Най-важното послание на новия роман на Алиенде „Дневникът на Мая”: да обичаме живота си, да се грижим всеки ден за любовта и да сме благодарни за всичко, което ни се случва.
„Дневникът на Мая”, Исабел Алиенде, изд. „Колибри” 2013, превод Маня Костова
Името Мая означава „илюзия” (от санскрит), „грижовна Майка на земята” (от гръцки, заради близостта в звученето с „Гая”), „пролет” (латински) и „вода” (иврит). Всички тези значения имат символична роля в новия роман на Исабел Алиенде, „Дневникът на Мая”.
Известна предимно със своите исторически романи, Алиенде този път ни отвежда в съвремието със същата интензивност и магнетизъм. В сърцето на книгата е историята за израстването на едно 19-годишно момиче, Мая, което записва всичко в дневника си.
По пътя на своето израстване Мая ще научи някои трудни, изстрадани истини за себе си, ще открие грижливо пазени с десетилетия тайни за семейството си и трагичната им история, свързана с кървавата разправа след военния преврат в Чили, в който е убит демократично избраният президент Салвадор Алиенде и на негово място се установява военната диктатура на Аугусто Пиночет.
Катализатор на изпълненото с премеждия пътуване на Мая е смъртта на нейния мил, почти ангелоподобен дядо, Попо, който я учи на астрономия и я обвива в пашкул от закрила и любов. Загубила почва, Мая се отправя на саморазрушително пътешествие, включващо много алкохол, наркотици, кражби и бягство в Лас Вегас, където попада под прицела на мафията, корумпирани местни полицаи и дори на ФБР. Едва избягвайки смъртната опасност, Мая намира единствен шанс за спасение при своята любима баба Нини, която я изпраща на отдалечен остров в южното тихоокеанско крайбрежие отвъд бреговете на Чили. Там тя отсяда при Мануел Ариас, застаряващ антрополог, чието минало е не по-малко енигматично от това на баба й.
Мая започва постепенно да разкрива тайните на семейната си история, търси смисъла зад собственото си пропадане в алкохолизма, зависимостта от дрогата и кражбите и се отправя на дръзко емоционално пътешествие в опита да разбере собствената си душа. Чрез отношенията, които изгражда с островитяните, тя започва да вижда живота си в съвсем различна светлина. Мая израства емоционално и успява да измести светогледа и действията си така, че да служи и помага на останалите. Скоро тя осъзнава, че стремежът да направиш другите щастливи е награда сам по себе си. Животът й вече не е центриран единствено върху собствените й потребности.
Алиенде, както и в други свои романи, се справя блестящо с множеството сюжетни линии и теми. Книгата не се концентрира единствено върху мотива за израстването: много от героите преживяват катарзис и успяват да се помирят с демоните от миналото. Правейки това, те се научават отново, сякаш за първи път, да оценяват настоящето и да му се наслаждават.
По силата на иронията, докато едно от ключовите послания на историята е, че „никой човек не е остров”, точно на един остров бива разкрита една от най-проникновените тайни на битието, а именно, че любовта е преходна в рамките на един живот, но вместо да се фокусираме върху загубата й, трябва да се научим да се наслаждаваме пълнокръвно и с всичките си сетива на нейното присъствие в живота ни.
Мая е истински подарък за читателите от Алиенде. Често е трудно да пресъздадеш един персонаж с всичките му личностни черти и характеристики. Детето Мая, например, е разглезено и капризно, познава само грижата и любовта на дядо си и баба си. По-късно откриваме Мая наранена, разкъсвана от емоционалната болка от смъртта на дядо си и от липсата на грижите на Нини, тя сама се опитва да се справи с непреодолимото чувство на загуба и отчаяние. Или Мая, бунтарката, гневната тийнейджърка, която е извън контрол, оттегля се от света и потъва в своя собствен ад. И накрая Мая, момичето, което при първия досег с любовта започва да се оформя като жена. Алиенде ни представя всичките тези страни на своята героиня. Дали Мая е добра или напротив, неконтролируема и напълно объркана, няма голямо значение, читателите ще я обичат с всичките й положителни и отрицателни страни. Самата Алиенде казва за нея: „Мая ме накара да страдам повече от всички мои предишни героини. На места ми идваше да й зашлевя два шамара, за да й дойде малко умът, а на други ми се искаше да я прегърна силно, за да я предпазя от света и от собственото й объркано сърце.”
Както обикновено, Исабел Алиенде пише уверено, пищно, страстно и „филмово”. Думите й рисуват образи, които изплуват в съзнанието ни не като мъгливи, безформени сенки, а като „цветни”, ясно оформени картини. Те се появяват пред очите ни като пъстра диорама, в която можем да различим всички детайли, да доловим уханията и да изпитаме сами урагана от чувства, който ни връхлита. Езикът е прецизен, изчерпателен, описателен, но едновременно с това лиричен, пъстър и закачлив, а резултатът е едно искрено и на моменти болезнено откровение. Интересното е, че той не губи силата си при превода.
Героите й за пореден път са пълнокръвни, колоритни, раними, сложни, но все пак първични и най-важното достатъчно ярки, за да заживеят собствен живот отвъд страниците на романа. Алиенде със завидна лекота смесва литературни жанрове, тоналности и дори чисто физически локации, без това да се усеща в наратива или да изглежда самоцелно, „пришито”. Описанията на политическите събития и реалностите в Чили и Америка са изключително запомнящи се, което не е чудно, предвид личната история на писателката, толкова обвързана с тези два коренно различни свята.
Макар че чисто сюжетно „Дневникът на Мая” не поднася особени изненади, и тази история на Алиенде има скрит подтекст, натежала е от неизказани слова и стаени чувства. Последните думи на дядо й са толкова нежни: „Обещай ми, че винаги ще обичаш себе си така, както аз те обичам, Мая.” Те сякаш съдържат в себе си най-важното послание на романа: да обичаме живота си, да го преоткрием, да се грижим всеки ден за любовта, да я подхранваме, развиваме и да сме благодарни за всичко, което ни се случва.
