1
771

И бавно идва есента

DEnev

Тъкмо лятото заприлича на лято и започна да се усеща дъхът на есента.

Нощите захладняха.

Гласът на кукувицата стана ясен, като изкован от бакър.

Лястовичките замрежиха небето навръх Голяма Богородица и изпълниха жиците.

По стар обичай плъзгаш поглед по черната им броеница да видиш бялата лястовичка.

Но бялата лястовичка я няма, тя е само в разказа на Йовков.

Мъката обаче, както винаги, я има. Мъката е навред.

Сякаш всичко е същото, сякаш кръговратът на времето ни връща упованието в предвидимостта на нещата.

Но след Аспарухово, Мизия и Бяла Слатина – най-пресните скалпове върху пояса на „кърджалийските” ни управници, които пак са се наточили да управляват – вече не е така.

И най-семплите умове разбраха, че тук има нещо – че възелът между човешките злоупотреби и стихиите е безкомпромисен и всепомитащ, че рано или късно бедствието идва.

Само Цацаров още не го е разбрал.

По стар обичай, откакто свят светува, пешкирът опират обикновените хора. Политиците се движат по собствени коридори, които минават встрани от тинята и смрадта.

Станишев, който пряко или косвено присъства в управлението на държавата от десет години, ще ходи при „пикаещото момченце” в Брюксел. Щеше да ходи, нямаше да ходи, иди го разбери.

„Защото сме социалисти”.

„И в бурята ще бъдем пак със теб, народе мой…”

Най-накрая се реши. Ще потъне в хладните брюкселски зали, ще носи бадж с надпис „ПЕС” на гърдите и ще взема отношение. А вечер ще слуша разказите на Моника за изобилието в брюкселските бутици и за качеството на спа-процедурите. А бузлуджанските баби и дядовци, след като прибраха и посипаха с нафталин червените фанелки в скриновете за догодина, отново ще загризат сухия къшей на делника си. И дори няма да сетят поне да помолят Димитър Дъбов да напише мемоарите си – за да имат за четене първокласен трилър.

Бойко, който хваща тен и на тъмно, в предизборната обстановка отново се чувства като риба във вода. Нещата са проверени, вятърът духа в неговите платна, Цветанов отново е начело на предизборния щаб. Бойко ръси лафчета и се харесва, Цветанов върши тежката работа зад кулисите – реди листите, общува с ромските главатари (нали беше патрон на десетилетката на ромското включване; така и не разбрахме включи ли, изключи ли ромите, но създаде ценни контакти.) Играли сме го това мачле, резултатът е ясен.

А ако се окаже вярно и това, което съобщи още в началото на лятото журналистът Григор Лилов, че при преброяването през 2011 г. сме били не 7,3 милиона българи, а само 5,7 милиона българи, но въпреки това като гласоподаватели се водят 6,9 милиона българи, нещата направо заспиват. Това са милион и нещо мъртви души – ще стигнат да запушат дупките за всякакви следизборни схеми.

Ти на мене, аз на тебе. Мозъците и на Доган, и на Местан щракат, като елки са, какво си мислите.

Балонът на Бареков, пълен с финансовия хелий на Цветан Василев, се спихна. Но скъпият плат още може да послужи за нещо и Бареков знае това. Поне за шапито на цирк.

Вземам отношение по тези животрептущи проблеми от зор. Защото Кънчо и Андрей някъде пропаднаха вдън земя и няма кой да ми обясни какво става. Като велики утописти Кънчо и Андрей виждат много ходове напред. Нищо чудно вече да са си направили и клиника за замразени яйцеклетки.

Такива ми ти работи.

Само уровът може да ни спаси. Уровът е една билка, която ти дава крила. Навремето си купих една шепа от малкото триъгълно пазарче в центъра на Банско. Някакъв дядо я продаваше, нагреба ми зрънцата от дървено сандъче с надпис „Билката, която дава крила”. След години, когато минах втори път оттам, дядото вече го нямаше. А и никой от другите продавачи не предлагаше уров. Дори не бяха чували за него.

Напоследък се сетих за тази билка и попитах тъст си, врял и кипял човек.

– Какво е това уров?

Уров ние давахме навремето с лопати на конете, преди оран. За да са по-силни и издръжливи.

С лопати давали. А сега няма и една шепа за цяр къде да намериш.

Тъй че въпросът е къде да намерим уров. За да сме силни и издръжливи. Тази оран, която ни предстои есента, трябва да е много дълбока.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияКиногеография за любопитни
Следваща статияВремето и паметта