставя тази свобода „на мира”, не я оставя в злото ѝ – не спира да я „ата­кува”, да я „мъчи”, да я „гори”, за да я обърне. И прави това безкрайно – именно безкрайно, а не до опреде­лен есхатологичен предел, след който я изоставя (в ада). Което, накрай, означава, че дори основанието, допуснато от Бердяев, няма как да бъде прието като състоятелно. То, както виждам от разгръщането на (единствено мислимото) понятие за Бога-Любов, може да бъде основание за създаването (само) на едно „чистилище” – колкото и болезнено, колкото и продължително да пожелая да си го представя – което обаче в края на краищата (ако ще и след мили­они години) ще трябва да накара всички определили се в злото да се обърнат и да получат изцелението си.

Какво да кажа следователно? Като основание да бъде „създаден”, да бъде „устроен” от Бога ад за оп­ределени души аз очевидно не мога да приема дори това, че то е сторено, за да има решаваща роля в отно­шенията между Бога и човека свободата на този пос­ледния. Аз не мога, и по съвест не мога да се съглася, че адът е „приготвен” от Бога дори ето „за това”.

Но нещо повече, о, нещо повече! Ако продължа да „анкетирам” съвестта си, аз скоро ще установя, че не просто не мога да намеря „основание”, на което Бог може да е „създал” ада. Аз не мога да намеря обяснение даже за това как Той би могъл да го поне­се, да го допусне. Да, за Бога (именно за християн­ския, за моя Бог) адът, ако премисля нещата докрай, е… съвършено недопустимото.
Нека пак да обмисля внимателно това.
Наказанието – вече се убедих в това – не може да бъде последна, есхатологична воля на Бога, от­крит ни в Христа Иисуса. А това значи, че е недопус­тимо за Бога в Иисуса Христа въобще да има „вечно наказание” и „наказанието” да се оказва есхатон за злите. Само опрощението и изправлението може да е последно, есхатологично удовлетворение на Божи­ята воля, а съгласно това адът не може да е за нея нищо последно – т.е. да е „ад” в собствения смисъл на тази дума.

Но и „възцаряването на справедливостта” (за цялото историческо битие) – уверих се и в това – не може да е последно, есхатологично удовлетворение на Божията воля, която „иска милост, а не жертва”. Недопустимо, значи – също недопустимо за Бога в Христа Иисуса – би било справедливостта да е окон­чателно вечното, да е „есхатонът” за злото и злите. А ако само милостта, помилването е и може да е есха­тологичното желание на Бога, то съгласно него адът пак не може да се допусне като нещо последно – да е, значи, „ад” в собствения смисъл на думата.

Но и разделението, „сепарацията” на Божи­ето творение не може – съгласих се с това – да бъде последно, есхатологично удовлетворение на воля­та Божия. Недопустимо (най-вече за Бога, но и за Неговите чеда) е разделението да бъде последното, окончателното, онова, което ще остане завинаги. Единствено възсъединяването на всички и всичко може да бъде есхатологична воля на (християнския) Бог, а съгласно това адът пак не може да се допусне като нещо последно – т.е. да бъде „ад” в собствения смисъл на тази дума.

Не би могъл, накрай, Бог да допусне ада даже за да не се възпрепятства човешката свобода, ултима­тивно нужна за Бого-общението и спасението, дори когато тя се е насочила към пределното погубване на душата. Не може, казвам, Бог да допусне това, дори да (се) е обещал да остави това Свое творение из­цяло на волята му. И не може, защото, бидейки Лю­бов, Бог не би могъл да се остави да загуби (Той Сам) това Свое творение. Ето защо оставянето на човека (дори на един човек) в свободното му самопогубване не може да е пределът на Неговата воля. Недопус­тимо би било за Бога, откровен ни в Иисуса Христа, оставянето на (свободно) погубващия се човек да е последното, есхатологичното, което Той ще нап­рави с него. Именно „преследването”, неспирното „гонене” на грешника – до без-край – единствено би могло да е последно, есхатологично Божие действие, а значи последно, пределно може да е само „чистили­щето”, а не адът.

Какво излиза от всичко, което премислих дотук?
Че за Бога не просто няма мислимо „основа­ние”, на което Той да е „създал”, да е „устроил” ада, но за Него адът би трябвало да е дори недопустим – напълно недопустим. За Бога, за християнския Бог, в Когото вярвам, адът, това е недопустимото.
Но тогава? Ако адът все пак съществува, как­то ме задължава да изповядам църковното учение, нима той е онова безоснователно и недопустимо, чи­ето съществуване Бог приема въпреки волята Си? Или даже – о, невъзможност! – пред лицето на което волята Му търпи поражение (което пък сякаш ме за­дължава да утвърдя моето размишление дотук)?
Но това съвсем безспорно не мога да утвърдя.
И значи трябва да се върна назад, отказвайки се да търся някакво „основание” за създаването на ада. Ада – ще трябва да изповядам честно – аз не мога да си представя като „инструмент” на Бога, като някак­ва Божествена „институция” за каквото и да било. Адът няма, няма Божествено оправдание и даже – от гледната точка на Бога Любов – е нещо недопусти­мо в Неговото спасително домо-строителство.

Но мога ли аз – нека се запитам сега – щом съм стигнал дотук, чисто и просто да се одързостя да от­река ада като „място”? Мога ли да утвърдя, че такава бездна всъщност няма (и дори не може да има)?
Признавам, че и след направените току-що из­води някакво непреодолимо чувство в мен не ми позволява да изрека подобно утвърждение. Не е ли по-вярно – подсказва ми това чувство – да си пред­ставя ада като онази – да, недопустима, но въпреки това налична, раззината пред лицето на Бога без­дна, която се зъби на волята Му и вопие срещу нея от преизподнята си? Да, повтарям, тази бездна е не­допустимо за Бога Спасителя „място”, но не е ли тя такова място, защото съществува като основното предизвикателство пред спасяващата Му воля? За­щото съществува, казвам, е недопустима за нея, а не защото е нещо „присъчинено” от старите (и по-„примитивни”, както е склонен да казва Бердяев) богослови към „картата” на Божия универсум.

Не трябва ли – нека се изразя тук на един по-стриктно философски език – адската бездна аз да си помисля не по един „онтологичен”, а по един „тран­сцендентален” начин, т.е. не тъкмо като нещо „съз­дадено” или съществуващо „само по себе си”, а като нещо обусловено в съществуването и възникването си от надареното със свободна воля творение (сиреч от човека). Както Бог – нека го кажа така – е безус­ловното условие за битието, доброто и смисъла, така пък волята на човека (а преди това на падналия Ан­гел) е поради свободата си условие (условие за въз­можност) на не-битието, на злото и без-смислието, т.е. на ада. Тя, тя именно му „осигурява” възмож­ността и действителността – нежелана и даже недо­пустима от Бога, но нежелана и недопустима, защото е възможна (и даже действителна).

Още веднъж: аз не намирам такава „цел”, за ко­ято адът да бъде „нужен” на Бога, за която на Бог да Му е „нужно” да създава ад. Напротив, именно ад на Бога (Който иска „да се спасят всички човеци”) не е нужен и даже за Него като Бог, открит ми в Христа Спасителя, той е съвършено недопустим, подлежащ единствено на „разоряване”.

Признавайки го обаче за несъстоятелно, ут­върждението, че адът е създаден („устроен”) от Бога за „нещо”, за някаква Негова есхатологична „цел”, не ме води все още до задължението да изповядам, че той не съществува и не би могъл да съществува. Нещо повече – аз, изглежда, ще трябва да се съглася, че адът е такова (недопустимо) „място”, такава (не­допустима) „дименсия” за творението, която няма как да не съществува. Няма как, казвам, защото адът – да си припомня тази непререкаема религи­озна истина – е чисто и просто противоположното на свързаността на (свободното) творение с Бога – неговия Създател и Всеподател. Умозаключението, което трябва да се направи тук, всъщност е твърде просто. Ако – гласи то – Бог е изворът и подателят на всяко благо, на всеки смисъл и (даже) на всяко би­тие (което като християнин въобще не мога да отре­ка), то бидейки надарен със свободна воля, човекът може да се отвърне от Бога, да се озове „кромè” Бога и тогава с неминуемост ще се намери вън от всяко благо, вън от всеки смисъл, вън от всяко битие и следователно ще се намери в „тма кромèшная”, пъл­на само с… лишеност, с нищо – в „тма”, в която всич­ко е нищо, т.е. тъкмо в ад.
Но следователно – нека пак да си го повторя – адът е чисто и просто (иманентната) обратна стра­на на свързаността на свободната твар с Бога – на тварта, която (както е с човека), щом е сътворена свободна и призована да осъществява свързаността си с Бога Всеподателя свободно, може свободно и да се отвърне от тази свързаност. И ето: състоянието на тази нейна отвърнатост по собствените му характе­ристики и е адът.

Адът – нека го съобразя тук – не може да не е, щом Бог е изворът на всяко благо, на всеки смисъл, на всяко битие, получавани и можещи да бъдат по­лучени от човека само свободно, но значи пак сво­бодно можещи да бъдат и отхвърлени от него.
Да, ще го повторя за пореден път, ада Бог не е „създал”, за да бъдат „наказани” с него онези, които се отвръщат от Жизне-подателя, за да бъдат те „по справедливост” възмездени, за да бъдат „отделени” от „прилепилите се” към Него, за да бъдат оставе­ни на своя безумен избор. Бог дори не допуска това като есхатологична действителност за увенчанието на Своето домо-строителство. Напротив, Той не же­лае (и с пределната Си воля не желае) с-бъдването на ада – на тази без-дна на лишеност от всяко благо, смисъл и битие – за когото и да било. Но без да го е „създавал”, пред-определял и „приготвял”, без дори да го допуска като последно, есхатологично състо­яние за творението Си, Бог не го отрича като про­тивоположното на връзката Си с творението. Адът като (свободната) отвърнатост от Бога е. И той (кол­кото и да звучи парадоксално това, което ще кажа сега) е обект на борба и за Бога, Който (нали знам това от църковното предание) е слязъл с Кръста Си в най-пределните му дълбочини, за да „догони” в тях грешните.

Всъщност, за да си доизясня обмисляното тук, бих могъл да си послужа със следната аналогия. Нали не бих отрекъл, ще кажа, че един силно обичащ човек – човек, който, както се казва, е по­ложил душата си в онзи, когото обича, и именно от връзката с него има живота си като нещо благо и осмислено – познава много добре това чувство: ако връзката ми бъде прекъсната, ако аз по една или друга причина се лиша от онзи, когото обичам, животът, който ще ми остане без него, буквално ще бъде равнозначен на смърт. Не обаче, съвсем не на пустата, безболезнена, безпаметна смърт на „нищо­то”, а на ужасната, изгаряща (или ако се предпочи­та – вледеняваща) смърт на биването, лишено от цялата своя благост, от целия свой смисъл, от самия даже живот (който въобще е бил живот само като живот-с-него). Ще бъде сиреч един живот-без-жи­вот. Ако, добре знае обичащият, аз се лиша от него, в когото „съм положил душата си”, аз ще заживея пус­тотата, празнотата, безсмислието, което ще е (вече) животът ми. И тази пустота, това нищо ще е живо­тът ми, но същевременно – нищото ще е животът ми.

С колко по-голяма сила и (вече не само психоло­гическа, но и) екзистенциално-онтологическа реал­ност това, което си представям сега, важи за връзката на тварта с Бога – нейния Създател и [Все-]подател. Всеки религиозно просветен човек знае това. Но как тогава, питам се, би могло да се изиска от този човек да се съгласи, че ад няма, че адът е неистинен (прими­тивен) догмат за вярващите в християнския Бог? Та нали най-вече той – щом знае, че всяко благо, всеки смисъл и всяко (даже) битие е от Бога, знае също, че „кромè” Бога животът е… смърт, „тма кромè-шная”: живот, абсолютно лишен от благо, абсолютно лишен от смисъл – живот без живот, но – о, ужас! – живот без живот, живяна смърт, т.е. ад.

Да, разбира се, този човек именно доколкото е религиозно съзнателен, никога не би се (свободно) отвърнал от Бога – за него това би било немислимо, невъзможно и той би треперил от своите падения и грехове, би бързал да се кае за тях; би го правил точно така, както обичащият би треперил над връз­ката си с обичания, от която животът му има целия си смисъл. Но нека се попитам: поради това, че и за единия, и за другия такова скъсване на връзката би било немислимо и такъв живот – без Бога или без обичания – би бил недопустим, дали както единият, така и другият биха отрекли, че ето тази немисли­мост, тази недопустимост несъмнено има място из­вън връзката и извън връзката именно тя е неми­нуема реалност? Аз си мисля, че напротив, тъкмо за религиозно съзнателния тази недопустимост, тази дори невъзможност е най-отчетливо осезателна и неотрицаема и именно той има най-остро ясно-ви­дение за нея като за ад. Точно както и тъкмо обича­щият човек, имащият живота си от (и със) обичания, най-добре знае тази, да – абсурдност, недопустимост като неотрицаема (адска) реалност без възлюбения. И без да престава да я има като недопустима за себе си, никога не би я отрекъл (при възможността връз­ката да бъде прекъсната, а обичаният да изчезне). Той има ясно-видение, сетиво за този ад и именно той никога не би го отрекъл като раззината под но­зете му бездна…

Но какво излиза от това, което сега казвам? Че ада не могат да отрекат, не могат да обявят за невъз­можен (но го имат като реалност) тъкмо онези, и най-вече онези, за които той е и най-невъзможният избор, най-недопустимата реализация или – казано по друг начин – за които той е най-абстрактната (до степен на невъзможна) възможност!

Да, така е. Какво по-точно ме смущава тук? Та нали именно затова те и не могат да го „обосноват” като „заслужен” за когото и да било и заради какво­то и да било. Да го приемат, за да бъдат най-накрая наказани с него злите (отпадналите от Бога напъл­но)? О, точно те знаят, че наказанието им, дори да е най-заслуженото, не може да оправдае този ужас на „ кромèшната” тъмнина, в която грешните падат! Да го приемат, за да тържествува справедливостта? О, тъкмо те знаят, че справедливостта и „тържест­вото” ѝ – дори те – са твърде, твърде висока цена за ада! Да го приемат, сетне, за да бъдат отървани доб­рите от злите, за да бъдат най-накрая „премахнати” злите от обществото на добрите? Но тъкмо те зна­ят най-добре, че такава една цел въобще не може да оправдае ада като „инструмент” за постигането си! И даже, даже – не могат да го приемат, за да се ос­тави ненакърнена свободата на разумното творение, без която то не може. Защото те най-добре знаят, че дори това ултимативно изискване (което, собствено, прави възможна връзката с Бога) не може да защити именно ада като своя цена, а най-много, най-мно­го чистилището, онова най-последно и мъчително средство за вразумление и избягване на ада. Имен­но те, казвам, не могат да пожелаят, камо ли пък да приемат като „основателна” адската мъка и за най-ужасяващия злодей; не могат да допуснат ад на ни­каква цена, за нищо!
Но те не могат да го пожелаят и да го приемат като „основателен”, не могат дори да го допуснат за когото и да било именно защото не го отричат – за­щото го знаят, защото го виждат.
Но ето: с още по-голяма сила това се отнася за Бога. Да, Бог не е „създал” ада, за да постигне нещо Свое с него. Нищо Свое Бог не постига с ада, ако Той действително е изповядваният от християните Бог (Любов), а не Бог-„Отмъстител”, Бог-„Разделител”, безразличен към избора на чедата си (неистински) техен отец. Бог, за последен път си го напомням, дори не допуска за Своите създания ада – нито като заслужено наказание за злите сред тях (Той желае с последната Си воля да им прости), нито като спра­ведливо възмездие за престъпниците (Той желае с последната Си воля да ги помилва), нито като оправ­дана участ на определилите се с избора си против Него (Той желае, и безкрайно желае те да изменят самоопределението си). Но Бог не желае и не допуска ада за всички тези именно защото знае съществува­нето на тази бездна. Има го като най-нежеланата, безусловно недопустимата за създанията Му последна (есхатологична) възможност, защото знае и не отри­ча тази възможност.

А и как би могъл да я отрече, след като Сам Себе Си знае като Подател на всяко благо, на всеки сми­съл, на всяко битие (получавани от човека само сво­бодно) и следователно знае, че отвръщането от Него към злото няма как да не бъде лишаване от всяко благо, от всеки смисъл, от всяко битие; няма как да не бъде реализирано нищо, но – реализирано нищо, битие в нищото – т.е. ад.

Бог се бори (и без-край се бори) с ада, а не го „устроява”. Той слиза с Кръста Си в ада, защото знае, че той е, че него го има. Бог не допуска ада като есхатологична възможност, защото… ад като есхатологична възможност е налице, защото адът е есхатологична възможност. Ето защо да се казва, че съществуването на есхатологичния ад (поради не­говата недопустимост) е невъзможно за християни­на вероизповедно твърдение (хетерономен за хрис­тиянския хуманизъм, примитивен догмат) е, както се убеждавам сега, наивно и необмислено. Без да е „основателен” по какъвто и да било начин (и значи „създаден” и „нужен” за нещо на Бога), без да е же­лан и дори допустим за Божията воля (открила ни се в Спасителя Христа), адът е именно безуслов­но нежеланата, недопустимата за Бога есхатологична реалност. Мисля, че трябва да си представя тази ре­алност подобна на обратната страна на една монета, на лицето на която е обозначено безкрайно голямо число, т.е. равностойността на цялата възможна ценност. На обратната страна на тази монета тогава би била обозначена абсолютната нула – отсъствието на всяка ценност. Трябва да си представя ада като обратната страна на една монета обаче, която няма как да я няма, щом я има монетата, на лицето на ко­ято е събрана цялата ценност.

[1] Николай Бердяев, О назначении человека. Опыт парадоксальной этики, Париж, 1931, с. 286-303; Е. Н. Трубецкой, Смысл жизни, Мос­ква, 1994, с. 91-96.
[2] Николай Бердяев, О назначении человека. Опыт парадоксальной этики, Париж, 1931, с. 287-288.
[3] „Адът е нужен – пише Бердяев – не за да възтържествува спра­ведливостта и злите да получат въздаяние, а за да не бъде човекът из­насилван от доброто и принудително внедряван в рая”, т.е., заключава мислителят, „в определен смисъл човекът има нравственото право на ад”. Пак там, с. 287.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: "Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията"; "Религиозно-философски размишления"; "Философски опити върху самотата и надеждата"; "Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие"; "Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието"; "Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението"; "Светът на Средновековието"; "Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива"; "Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки" (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев - "Christianitas, Historia, Metaphysica". Най-новата му книга е "Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания" ("Комунитас", 2017).
Предишна статияПраведниците сред нас
Следваща статияЧерно-бялата памет на филмовото време