Откъс от трилъра на младия полски писател, издаден от „Ера“. Романът се вписва в контекста на актуалния дебат за домашното насилие над жени.
Едва на 31-годишна възраст, полският писател Ремигиуш Мруз има издадени 30 романа. Сред тях – много популярна серия съдебни трилъри. Книгите му са продадени в милиони екземпляри и оглавяват класациите. Голяма част от тях са адаптирани за телевизионния екран.
Доктор по право, Ремигиуш Мруз се отказва от успешната си кариера на адвокат в името на литературата. Изключителната му продуктивност се дължи не само на дисциплината и писателската му дарба, а и на желанието му да вникне в проблемите и да представи различни гледни точки. Той е социално ангажиран и темите, които вълнуват обществеността, намират място в романите му.
В „И никога не я откриха“ писателят умело заплита историята и ни повежда заедно с героя Дамян в търсене на изчезналата преди десет години Ева. Следвайки оскъдните знаци и закодираните съобщения, навлизаме в историята и в съзнанието ни се очертават различни варианти за развръзка.
Появата на „И никога не я откриха“ в превод на български съвпада с актуалния дебат за мерките срещу домашното насилие над жени.
Ремигиуш Мруз, „И никога не я откриха“, изд. „Ера“, 2018 г., превод от полски език Васил Велчев, редактор Евгения Мирева, художник на корицата Живко Петров
И никога не я откриха
Послеслов от Ремигиуш Мруз
Статистиката за изчезналите лица в Полша е ужасяваща, но смразяваща кръвта е тази, която се отнася до домашното насилие срещу жените. Оценката сочи, че го претърпяват между седемстотин хиляди и милион полски жени годишно. Три жени седмично умират по тази причина.
Точно това беше причината за написването на тази книга. Чудех се колко далеч би стигнала някоя от тези жени, ако бъде застрашен не само нейният живот, но и животът на детето ѝ. И когато възможността за спасение наистина няма нищо общо с морала.
Подозирах, че търсенето на отговори ще бъде тревожно и работата по тази книга само потвърди това.
Много зависи от това как се държим всеки ден, как реагираме на такива събития, какви нагласи насърчаваме и как се отнасяме към това, което се случва в публичната сфера. Физическото насилие се предхожда от психическото. И това е резултат от модели, които усвояваме през целия си живот…
„Амнести Интернешънъл“ твърди, че домашното насилие засяга една на всеки три жени в света. Все още има държави, в които законът не забранява така наречените брачни изнасилвания – и това е не само в изостаналите страни, защото сред тях е и Тунис. В Лондон, който няма нищо общо с държавите от третия свят, повече от четиресет процента от жените признават, че са жертви на насилие. А колко си мълчат? Вероятно никога няма да разберем…
откъс от романа
… Ако ѝ бях предложил малко по-рано, никога нямаше да се стигне до това. Нямаше да ни нападнат, аз нямаше да се озова в болницата и тя нямаше да изчезне завинаги от живота ми.
Трийсет секунди щяха да са достатъчни, може би дори по-малко. Понякога е необходимо само толкова, за да се да унищожи цял един живот. По такъв начин, че да ти остане единствено да се опитваш да забравиш.
При мен тези опити не бяха успешни. Непрестанно превъртах случилото се в главата си и се питах какво би станало, ако бяхме пили една бира по-малко и бяхме излезли от заведението по-рано или бяхме пушили по-кратко време край реката.
Психолозите наричат това „контрафактично мислене“ – то означава създаване на алтернативни сценарии за събития, които вече са се случили. Това не е нито рядко, нито съвсем негативно явление – позволява ни да избягваме същите грешки в бъдеще, често повдига духа ни и ни дава чувството, че контролираме съдбата си.
В моя случай обаче ефектът беше точно обратният. Влязох в още по-депресивно състояние, чувството ми за вина и усещането за липсата на всякакво мое влияние върху обкръжаващия ме свят нараснаха.
Постоянно си повтарях, че би било достатъчно да извадя пръстена няколко секунди по-рано.
Но не го направих. Всяка стъпка от този ден, дори най-малката, всяко решение, дори най-незначителното, доведоха до онова, което се случи.
Онази съботна вечер преди десет години започна най-обикновено. Двамата с Ева отидохме в „Хайландър“, любимото ни заведение в старата част на Ополе. Намираше се на малка уличка близо до реката.
Бяхме редовни посетители на това място дълго преди да можем да пием законно алкохол. Тогава също така често сядахме на Ложата на шутовете – място на брега на Млинувка, до което се стигаше след спускане по тесни стъпала зад заведението. Не знам кой е измислил това име. Някой го беше написал на ниската стена десетина години по-рано и бързо беше прието от всички.
Когато слязохме долу, Ева вече предчувстваше нещо. Това обаче нямаше нищо общо с групата мъже, които тъкмо допиваха бирата си в „Хайландър“. Тя ме познаваше отлично и сигурно от началото на вечерта беше усетила моята нервност.
Бяхме заедно откакто се помним. Обстоятелствата ни събраха още през осемдесетте години, когато двамата тичахме из дворовете на улица „Спихалски“ в Заодже[1], безгрижни и неподозиращи за онова, което ще ни донесе животът.
Бяхме неразделни. Ходехме в един и същи клас в началното училище, целунахме се за първи път на десет години, на стълбите, водещи към съблекалнята. В началото на гимназията, по време на училищна екскурзия, за пръв път спахме заедно. Преди следването всички ни предричаха бърз край – Ева отиде в политехниката, а аз в университета. Според познатите щяхме да станем жертва на дотогавашната си нерешителност, но не се случи така.
Наехме си квартира, започнахме да планираме бъдещето си заедно. Изглеждаше ми естествено, че скоро ще ѝ направя предложение. И може би точно в този ден Ева знаеше, че ще го направя.
Избрах Ложата на шутовете, защото това може би беше единственото място в Ополе, където прекарвахме толкова много време. Изпушили сме там килотонове никотин, изпили сме хекталитри евтини вина и за първи път пробвахме трева.
Някога нямаше нищо романтично в това място. Представляваше замърсена част от брега, криеща се под величествената корона на рахитично старо дърво. Но когато правех предложението, беше различно – бе станало част от „ополската Венеция“, преустроеното крайбрежие, най-впечатляващата част от което бяха боядисани в различни цветове сгради, почти докосващи водата.
Ложата на шутовете беше подходящото място. Поне така ми се струваше.
Паднах на едно коляно и определено щях да се почувствам като последния идиот, ако не бях пийнал порядъчно. Ева театрално вдигна ръка към устните си, давайки ми да разбера, че много добре знае какво става.
Плъзнах пръстена на пръста ѝ, целунах я, прегърнахме се и за момент останахме така, в мълчание. Бяхме толкова близки, че тишината беше нещо, което ни свързва, а не строителен материал за пропастта между хората.
И двамата бяхме опиянени от щастие, чувствахме се блажени и безгрижни. Прегърнах Ева и тръгнахме по стъпалата в посока на заведението и малкия му паркинг. Малко преди да стигнем входа на „Хайландър“, оттам излязоха петима клиенти. Пияни, шумни и блъскащи се един в друг.
Не предизвикаха тревогата ни, защото се вписваха нормално в пейзажа на ополската съботна вечер. След миг обаче нещата се промениха…
[1] Буквално „зад Одра“ – квартал в Ополе, който се намира на западния бряг на река Одра. – Б. пр.
