0
1846

„И българските евреи бяха спасени…“

Откъс от изданието на КХ – Критика и Хуманизъм

Една държава, съюзник на Третия райх, отказва да депортира своите евреи и с това е изключение в Европа: ето такъв е образът на България от времето на Втората световна война, който преобладава до неотдавна. И в който се пропуска, че от териториите на Югославия и Гърция, окупирани от България между 1941 и 1944 г., почти всички евреи са „вдигнати“ от българските власти, конвоирани към Полша и унищожени.
В тази книга, резултат на обширно изследване на документи и архиви, Надеж Рагару възсъздава произхода на онова, което отдавна се смята за безспорни факти – верни само защото в тях повсеместно се вярва. Тя обяснява защо една-единствена фасета от сложно и противоречиво минало се е превърнала в обект на приоритетен разказ; как депортациите – без да бъдат премълчавани – са станали второстепенни в публичните дискурси, в музеите, в историческите книги и произведения­та на изкуството, посветени на онзи период; как писането за гоненията срещу евреите в България се е оказало заложник на Студената война, а после – на политическите борби и битките за паметта от времето след 1989 г. на Балканите и в света.
Дълбоко оригинално като замисъл, но и като начин на писане, това историческо проучване е образцово размишление върху мълчанията за миналото.

Надеж Рагару е професор в елитния Университет за политически науки (Sciences Po, Париж), където преподава история и памет за социализма и за Холокоста в Източна Европа. Била е Invited Scholar в Оксфордския университет и Reid Hall Fellow в Колумбийския университет. Изследва България от близо 30 години. На български е публикувана нейната книга „Преплетените времена на настоящето: България 20 години след 1989“.

„И българските евреи бяха спасени…“. История на знанията за Холокоста в България, Надеж Рагару, превод от френски Антоанета Колева, Румен Аврамов, Издателска къща КХ – Критика и Хуманизъм, 2022 г., предговори Румен Аврамов, Лиляна Деянова.

Въведение[1]

12 март 2018 г. Пресата е обявила новината в последната минута: за пръв път висш представител на българската държа­ва ще вземе участие в оказването на почит към 7144 евреи, ста­нали жертви на Холокоста в Северна Македония[2] – една територия, окупирана от България, този „полусъюзник, полусателит“[3] на Третия райх по време на Втората световна война. Очаква­нето е максимално изострено. Съдържанието на изявление­то, което се очаква да направи премиерът Бойко Борисов, не е известно: дали 75 години след случилото се България възна­мерява да признае отговорността на българската държава за арестите и депортациите от тази територия, която германските победи в Югославия поставили под българска администрация през април 1941 г.?

В стария тютюнев склад „Монопол“ в Скопие, където през март 1943 г. били задържани евреите от Македония, преди да бъ­дат изпратени към Полша, перпендикулярно на възпоменателна плоча е постлана тясна червена пътека. Българският премиер бавно тръгва напред към венец от бели рози, който е обгърнат с лента в цветовете на българския трибагреник. С престорен жест оправя копринената лента, сякаш вкарването на някакъв ред в тази композиция на почитта би могло ретроспективно да хармонизира и хода на миналото. Мълчаливо се покланя пред паметника, поставен в памет на жертвите. Няколко секунди по-рано неговият колега, македонският премиер Зоран Заев, е направил съвсем същите жестове – копринената лента, движе­нието по оправянето ѝ, накланянето на горната част на тялото в смирен поклон. Само букетът е различен, като червеното и жълтото на цветята в него са заимствани от знамето на Маке­дония. Ареопаг от високопоставени политически лица, членове на дипломатическия корпус и представители на еврейски орга­низации са ги проследили с поглед.

За миг еднаквостта на тези жестове на съсредоточена почтителност сякаш става синекдоха за общите спомени. После се появява звукът, който нарушава хармонията. Институцията и индивидът наистина са тук, но „тялото на краля“ – според знаменитата формулировка на Ернст Канторовиц – е отпъту­вало, без да се чуят онези думи, на които са се надявали част от присъстващите.[4] По ирония следният недостатък на чисто материалната страна на събитието усилва ефекта на онова изумление, каквото предизвиква речта на ръководителя на българското правителство: няма симултанен превод. Покане­ните чуждестранни гости, сред които тези от Конференцията за еврейските материални претенции срещу Германия (Conference on Jewish Material Claims Against Germany), Мемориалния му­зей на Холокоста във Вашингтон, САЩ (United States Holocaust Memorial Museum, Washington D.C. [USHMM[5]]), Яд Вашем и Мемориала на Шоа в Париж, стоят прави, неподвижни в своите тъмносини и черни костюми, пред образи, които за тях са лише­ни от звук. Изказванията следват едно подир друго на македонс­ки и на български. Поради близостта между тези два славянски езика те са взаимно разбираеми за хората от двете страни – но само за тях. По този начин се стига до наслагване на моноло­зи, в които общото за представителите на всяка от двете страни разбиране на езика, който говорят другите, бива разединено от различното им разбиране на миналото. Част от присъстващите виждат как лицата на македонците бавно посърват.

Македонският премиер припомня смъртта на евреите от Македония, резултат от „борба на деструктивни и антицивили­зационни сили против всяка добрина и любов, против приятелс­твото и човешкото“[6]. И говори за бъдещето: „Днес се връщаме към уроците от миналото, за да осветлим още по-силно нашия път към бъдещето, което сме избрали заедно. Омразата не е наш избор. Приемането на различията, любовта към ближния, но и почитта към другия, подкрепата, сътрудничеството и приятелс­твото са ценности, които споделяме в нашите мисли и сърца и които поддържаме чрез нашите действия. Нека никога не забра­вяме какво се е случило тук преди 75 години. Историята се повтаря само за онези, които остават слепи за миналото.“ Тази връзка между призоваването на спомена и изграждането на общо бъдеще е единствената допирна точка между изказване­то на македонския премиер и това на българския му гост. Нека чуем втория:

[…] днеска е слънчево, хубаво времето, приятели сме, но ако се опитаме за момент да си представим ония хора в черни униформи, нацистите, които са били тук, и какви нечовешки неща са направили с живи човешки същества. В събота в една от най-големите синагоги в Европа, и със сигурност най-красивата, в София, имаше тържество, в което бяха представители на еврейските комитети по све­та и много скъпи гости. И тогава ние почетохме и напра­вихме дълбок поклон пред българския народ, църква, интелектуалци, общественици, които в тия най-жестоки времена може би са успели да спасят 48 000 евреи. И за това българският народ заслужава голямо уважение. Разбира се, ние много скърбим, затова и днес сме тук, защото всеки човешки живот, всеки, който е пратен да изгори в лагери­те, не трябва да забравяме, то не е било толкова далече. А и само преди двайсет години на територията на Балкани­те се разиграха не по-малко жестоки и кръвопролитни съ­бития. И затова смисълът [на нашето присъствие], освен да изкажем своя поклон, скръб към убитите, е да изведем изводи, да разберем, че на Балканите трябва да градим, да работим заедно […] и затова всички сме дошли да почетем, да поскърбим заедно с македонския народ за тези, които не са успели да се измъкнат живи от нацистката машина и Химлер[7]. Благодаря за това, че сме тук.[8]

Българският премиер говори, без да гледа в подготвени бележки. Бил е изготвен текст, който не бил прочетен. Дали отсъствието на превод е резултат на тази внезапна импрови­зирана промяна?[9] Отдадена е почит към депортираните евреи – депортирани по решение на „нацистите“ според думите на главата на българското правителство. Споменаването на жертвите позволява да се припомни изключителната съдба на 48 000 евреи, граждани на България, които не били депорти­рани.

На външните стълби тълпа журналисти очакват участниците. Мъжки глас пита напрегнато българския министър‑председател:
– Един гражданин на Европа, носител на едно голямо пита­не. Толкова ли ви е трудно да се извините?
– Моля?
– Трудно ли ви е да се извините? Тези хора искат да чуят това от страна на България.
– За какво?
– За Холокоста. Защото по онова време ситуацията е била такава, вие сте били, България, това е било…
– Що се отнася до мен, аз мога само да изкажа моята почит към българския народ, който се е изправил срещу тази ма­шина и е спасил 48 000 евреи. Що се отнася до тази пропа­ганда, другата – не пред мен.
– Аз не говоря за пропаганда, а за…[10]

Трудно е при припомнянето на този епизод да не се поя­вят отново образите от онзи 16 юли 1992 г., когато френският държавен глава Франсоа Митеран, който за пръв път при­съства на възпоменанията по повод на „вдиганията“ (т.е. на масовите арести) на евреи на Велодром д’Ивер[11], изобщо не произнася реч. Трудно е също така и да не се сетим за призна­нието, направено три години по-късно от неговия наследник на поста, Жак Ширак, относно ролята на френската държава в преследването на евреите по време на войната. Историческите конфигурации със сигурност са различни: ако в единия случай капитулацията на Третата френска република през юни 1940 г. отваря пътя пред германската окупация и колаборацията на Режима Виши, то в другия случай българската монархия заста­ва на страната на Райха и се присъединява към Тристранния пакт през март 1941 г., като не обявява война на Съветския съюз. И все пак са многобройни допирните точки между за­лозите на възпоменаването в двете страни. В българската ко­мунистическа историография периодът на Втората световна война е представян като фактическа окупация от германците. В противоположност на това се преувеличава ролята на т.нар. българска Съпротива, която въплъщава ако не законовия континуитет на държавата, то поне нейната политическа леги­тимност. По този начин отговорността за събитията бива пре­несена извън Съпротивата и метонимично – извън българския народ, за да бъде ограничена до отговорност на шепа „фа­шисти“, предатели на родината.

Впрочем, както и във Франция, въпросите за суверените­та присъстват в българските дискусии относно миналото. Как да се дефинира юридическият статут на окупираните терито­рии? Трябва ли тези земи да се смятат за райони, присъединени към и станали част от българската държава, за райони, нами­ращи се под временна администрация, където българският за­кон и българската бюрокрация все пак са имали върховенство; или пък трябва да се смятат за пространства, в които тъкмо нацистка Германия в крайна сметка е имала властта да взема решения от последна инстанция? Ако администрирането бъде сравнено с международно призната анексия, дали то de facto е намалявало автономността на решенията на България по „еврейския въпрос“ спрямо нейния могъщ съюзник? И ако е редно да се говори за българска отговорност, то на какво ниво да бъде положена тя: на нивото на правителството, на полити­ческия режим или на самата държава?

Известно е колко сложна е аргументацията, довела френс­кия Държавен съвет дотам да утвърди в две свои знаменателни решения[12], че действията на френската администрация между 16 юни 1940 г. и 9 август 1944 г, дата на възстановяването на ре­публиканската законност, действително са ангажирали държа­вата, преди да уточни, че Френският комитет за национално освобождение и Временното правителство на Френската ре­публика, които съществували паралелно на Режима Виши по време на войната, са въплъщавали националния суверенитет и са осигурявали континуитета на Републиката.[13] Една страна – две държави?

В България сложността на политическия, юридическия и моралния казус относно съучастието на държавата в арестите, задържането в лагери и транспортирането на евреите от окупи­раните територии нараства, ако разгледаме онова, което дълго време е представяно като българско изключение: „спасяването на българските евреи“.

За „спасяването на българските евреи“ и за националната изключителност: загадката на едно широко разпространено мнение

По време на Втората световна война политиката на българската държава по отношение на еврейското население, намиращо се под неин контрол, има двe лица: едно в „старите“ предели – в границите отпреди април 1941 г., и друго в „новите“ – земите на Югославия и Гърция, окупирани от България между април 1941 г. и октомври 1944 г.[14] В тези предели 11 343 евреи са арестувани, изпратени към Полша[15] и изтребени. Те произхождали от Вардарска Македония[16], Северна Гърция[17] и района на сръбския град Пирот. Почти целите еврейски общности от тези райони били унищожени. Поискани от службите на Райха, договорени с българското правителство при посредничеството на германската легация в София, организи­рани от Комисарството за еврейските въпроси (КЕВ) – инс­титуция, създадена в края на август 1942 г., за да координира антиеврейските мерки – с помощта на специалния пратеник на Адолф Айхман, СС-хауптщурмфюрер (Hauptsturmführer) Тео­дор Данекер, масовите арести, т.е. „вдиганията“, били извърше­ни от българската полиция в тясна координация с българската армия и окупационните власти. Тези мерки били оторизирани от постановления на българския Министерски съвет. Служещи от германската полиция взели участие в ескортирането на конвоите от „стара“ и „нова“ България към лагерите на смъртта в Треблинка; Гестапо наблюдавало и временните лагери за задържане.

Проект за депортиране на всички евреи от България бил изготвен от КЕВ. Списъци, включващи имената на около 8400 „нежелателни“ български евреи, били одобрени от комисаря по еврейските въпроси Александър Белев и през първата де­сетдневка на март 1943 г. започнали „вдиганията“. Протести на евреи и неевреи, изразявани от местни първенци, от депутати и висши сановници на Българската православна църква, нака­рали обаче министъра на вътрешните работи Петър Габровски – може би след съгласуване с главата на българското прави­телство Богдан Филов, с членове на канцеларията на цар Борис III или със самия монарх – да разпореди на 9 март прекратя­ване на „вдиганията“ и освобождаване на вече задържаните. В началото на месец май 1943 г. от комисаря бил предложен нов план за депортиране. Той не бил одобрен от правителството – в онзи момент германските военни загуби правели вече по-малко вероятна една победа на нацистите в Европа. По този начин около 48 000 евреи, притежаващи българско гражданс­тво, оцелели по време на войната.

От края на световния конфликт насетне в България, Съе­динените щати, Израел, както и в други европейски държави постепенно изкристализира една господстваща представа за еврейските съдби в земите под българска администрация. Тя се върти върху три òси: съпоставянето на Холокоста в Европа със „спасяването на евреите“ в България[18]; разглеждането на това недепортиране като изключителна историческа траекто­рия; обвързването на „спасяването“ с една толерантност към малцинствата, която се смята за българска национална черта. Съществували са остри, язвителни публични дебати, но те са имали за тема главно да се установи йерархия на заслугите за „спасяването на българските евреи“. Постепенно се появя­ват писмени или визуални мотиви, които се възпроизвеждат без оглед на политическите, социалните и културните транс­формации, както и на еволюциите в режимите на възпоме­наване в България, в европейски мащаб и на глобално ниво. Каквито и да са били в различните случаи подбраните про­тагонисти и епизоди, разказвала се една и съща история, в която (индивидуалните) престъпления биват екстернализи­рани, а (колективните) добродетели – национализирани. Ра­ботата не е в това, че изтребването на евреите от окупирани­те територии е оставяно изцяло в тъмнина. Kонфигурацията била още по-притеснителна: дори когато унищожаването им се споменавало, в сплавта на говоренето за недепортирането и за депортациите изглежда само недепортирането оставяло отпечатък. В публичните дискурси и във възпоменателните инициативи, в текстовете на историци и любители, в музей­ните експозиции и в произведенията на изкуството следите от унищожаването на евреите се свеждат до оплакване на безси­лието да се предотврати фаталната участ.

Тази книга се опитва да възсъздаде именно условията за произвеждане и циркулиране на онова, което отдавна се смята за носеща основа от верни факти: верни, защото в тях повсе­местно се вярва. Предметът на изследването е следният: как да се обясни, че само една фасета от сложно и противоречи­во минало – недепортирането на евреите от „старите“ предели, разбирано като „спасяване“ – е станала обект на приоритетен разказ и препредаване в България и извън нея? И нещо пове­че: как да се разбира това, че депортациите – без да бъдат премълчавани – са направени невидими под онази своеобразна и единствена светлина, каквато хвърляло върху тях „спасяването на българските евреи“, или по-точно, как тези депортации се оказали не особено значимо обстоятелство при възсъздаване на историята на Втората световна война?

Нека ни бъде позволено да предложим на онзи читател, който би се усъмнил, че това широко разпространено мнение е достигнало далеч отвъд Балканите, две неотдавнашни него­ви илюстрации. В тях се чуват гласовете на представител на американска еврейска организация и на френски университетски учен от български произход. На 10 март 2018 г. по повод на честването на 75-годишнината от събитията от март 1943 г. президентът на Американския еврейски комитет (American Jewish Committee [AJC]) Дейвид Харис заявява в Ню Йорк:

България заема много особено място в нашите сърца, и то от много години насам. […] макар че България е била съюзник на Третия райх по време на Втората световна вой­на, това не е попречило на храбри българи – по-специално членове на Парламента и на Църквата – да се надигнат и да откажат да се подчинят на заповедите за депортация. Като следствие от това почти 50 000 евреи са били спасени от лагерите на смъртта. За нещастие, не всички евреи под българско управление са били защитени, но повечето са били и този акт на храброст и солидарност никога не трябва да бъде забравян.[19]

Не по-малко емблематично е произведението Крехкостта на доброто. Спасяването на българските евреи, публикувано през 1999 г. от Цветан Тодоров.[20] Без да избягва темата за „вдиганията“ в окупираните територии, философът твърди в дълго въведение следното: „Две страни могат да си спомнят с гордост своята история, тъй като в тях била осигурена колективна защита на евреите, докато се намирали под германски контрол: това са Дания и България“. В това свое възхитено удивление авторът се позовава на разказа, предложен от Хана Арент през 1961 г.:

В момента, когато Червената армия наближава нейните гра­ници – пише по повод на България Хана Арент в Айхман в Йерусалим, – нито един евреин не е бил депортиран, никой не е умрял от друга смърт, освен естествена“. И добавя: „Ни­кой [доколкото] знам, не се е опитал да обясни поведението на българския народ, който е единствен в този пояс от смесени населения.“ Как наистина да се обясни това подобно на чудо осъществяване на доброто? […] Настоящият том бе написан като опит за обяснение на това щастливо събитие.[21] 

Знания от правосъдието, фикцията и спора: фрагменти без разбулване

Периметърът на едно проучване относно местата, мо­далностите и дейците на произвеждане на знания за еврейски­те съдби в областите, администрирани от България, не би мо­гъл да се ограничи до света на историците и до онова, което се преподава в училище относно преследванията на евреите. Поради една проста причина: писането за Холокоста никога не е било територия, запазена за професионално занимаващи­те се с история. По време на и след Втория световен конфликт напредъкът в разбирането за унищожението на евреите се случва именно при пресичането, а и в сблъсъка между акаде­мични, експертни и активистки пространства, между истори­чески, юридически и политически полета.

Архитектурата на настоящата работа отразява следното убеждение: в главите размишленията последователно се спират върху произвеждането на съдебни знания в хода на българските съдебни процеси от 1945 г. за антиеврейските престъпления (Първа глава); върху утвърждаването на един „източноевро­пейски“ начин да се говори за фактите във фикционален ре­гистър (Втора глава); върху обмена между Изтока и Запада на визуални архиви, последователно разглеждани като доку­ментални източници, като юридически доказателства и като важно за паметта свидетелство (Трета глава); и накрая върху знанията, произведени и използвани след 1989 г. в рамките на публичните дискусии (Четвърта и Пета глава). Удържа­нето на този широк фокус не води до пропускане на разли­чията в естеството, разпространението и употребата на тези разнообразни модуси на улавяне на миналото. Още по-малко целта е да се внушава, че съставящите ги материали биха се сливали в някаква компактна цялостност. При все това оба­че между тези хетерогенни дискурси, времена и пространства могат да бъдат установени цитирания и съответствия, които – въпреки че не са произвели някакво унифицирано вижда­не – са очертали контурите на онова, което е можело да бъде мислено и вярвано. Именно в това пространство и в положе­ните от него рамки са били и продължават да бъдат формули­рани раздалечаващите се оценки на събитията.

Изследването се пази от твърди разделения между про­фесионални и непрофесионални знания, но също толкова и отхвърля противопоставянето между писмени и визуални до­кументи, което би придавало първенство (разбирай: изключи­телност) на първите в схващането на миналото. Пък било то и поради едно прозаично наблюдение, добре резюмирано от Сара Генсбюрже: „Още от самото си начало това историческо събитие е било показано (неизречимото винаги е било види­мо)“[22]. Така че в книгата са проучени освен кинематографични произведения и визуални архиви, също и организирания на изложби, избори на музейни мизансцени и навлизане на сло­весния театър на парламентарните арени.

Следователно причината за съществуването на този проект е да се изработи история на истории, които са били неуморно разказвани – най-често в разкази, препращащи към факти, но понякога и към въображаемото. Но какъв статут да се припише на разказите – тези изкуства да създаваш и да премълчаваш, тези актове на изграждане и мобилизиране на миналото? През втората половина на първото десетилетие след 2000 г. дискусията върху отношенията между история и разказ получи нов подем, поемайки по две донякъде успо­редни пътеки. Първата превърна питането относно истори­ческото разказване в подтик за проучване на изкуството на убеждаването, т.е. на съблазняването, един занаят, изгубил своето величие поради ерозията на броя на читателите си и конкуренцията от страна на творци, които използват исто­рически материал.[23] В полето на историята на науките – вто­рата пътека – бе преоткрит класическият век, когато писме­ното и визуалното въображение обслужват доказателството. С Йоханес Кеплер през XVI–XVII в. фикционалните разкази допринасят за придаване на правдоподобност на наблюдения­та, чрез които небето се откъсва от науките за божественото или от науките за гадаенето.[24] Във времето на Вестителят на звездите на Галилей (1610) отношенията между знания, визуа­лизация и репрезентация биват преосновани по нов начин.

Страниците, които следват, дължат много на тези диску­сии. Те споделят техния стремеж към обогатяване на доку­ментацията чрез разнообразяване на театрите на наблюдение, както и загрижеността за онези ползи за познанието, какви­то носи наративната изобретателност. Опират се и на една предпоставка, която има ролята на централна ос: тази книга не бе замислена като инвентаризиране на интерпретативни заблуди, на които да бъде противопоставено възстановяване на истината за миналото. Тук факти и разкази се разглеждат като съпроизвеждащи фактичност. Глава след глава, доку­ментацията и долавянето на нови нюанси във вече налични­те залози обслужват едно взаимообвързано задълбочаване на разбирането за преживяванията на евреите и за произведените относно тях знания. По този начин се получи постепенно реду­циране на полето на правдоподобното – това редуциране обаче не е претендирало да стига до нещо повече от опровергаване на някои твърдения. В едно пространство, ограничено единствено от външните си граници, бе оставено отворено противопоста­вянето на противоречащи си твърдения…

[1] Преводът на цялата книга е консултиран с авторката и на някои места са направени незначителни промени спрямо оригинала в полза на българския читател; превод на тази част: Антоанета Колева; бел. изд.
[2] Назоваването на държавата в книгата варира в съответствие с про­мените в нейното официално название от обсъждания исторически период; бел. р.
[3] Изразът е на Р. Хилберг от: Raul Hilberg, La Destruction des Juifs d’Europe, Paris, Folio Histoire, 2006 [1985], т. 2, 1378. Неотдавна Ищван Деак предпочете понятието „политически независими съюзници“, за да обозначи с него Финландия, Италия, Словакия, Унгария, Румъния, Хърватия и България: „всички онези страни, които имали собствени държавни глави, министри, дипломация, армии, полиция и национални администрации“. Вж.: Istvàn Deàk, Europe on Trial: The Story of Collaboration, Resistance, and Retribution during World War II, Boulder (Colo.), 2015, Westview Press, 7.
[4] Този пункт е отбелязан и от историка Румен Аврамов в предаване по частната телевизия „Европа“ на 13 март 2018 г.
[5] Вж. списъка на използвани съкращения на с. 512 в книгата; бел. изд.
[6] Преводите от български и от македонски [в оригиналното издание на книгата на френски] са направени от авторката, Надеж Рагару. (Тук цитираните речи на македонския и на българския премиер са спо­ред публично наличните записи на оригиналните езици, български и [превод от] македонски; бел. пр.)
[7] Вероятно се има предвид Хитлер; бел. пр.
[8] Преводът във френския оригинал е на авторката въз основа на собствените ѝ звукозаписи от събитието. Българският текст следва ориги­налния запис от събитието, вж. напр.: https://www.facebook.com/boyko.borissov.7/videos/2140372619524130; бел. пр.
[9] Няколко източника твърдят, че след дискусии между българския ми­нистър-председател, отговорни лица от еврейските общности в Маке­дония и България и ръководителите на Световния еврейски конгрес (WJC) е било предвидено да се направи официално признание за ро­лята на българската държава. Окончателното решение относно речта изглежда е било резултат на разногласията в управляващата коалиция в България.
[10] Аудиофайл „20180312. Коментар на Борисов“, пресслужба на пре­миера [преводът е от френския език на книгата, тъй като аудиофай­лът на български и македонски не е публично достъпен; бел. пр.].
[11] Масово арестуване на 12 884 евреи във Франция на 16 срещу 17 юли 1942 г. и събирането им на Vélodrome d’Hiver (Зимния стадион, около 8000 души) и в лагер в Дранси (близо 4900 души); оттам са изпрате­ни с влакове към лагера в Аушвиц, където повечето от тях намират смъртта си; смята се, че са оцелели около стотина (вж.: Laurent Joly, La Rafle du Vél dHiv, Paris, 2022, Éd. Grasset).
[12] Постановлението Папон, CE, ass., 12 април 2002; особено мнение на Хофман-Глеман [Hoffmann-Glemane], CE, ass., 16 февруари 2009.
[13] CE, 13 април 2018, Association du musée des lettres et manuscrits et autres, no 410939. Авторката би искала да благодари на Клер Андрийо [C. Andrieu] и Марк-Оливие Барух [M.-O. Baruch] за техните разясне­ния относно френската траектория. Вж.: Marc-Olivier Baruch, Des lois indignes? Les historiens, la politique et le droit, Paris, 2013, Tallandier, 66-99.
[14] Frederick Chary, The Bulgarian Jews and the Final Solution, 1940-1944, Pittsburgh (Pa.), 1972, Pittsburgh University Press; Aleksandar Matkovski, Tragedijata na Evreite od Makedonija, Skopje, 1962, Kultura; Raul Hilberg, La Destruction des Juifs d’Europe, op. cit., 1378–1404; Nadège Ragaru, „Les Juifs de Bulgarie et des territoires yougoslaves et grecs occupés par la Bulgarie pendant la Seconde Guerre mondiale“, в: id., Assignés à identités. Violence d’Etat et expériences minoritaires dans les Balkans post-ottomans, Istanbul, 2019, Les Editions Isis, 139–175.
[15] Подробни оценки относно „вдигнатите“ и депортирани евреи са да­дени в Приложението към настоящата книга.
[16] Вардарска Македония – територия, която съответства приблизи­телно на територията на днешна Република Северна Македония – по онова време била съставна част от Вардарската бановина, област в Кралство Югославия, създадена с реформата на административно­то деление от 1929 г. Основната част от областта била окупирана от България, докато Италия получава западните ѝ покрайнини.
[17] Тази област се обозначава на български като „Беломорието“, на анг­лийски под името „Тракия“ или „Западна Тракия“ (Thrace, Western Thrace). Според гръцките административни деления отпреди войната територията ѝ обхваща „Източна Македония“ (Anatoliki Makedonia) и „Западна Тракия“ (Dytiki Thraki).
[18] Дали да се постави в кавички изразът „спасяването на българските евреи“ и дали понятието „оцеляване“ не е за предпочитане пред „спасяване“ – това е тема на оживени дискусии сред историците в България. В настоящата книга тази формулировка – носител на една представа за миналото, която тук е превърната в обект на изследване – ще бъде системно изписвана в кавички.
[19] AJC Honors 75th Anniversary of Bulgarian Rescue of Nearly 50,000 Jews, Celebrates Friendship with Bulgaria Today, American Jewish Committee, 10 март 2018.
[20] Tzvetan Todorov (съст. и коментар), La fragilité du bien. Le sauvetage des juifs bulgares, Paris, 1999, Albin Michel.
[21] Ibid., 9-10, а за целия цитат вж.: Hannah Arendt, Eichmann a Jerusalem. Rapport sur la banalité du mal, Paris, 1966, Gallimard (1-во издание на англ. език 1963 г.), 338 [срв.: Х. Арент, Айхман в Йерусалим, С., 2021, Сиела, прев. Тодор Танев; бел. пр.].
[22] Sarah Gensburger, Voir et devoir voir le passé. Retour sur une exposition historique à visée commemorative, Critique internationale, 68, 2015, 89.
[23] Étienne Anheim, Antoine Lilti (съст.), Savoirs de la littérature, Annales, Histoire, Sciences sociales, 65 (2), 2010; Patrick Boucheron, On nomme littérature la fragilité de l’histoire, Le Débat, 165, 2011, 41–56; Ivan Jablonka, L’histoire est une littérature contemporaine. Manifeste pour les sciences sociales, Paris, 2014, Seuil.
[24] Frédérique Aït-Touati, Contes de la lune. Essai sur la fiction et la science moderne, Paris, 2011, Gallimard.