0
3687

Историята

Дойран бил красив и буден град, търговски център, напомнял на Солун, затова го наричали Малкия Солун. Родно място е на Христофор Жефарович, автор на „Стематографията“, книга с хералдически изображения, съдържаща първия герб на Болгáрïа. През Възраждането в Дойран имало три църкви, три джамии и няколко училища. До Балканската война населението му възлизало на 7000 души, от които 4000 българи и 3000 турци и евреи.

По време на Междусъюзническата война, на 23 юни 1913 г., край Дойран се води битка между гръцки и български войски. Българските части отстъпват, като отвличат за заложници гръцкия митрополит Фотий и много видни граждани, опожаряват митрополията. На 5 юли гръцките войски влизат в Дойран и отмъщават, като извършват страшно клане над останалите в града българи.

През Първата световна война край Дойран минава най-южната линия на македонския фронт и градът се оказва на самата фронтова линия. Особено тежка и кръвопролитна е последната Дойранска битка през септември 1918 г., когато българската Девета пехотна плевенска дивизия под командването на генерал Владимир Вазов отблъсква настъплението на четири английски и две гръцки дивизии. Дойранската епопея е записана като славна страница в българската история, но градът е напълно разрушен.

По време на Втората световна война за кратко градът е отново с българско управление, след което става югославски, а днес е македонски. Всъщност днес има три селища с името Дойран – две в Северна Македония и едно в Гърция. Има също войнишки гробища и паметници.

Каква превратна съдба, описана сбито само на половин страница.

Дойран привлече вниманието ми, когато прочетох, че в началото на този месец в една църква край града се е провело рейв парти. Потърсих информация. Църквата „Свети пророк Илия“ е построена от дойранчани през 1848 година, разрушена е по време на военните действия на Дойранската епопея и е останала така дълги години, тъй като и градът вече не е съществувал. Но е красива и величествена дори в полуразрушен вид. Преди години е започнато възстановяване, което не е приключило. А на младите хора храмът им се е сторил добро място за парти. Полицията е задържала няколко участници, у които е намерена дрога.

Имам и лична причина вниманието ми да бъде насочено в тази посока. Моят дядо, капитан Тотю Димов, е загинал в края на трагичната Междусъюзническа война при осоговския връх Китка и е погребан в Царево село (днес Делчево). Ранен в едната ръка, доброволно е останал сам да брани позицията, докато другите войници се изтеглят.

Там, където се е проливала кръв за национални идеали, където се е отправяла молитва, сега се провежда парти. Това са превратностите на историята.

На Украйна се оспорва правото да бъде суверенна държава с исторически аргументи. С исторически доводи дори се оправдава воденето на война срещу тази страна.

Историята ли е виновна за това? Историята може ли да бъде виновна? Тези въпроси ни дават основание да се запитаме по-принципно: какво е историята?

Историята е наричана учителка на народите. Често се повтаря, че народите не се учат от нейните уроци. Нейните славни страници са превъзнасяни. Други страници са отричани или премълчавани. Голяма част от страниците ѝ се пренаписват.

Съществува опасността да изпаднем в позицията на Black Lives Matter, да отричаме и заклеймяваме исторически личности и събития, като ги извадим от контекста на времето им. Беше издигнат паралелен девиз: „Миналото е чужда страна“, заимстван от романа на Лесли Поулс Хартли „Посредникът“. В името на справедливостта и човешките права бяха осквернени паметници на Колумб, Вашингтон, Линкълн, Джеферсън, статуя на Колумб беше обезглавена, а очите на Сервантес бяха напръскани с червен спрей.

С подобен подход може да бъде отречено и поругано почти всичко.

Съществува и друга субективна опасност – да приемем някоя крайна гледна точка. Почти по всяка тема има такива. Крайните гледни точки са по-силен дразнител, по-ефектни са, правят по-силно впечатление. Обаче в историческата наука се ценят тези автори, които в максимална степен изразяват обективна гледна точка. Но коя гледна точка е обективна? По какви критерии можем да я определим като такава? Достатъчно ли е да не е крайна? Знаем, че и най-обективната гледна точки има своите критици.

Обективността винаги е устоявала над конюнктурата, страстите, пазара, симпатиите и антипатиите. И е така във всички области на човешкото знание. Знанието има естествен филтър. В историята сблъсъкът е по-силен, отколкото в другите области на знанието, но най-накрая човек предпочита да знае какво се е случило, а не какво на него му се иска да се е случило.

В историята освен различни гледни точки съществуват и различни школи. В авторитарните общества се допуска единствено официална гледна точка. Някои историци пишат тайна история, като Прокопий Кесарийски. Той сам обяснява защо: защото „не бе възможно събитията да бъдат описани така, както трябва, докато са живи извършителите им. Нито пък бе възможно човек да остане незабелязан от множеството шпиони, а ако бъдеше заловен, да избегне най-жалка смърт“.

Както се замърсява околната среда, по подобен начин се замърсява и историческата. Замърсяване на историческата става, когато нещо се превъзнася или отрича. Но в крайна сметка хората предпочитат да живеят в чиста среда – екологична и историческа.

Историята се пише, но не по-малко историята се трие. „Който владее миналото, той владее и бъдещето. Който владее настоящето, владее миналото“. В „1984“ променят съдържанието на старите вестници, за да съответства на текущата идеология. Борбата за миналото е насочена към бъдещето. Това е възможно само в тоталитарен режим. Затова можем да заключим, че тоталитарните режими се налагат с такава цел – за да владеят бъдещето. Именно историята ни показва, че тоталитарните режими траят кратко. Както околната среда, така и историческата имат заложено свойство да се самопречистват.

Универсален модел на самопречистването е всемирният потоп. Той се е случил, за да очисти света от злото. Всемирният потоп създава критерий за добро и зло, норма и модел на поведение. Той не е наказание, а пречистване. Когато урокът на всемирния потоп остане неразбран, той се случва отново и отново под различни форми. Когато светът е залян от вода, е по-малкото зло, отколкото ако е залян от кръв.

Като прелистваме страниците на историята, оставаме с впечатление, че там се записват само войните, че човечеството само воюва. Всъщност историята се твори и по мирен начин, но в нея изпъкват пълководците. Мирът често остава незабелязан от историците. А цялата културна цивилизация е сътворена по време на мир. Градовете и музеите не могат да поберат прекрасните творения на изкуството, но те остават в друг жанр. „Какво е цивилизация? Не знам“, пита и отговаря Кенет Кларк. „Нямах ясна представа за значението ѝ, но бях уверен, че тя е за предпочитане пред варварството.“ А задачата на историята може би е да открои героизма, дълга и достойнството сред варварството.

Вапцаров в своето едноименно стихотворение се обръща към историята като към одушевена личност, задава ѝ въпроси, цялото стихотворение е диалог с нея:

Какво ще ни дадеш, историйо,
от пожълтелите си страници?

Ние също имаме много въпроси към историята, имаме несъгласия. Защото съзнаваме, че историята не е само далечното минало, а и настоящето, което всеки миг се превръща в минало.

Затова е прав Оруел, че историята е борба за бъдещето. А ние, които живеем в настоящето, имаме избора да създаваме бъдещето такова, че да не се превърне в срамна история. Ето как вижда това Манделщам:

Но века си да избавим,
с нов свят да се замени,
трябва флейта да направим
от заплетените дни.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияКапсулата на времето на Сашо Стоицов
Следваща статияИзгуби се като мънисто