Освен оригиналните текстове на стихотворенията, по които композиторът Стефан Димитров създаде през последните десетилетия знаменити български песни, книгата съдържа и част от творбите на Георги Борисов, които критиците наричат „класически“. Но не само защото от първия до последния ред на поетичното си творчество авторът остава верен на класическия стих и орфическото песенно начало, а заради това, че стиховете му не се подчиняват на времето. По този повод Васил Балев, редакторът на книгата, пределно строг в подбора си, пише: „Не мога да се сетя за друг поет в съвременната българска литература, който да притежава толкова белези за несъвременност. И най-парадоксалното е, че именно това прави Георги Борисов настоящ, категоричен и характерен. Някак – извънвремеви. Изумлението от близостта на словото при него е така голямо, че самите думи започват да звучат като манифест на самите себе си. В сюжетната нишка потръпва митът. Точно преброените срички на неговата стихийност говорят за безкомпромисен перфекционизъм. Той просто така се е родил – ако не пише по своя си начин, светът му ще потъне в мрак. Само в един негов текст са наблъскани толкова смисъл и звук, колкото други автори не успяват да кондензират в цяла стихосбирка“.
Не по-малко взискателен от редактора към съдържанието и композицията на новата си книга е и самият автор. На въпроса защо не е включил в нея някои от програмните си „морски“ стихотворения или повече от непубликуваните си досега, той отговаря: „Защото освен голямо – както Чехов определя морето – то е дълбоко и солено. И мирише на всеки от нас“.
„И замирисва на море“, Георги Борисов, изд. „Факел Експрес“, редактор Васил Балев, художествено оформление Кирил Златков, снимка на корицата Алеко Богданов
И ЗАМИРИСВА НА МОРЕ
Преди да дойде есента
и лятото да си отиде,
по спуканите керемиди
луната слиза на света:
клепач в тополата подпре
и го загледа като птица,
а котешката ѝ зеница
очите му ще издере.
(И става
тази нощ
тогава
най-подозрителната нощ.
Луната мрачно управлява
притихналата си държава
и свети бяла като нож.
В седефената ѝ мъгла
щурците пеят възкачени
по най-високите стебла,
преди да рухнат овъглени
из окосените поля;
докато в празните легла
реките вените си режат
и хич не щат да забележат
как тъпо биволите стенат
между ярема и остенът
срещу водата придошла.)
И замирисва на море
човекът в угарите тъмни
и синурите им бездънни
оставя друг да дооре,
луната яростно напича
издъненото му седло
и корена си той отсича
с едно разлистено крило.
Преди да дойде пролетта
и зимата да си отиде,
по спуканите керемиди
човекът слиза на света
и в розовата му слана
петите си отупва боси…
А в шепата си празна носи
две-три пшеничени зърна.
С ГЛАС ОБИКНОВЕН
И както литва рибата без вик
към хлъзгавите длани на рибаря
и въздухът хрилете ѝ разпаря,
и бяга тя, а тъкмо в този миг
навлиза в свят по-горен и велик,
където ври глаголът и клокочи,
изпълнил огън, облаци и пръст,
и вижда бога в целия му ръст,
и в пясъка замира непорочна,
а подир нея друг живот започва,
така и ние в бъдното кълним
като гора от земната утроба
и друг живот съзираме над гроба,
и вече в други светове летим,
когато ставаме на прах и дим.
Но както дъх гмурецът си поема
и скача в необятната вода
и като мида го затваря тя
и мами към недрата си солени,
но бърза той нагоре дъх да вземе,
така животът свети и над мен
и целия изпълва ме, и вика,
когато аз в отвъдното надниквам
и му разказвам с глас обикновен
живота, който не е виждал никой.
БОГЪТ НА СЪНЯ
Докато брат му в мрака
не спира да коси,
той млякото на мака
отива да дои.
На пръсти в пещерата
върви и слуша как
главици голи клатят
редиците от мак,
как с мъртвите се слива
и пълни с гласове
отровната му нива –
и вече го зове.
Отдавна тук не пеят
планети и пчели
и трупа суховеят
прашинки от скали.
Където мине, клъцне
и пусне по сълза.
Така – до изгрев слънце
и другата мъзга.
Една кратунка само
за семена държи
преметната през рамо
в торбичката с лъжи.
Където мине, ръсне
по две, по три зрънца –
в напуканите устни,
в разбитите сърца.
Сърцето не заспива,
то спира всеки път,
когато плът добива
и две крила – сънят,
когато ни отнеме
нощта и слух, и глас
и мъртвите засмени
разпрати между нас
по-чисти и честити
от утринни деца,
току-що преповити
и пълни с чудеса.
И както се страхува
да разбере умът
любими ли сънува,
или самата смърт,
сърцето рано-рано
завинаги ще спре –
но за да видим само
и чуем по-добре
как сам насред баира,
осеян с камънак,
коситбата не спира
единият близнак,
а брат му в пелените
на утрото седи
и с царя на пчелите
от свят на свят лети.
Георги Борисов е роден на 17 юли 1950 г. в София. Завършва Френската езикова гимназия в родния си град и Литературния институт „М. Горки“ в Москва (1974). Работил е като редактор в „Литературен фронт“ (1976–1981), завeждащ отдел „Документална и художествена литература“ в „Профиздат“ (1986–1989), продуцент на направление „Литература и публицистика“ в БНТ (1992–1993). От създаването на сп. „Факел“ (1981) е негов заместник-главен редактор, а от 1990 г. – главен редактор. Основател и директор на издателствата „Факел“ (1991–1995) и „Факел експрес“ (1995). Под неговото съставителство и редакция от 2005 г. започва да излиза библиотечната поредица на изд. „Факел експрес“ и „Жанет 45“ „Нова проза“, в която са включени българските преводи на съвременни руски автори, сред които Василий Гросман, Василий Аксьонов, Сергей Довлатов, Владимир Войнович, Юз Алешковски, Юрий Мамлеев, Виктор Ерофеев, Евгений Попов, Анатолий Корольов, Саша Соколов, Едуард Лимонов, Людмила Улицкая, Михаил Шишкин.
Автор е на поетичните книги: „По пладне някъде в началото“ (1977), „Оставете човека“ (1981), „Врати“ (1986), „Пришълец“ (1992), „Живият бог“ (1997), „Картаген“ (2000), „Точно в три“ (2008), „Какво ми каза свободата / Что мне сказала свобода“, стихотворения и преводи на български и руски език (2012, Москва, „Центр книги Рудомино“), „Нищо“ (2015), „И замирисва на море“ (2019).
Негови стихове са включвани в различни представителни антологии на българската поезия в САЩ, Великобритания, Франция, Германия, Русия, Турция, Чехия и др., превеждан е на почти всички европейски езици. Носител е на множество награди.
