Начало Идеи Актуално И пак за смисъла
Актуално

И пак за смисъла

Божидар Кунчев
06.07.2015
1562

б.кунчев

Иска ми се, много ми се иска, както казваше Борис Христов в „Честен кръст“, да се завърна „към доброто време на „не зная“, „не искам“ и „не мога“. Иска ми се „да разчетем добре това, което между редовете са казали отдавна преди нас големите поети“. И после всички да помълчим! Една, две, много години!

В Одеса Райко Жинзифов се среща с Раковски, който по това време е възпитател в местната духовна семинария. Като чува гръцкото име на сънародника си, Раковски му казва: “Да си махнеш името, ако си българин.” На следващата година той получава писмо, в което ще прочете: “Прочее вместо Ксенофон… зедох име, което преди две години ме викаше муж добрий и великодушен и най-голям родолюбец в Македония, Д. Хр. Миладинов. Това име ке го държам до последното ми издихание. О! Да знайте колку ся радувам, даже и ся гордам”. В писмо до Марин Дринов от 1866 година завършилият вече Московския университет Райко Жинзифовов пише: “Времето ще докаже ще ли бъда аз полезен на отечеството си…” Неспокойното му сърце на будител, на един от първите ни поети, публицисти и преводачи, страстта, с която се бори срещу асимилаторската политика на гърците и пропагандира всичко българско в Русия – това е безспорната му заслуга за нашето Възраждане. В писмо до руския учен Бартенов той отбелязва с болка: ”Мисълта, че ние, българите, нямаме литература, е убийствена за мене. С парите, които изкарвам, ще издавам някакъв “Краледворски ръкопис”, някакъв “Братски труд”.

Умира на 38 години. В краткия си живот издава две книжки, четири броя на списание “Братски труд”, написва много статии на руски и български, постоянно тъгува за Македония, Тракия и Горна България, както нарича пределите на Отечеството. Наченал съдбата си с гръцкото име Ксенофонт като помощник-учител в Прилеп и като заместник на Димитър Миладинов в Кукуш, той я прави един от паметните знаци на възрожденската епоха.

***

Димитър Маринов пише в своите спомени: „И България дотогава ще търпи душевно крушение, додето се не измрат тия наши заслепени русофили, които… още не могат да сломят и съкрушат в себе си кумира на русофилството, създадено от тех през едни времена на наивност и раболепие“. Отдавна изречени, думите на бележития българин важат и за днешното ни време. О н е з и  все още не са изчезнали и все още тормозят живота на страната ни…

***

Д-р Кръстев го смята за “една богата индивидуалност”, за “нещо повече от писател”. Бил е напълно прав. Казаното се потвърждава от целия му живот, от многостранното му творчество. Препрочитам от време на време и стиховете му с определено философска насоченост. Те са в самото начало на философската проблематика в нашата литература. Плод са на обхваналия го песимизъм, на умонастроения, които не са присъщи на онова време, заредено още с оптимизма на Възраждането. Михайловски размишлява за тайната на човешкото съществуване, за смисъла на живота. Чувствителен за моралните недъзи на следосвобожденска България, той характеризира епохата си като “Век на душевно тленье…”. Поетът страда, че духът му е преситен, а разумът му е обхванат от много съмнения.  В душата му напира и онази угнетеност, предизвикана от неговите прозрения за неизменното и трагичното в битието:

Блян, истина-слова. Най-верните неща до вчера
днес са лъжовни. Мнение, което тържествува.
и мнение пропаднало – еднаква са химера…
Природата туй иска: твар против твар да ратува.

Д-р Кръстев пише за Михайловски и следните редове: “ч о в е к ъ т  в него, индивидуалната личност, издялана от е д и н  камък – корав, студен, неприветен, недостъпен, но с вечно туптящо сърце в него, с което той мисли, и с един вечно неспокоен разум, с който той чувствува.”

След молбата му до Народното събрание да бъде пенсиониран като заслужил писател и общественик, нещо, което се възприема осъдително от някои негови съвременници, Михайловски се оттегля. Затваря се в себе си, отдава се на размисъл и сътрудничи предимно на издания с религиозна насоченост. Остава си една “психологическа загадка”, както д-р Кръстев го е нарекъл в “Мисъл” още през 1896 г. Умира през лятото на 1927 година, надживял Вазов, Пенчо Славейков, Яворов и Дебелянов.

***

Николай Лилиев говори за безпричинната тъга в стиховете на своето поколение, имайки предвид и собствената си поезия. Но написаното от него и от непрежалимия му приятел Димчо Дебелянов не е плод на подобна тъга. “Във тоя век на хищно изтребление”, на омерзителна меркантилност, духовно извисеният не е могъл да не се чувства тъжен. И затова тъгата пронизва цялата му поезия. Това е тъга на уморената надежда. Една тъга, за която Бердяев казва, че по своята същност тя е “насочена към висшия свят и е съпроводена от чувството за нищожността, пустотата и тленността на този свят”.

Николай Лилиев се изповядва, че целият му живот е изтекъл “в това раздвоение между дълг и нещо друго, което би могло да се превърне в действителност, а е останало мечта”. Ето защо и стиховете му са “сенки без път”, а субектът на лириката му непрекъснато пие от “виното на самотата”. Осъзнал горката си участ на чужденец в един враждебен свят, Лилиев превръща творчеството си в средоточие на своя вътрешен живот. Творбите му в “Птици в нощта” и “Лунни петна” са израз на жаждата му “за нови и нови познания”, за тайната на съществуването като порив към вечното и божественото. Те са лирическа медитация, възвисяваща човешкото в нас, за да притихне някак си болката ни от времето и живота. С лириката си Николай Лилиев сътворява образа на най-интимното в човешката душа, изпитала трагизма на битието. Лириката му се издига до една необикновена поетичност и музикалност. Лилиев е убеден, че поезията е “най-напред песен, очарованието на която се ражда от равновесието на двете необходими качества, без които не можем да си я представим: въображение и чувственост…” Неговата виртуозност на лирик се явява като резултат тъкмо на това разбиране. Щом прочета някое от стихотворенията му, в душата ми нахлува лилиевската тъга…

***

Теодор Траянов, както пише основателно Васил Пундев, е поет “на чутото в тишината, на откровеното в мрака”. Той “предава загадъчни отсенки, едва доловими трепети…”. Една съдба, един поет на “чутото в тишината”.  Останали са в съзнанието ми не само “Магесник” и “Тайната на Струма”, но и творбите му от “Пантеон”, особено посветените на Дебелянов и Бодлер.

Изключителна култура, интензивен духовен опит, контакти с големи европейски поети и стихове, които говорят с гласа на модерната душа – това не може да се забрави. Това е Теодор Траянов. А да напомня и за опита му да осмисли трагичното в българската съдба, от което се ражда допълнителната воля за съзидание и напредък. За Дебелянов авторът на “Прокълнатият” казва:

След всяка пробуда по-страшно тежеше
безликата грижа на пътя ти сив,
а ехо неземно в сърцето мълвеше:
не може избраник да бъде щастлив!

Тези думи сякаш се отнасят и до самия Траянов, до съдбата му, изживяна с духовно непокорство и стоицизъм. Знам, че е отказал издаването на “Пантеон” в нацистка Германия, защото са поискали да махне стихотворението си, посветено на е в р е и н а Хайне. Чел бях, че след 9 септември е  жестоко бит от милицията…

***

В “Лъх от Парнас” Дебелянов споделя, че “Онези, чийто живот е изплетен от несгоди и несрети, са се приучили да изживяват своите радости и скърби далече и дълбоко в душата си, дето външното малко влияе”. В едно от писмата си пише: ”Даже да бих станал всесветска знаменитост… не бих бил задоволен”. В едно друго се пита “защо ние, всичките, се оплитаме във въпроси – за другите най-лесно разрешими, а за нас – страшни като смърт?” И продължава: ”Да не знаеш къде си, всеки ден да се изправяш пред конфликти със самия себе си и вместо гордостта, че живееш поне малко по-висш духовен живот, да изпитваш самопрезрението на безволи”. През 1915 година, когато му остава още малко да живее, той се изповядва: ”Не ми се ни гледа, ни слуша, ни мисли, ни желае, ни люби, ни мрази, понякога не ми се диша, особено като помисля, че за 28 години аз съм издишал въздух, който би могъл да завърти всички ветрени мелници на света – за една величайша нелепост”. “Надломяван от своя/ и от чужда вражда”, “Сам понесъл тъгите/ на милиони сърца…”, той постоянно се е чувствал като “воин в тъмница”. Втълпил си е, че “от съдбата си човек не може да избяга…” Онова, което търси в живота, го открива, както казва Далчев, “в мига, когато трябваше да го напусне”. “Изведнъж, както стръчеше прав, той вдигна ръце, завъртя се, изпусна револвера и лопатката и се свлече на земята, като притискаше с ръка раната си. Опита се да разкопчее дрехата си, но не можа. Около него стана смут. “Що стана? – питаше някой. – Стана каквато стана. Ротния убиха” ( По спомен на Тихомир Геров). “След това полкът не загуби вече офицер” – констатира бойният му друг Михаил Димитров.

Но загубихме Димчо Дебелянов…

***

Да помним, значи да бъдем, да ни има на света. Но да спомена и за другата страна на паметта, за тъмното и страшното в нея, за ужаса да имаш памет. Дебелянов не иска нищо да си спомни (”Пловдив”). Александър Геров ще ни призове да забравим, за да облекчим съществуването си (“Стихотворение в няколко варианта”). В същата творба той ни съветва да помним само “хубавите неща”. Отново ще спомена за Дебелянов, за неговата памет, която го измъчва, но и го дарява с радостта на чувството, че е обичал и че е бил  и с т и н с к и. Ще спомена и за носталгичното, за красотата на неговата скръб по изгубеното. Дебеляновата памет е благодат и мъчение, същност на неговата “разнолика и нестройна душа”.

“И ти си бил дете…” – ще каже Далчев в стихотворението “Съдба”. Обърнете внимание на заглавието. Далчев, превърнал времето и човешката участ в основни понятия на творчеството си, знае, че трагичното е в мисълта за нашата тленност и за времето, което може да го “задържи” само в паметта. Във “Вечер”, пак едно стихотворение за неизменното в съдбата ни, той говори за слънцето и края на деня, за преживяното, когато затварят вратите на Люксембургската градина. Говори и за Неапол с неговия залив, за корабите, които се завръщат в пристанището. Тук говори Далчевата памет, превърната в поезия. Но с чувството си за трагизма в живота, напиращо и от най-ранните му стихове, Далчев и сега ще разгърне внушенията си в повече посоки. Едната ще бъде светлата носталгия, както и подкупващата прелест на спомена, на онези спомени, които разширяват вътрешно живота ни. Другата се отнася до обратната страна на паметта. Имам чувството, че “Вечер” е написано най-вече заради нея, иначе Далчев няма да повтори на два пъти, че го  н я м а вече там, в отминалото. И занапред ще “Светлее цял Неаполският залив”, а вечерта отново и отново ще гори над Париж. Само че поетът е на друго място. Той не може да бъде наведнъж и навсякъде, “където/ могъщо и безкрайно бий животът”. Би могъл само с вълшебницата-памет. Споменът му донася радост, но той поражда и горчивината, че припомненото е мираж. Неапол и Париж са щастливо преживяване, само факт на личната памет. Неапол и Париж са отишла си реалност и няма да се повтори денят, “тъй пълно изживян и тъй безгрижен”. Нахлува болката на поета, че най-хубавото остава в миналото. Отново е болката заради мисълта, че “Ний непрестанно мрем и бавно чезнем“.

“И ти си бил дете…”, и ти си имал своите Неапол и Париж, както и  “невръстната душа”, която е “била сестра на вси неща”.  А после идва времето на изгубените илюзии, на един все по-опустяващ свят, както ни говори пак стихотворението “Съдба”. Значи паметта е като екран, на който виждаме изгубения рай и пустинята, в която се превръща животът ни. Паметта ще преобрази и Далчевия спомен за Шартърската катедрала. Онзи  ангел, който се спуска от катедралните висини, ще открие на Далчев “пътя към света” (“Ангелът на Шартър”). Но паметта, за която говоря, е паметта  и на онова момче от Далчевото стихотворение “Кон”, чиято мечта ще се превърне в изгубена илюзия. Заради паметта, която ни показва колко много губим през живота си, Далчев ще напише стихотворението си “И сърцето най-сетне умира”. А в едно друго (“Нейде в Русия”) той ще се запита: “Не като чужденец ли вечен/ минава през света човекът?”. Каквото и да сме изпитали, паметта ще ни напомня за нашата обреченост да бъдем на дистанция от света. И за това, че той ще бъде винаги непостижимост.

И Александър  Геров, уморен от своите равносметки и тревоги, които са богатството на паметта му, ще напише в дневника си, че не е успял да р а з р е ш и човека, тоест да проумее и осмисли тайната, каквато е той. Престанал да вярва в доктрини и илюзии, в “заплетените тиради”, омерзен и от облика на човека през ХХ век, Геров казва, че само Бог ще го р а з р е ш и. Той е почувствал, че никой друг не би могъл да ни помогне. Паметта за времето на “абсолютното нищо”, паметта за още младежките му чувства, че нещата умират така бързо (”Песимист”), че времето не страда и не разбира, го е променила. И Геров търси спасението в забравата, в потискането на паметта. Той е разбрал, че въпреки паметта и големия потенциал на съзнанието, “Ние не познаваме себе си” (” Познание”).

Чоран пише, че нашето съществуване е всъщност загуба на битието. Същото го казва и Далчев във “Вечер”. Тази непрестанност на умирането, бавното ни чезнене е изгубване на битието. Такава е човешката ни участ: да губим непрестанно. И мисълта на Хайдегер, че животът е битие към смъртта, до голяма степен е вярна. Но губейки битието си, ужасен от заплашващите удари на часовника, за който Далчев пише в “Болница”, човек има достоянията на паметта за светлото, което е преживял. Така паметта ни въвлича в отминалото, заради което са угризенията и съжаленията ни. Но там са и ресурсите, от които черпим, за да продължи животът ни.

***

“Вечната разбойница” на Далчев… Угрижени във  всекидневието си, рядко се сещаме за нея. Пък в живота ни има и радости, раждат се деца, има тихи вечери със звезди, има любов. Всички те са като вратите, които според Далчев заключваме напразно. Но какво друго ни остава.

Смъртта, “началото и края на цялата човешка/ тревога под небето”( Яворов). Александър Геров: “Увлича ме смъртта. Пленява/ ме нейния велик покой.” И Борис Христов: “Добре че е смъртта – последната човешка гара” (“Честен кръст”).

Помня стиховете им, защото и в тях е истината за смъртта. “Тревога под небето”, “душа на вековете”, “свръхсмисъл вековечна”, страхът от нея… А за автора на “Честен кръст” тя е също и “вечността в затвора…”, където улитат и добрите хора, и злодеите. Но и “благословено гробище”, което има “хляб за всички/ и топла трапезария, и пухени завивки.”

***

Иска ми се, много ми се иска, както казваше Борис Христов в „Честен кръст“, да се завърна „към доброто време на „не зная“, „не искам“ и „не мога“. Иска ми се „да разчетем добре това, което между редовете/ са казали отдавна преди нас големите поети“.
И после всички да помълчим! Една, две, много години!

***

От „Глухарче“е стихът на Александър Геров: „Във разцъфтялото глухарче/ се Космоса побира“. Поетът разбираше душата на глухарчето, на птиците и растенията, защото душата му се сливаше понякога с поезията и мистиката на безкрайния свят. А нас ни напусна способността да усещаме света като чудо. В „Псалом на поета“ Славейков искаше и мъртъв да съзерцава „Тайнствения ход на битието“. А ние, дето сме още живи, искаме ли, можем ли го?

***

„Мен безкрайно ме интересува въпроса за вътрешната свобода. Това за мен е върховен въпрос и това е въпросът на моето творчество. Ако аз не съм независим като съзнание пред света, какъв е смисълът на моето съществуване? Аз дълго търсех отговор и го намерих у Достоевски. Светът може да бъде каквото иска, но аз съм човек и следователно съм свободен да не го приема.“

„Пред безсмислието на живота още по-страшен ставаше за мене социалният въпрос. Аз не вярвам в разрешаването му. Но това не значи, че от дълбочината на цялото си сърце аз няма да издам вик на болка за другите.”

Мислите са на Атанас Далчев. Като истина са защитени от целия му живот, от цялото му творчество. Не са много случаите, когато талантът и характерът са едно и също явление. Никакво разминаване. Просто рядкото единство на дарба и морал, на едно човешко и творческо присъствие, отстоявано без шум, без патетика, безкомпромисно. Животът на духа, когато е „независим пред света“. Когато е страдание и най-вече болка за човека. Това е Далчев…

Божидар Кунчев е литературен критик, професор в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите „Един бял лист, едно перо” (1981), „Александър Вутимски” (1984), „Иван Пейчев” (1986), „Александър Геров” (1987), „Поглед върху поезията” (1990), „Насаме с Гъливер” (1997),„Човешката участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров”(2003), „Да отидеш отвъд себе си” (2007),„Когато времето кристализира” (2012) и др.

Снимката на главната страница е на Стефка Борисова.

Божидар Кунчев
06.07.2015

Свързани статии

Още от автора