– Ако не се отречете, селяните ще бъдат провесени в яма.

Свещеникът не разбра добре какво има предвид събеседникът му.

– Даа, телата на петимата селяни ще бъдат провесени надолу с главата в дълбока яма… за няколко дни.

– Ще висят в яма?

– Да, ако вие, падре, не се отречете.

Свещеникът замлъкна. Питаше се дали събеседникът му казва истината, или просто цели да го сплаши и се взираше с блеснали очи в мрака, сякаш за да намери там отговора.

– Уважаваният Иноуе… Вие навярно сте чували за него? Той е тукашният губернатор. Така или иначе вие, падре, лично ще бъдете разпитан от него.

И-но-у-е… Сред останалите португалски думи, изречени от преводача, само тази трептеше като жива в ушите на свещеника. В миг цялото му тяло потрепери.

– След разпита при уважавания Иноуе – продължи японецът с тон, досущ като на подчинен на губернатора – от християнската вяра се отрекоха падре Порро, падре Педро, падре Касола и падре Ферейра.”

Преди два месеца гледахме дългоочаквания филм на Мартин Скорсезе „Мълчание” по едноименния роман на Шюсаку Ендо – един от най-големите съвременни писатели на Япония и модерен класик на японската литература. Романът е смятан за връх в неговото творчество, получил е много престижни награди, преведен е на десетки езици. На 11-годишна възраст Ендо е покръстен в католическата вяра и този факт е от решаващо значение за целия му живот. А филмът е в проектите на Мартин Скорсезе от 27 години, но по една или друга причина успява да се яви на бял свят едва сега. Темата за християнската вяра съществува в повечето от филмите на големия американски режисьор и това никак не е случайно, тъй като в младите си години той е бил на крачка от това да стане свещеник.

През XVII век йезуитските свещеници Родригес и Гарпе са изпратени в Япония, за да открият истината за своя духовен наставник отец Ферейра. Той е бил един от най-изявените мисионери в далечната страна, бил е пламенен проповедник и любим учител на младите Родригес и Гарпе. А сега се носят слухове, че той бил отстъпил от християнската вяра, бил станал свещеник в шинтоистки храм, бил имал японска съпруга и деца. След мъчителни изпитания и трудности, предадени великолепно и пестеливо, както само големите режисьори умеят, отец Родригес се среща с бившия вече отец Ферейра, който носи японско име и да, наистина вече служи в шинтоистки храм. Срещата между двамата е поразителна. Младият отец Родригес плаче, през цялото време плаче, защото не може да повярва, че неговият духовен наставник и учител е изменил на вярата, в която го е въвел.

По-късно отец Родригес също отстъпва от вярата, оженва се за японска съпруга, става свещеник в шинтоистки храм.

И отец Ферейра, и отец Родригес са пречупени по абсолютно идентичен начин. Те самите не са измъчвани и изтезавани. Но те са принудени да гледат страданията на своите братя християни, които висят провесени с главата надолу над една яма, пълна с нечистотии. Зад ухото им е направен малък прорез, през който изтича кръвта им, защото иначе биха умрели твърде бързо, само за един ден, а така страданията им продължават поне пет, шест дни. Стенанията и воплите са неописуеми, отец Родригес е затворен съвсем близо до тях, така че да чува отчетливо хриповете и стоновете им. Самите те вече са се отрекли от вярата, но въпреки това са провесени над ямата, за да може и отец Родригес, както преди това и отец Ферейра, присъствайки на инквизицията им, да се отрече от вярата. Да, отците са пречупени по един и същи начин:

– Искате ли да ме чуете? Тогава знайте: отрекох се, когато след изтезанията ме доведоха тук и чух стенанията на тези нещастници, на които Бог с нищичко не помогна. Защото се молих от цялата си душа, но Бог нищо не стори…

– Млъкнете!

– Добре, молете се! Но помнете, че те преживяват такива непосилни страдания, каквито вие никога не сте познавали. Те висят там от вчера, също и преди малко, както и сега, в този момент… И за какво трябва да страдат така? И докато това продължава, вие нищо не правите за тях. А Бог? Той също бездейства.”

Единственото, което отец Родригес може да направи, за да прекрати страданията на своите братя, е да се откаже от вярата си. Така, както преди това същото е направил и отец Ферейра. Отец Родригес се приближава до изображението на Иисус, което е положено в прахта и го стъпква. Това е ритуал, чрез който християните се отказват от Христос. Нещастниците, които до този момент дни наред са висели с провесени надолу глави, са освободени.

Отец Родригес умира като шинтоистки свещеник, погребан според техния ритуал. Преди да затворят своеобразния му ковчег и да го сложат на кладата обаче неговата японска съпруга пъхва нещо между скръстените му длани. Малко по-късно виждаме, че това е малкото кръстче, което той винаги е носел със себе си.

Големият въпрос на филма е – отстъпил ли е наистина отец Родригес от Иисус, потъпкал ли е тогава действително изображението Му в сърцето си, трябва ли да бъде обявен за предател, вероотстъпник, маловерец, не свой, чужд?

Още по-големият въпрос на филма и на романа е – може ли изобщо човек да отпадне от вярата? Може ли веднъж повярвал, веднъж познал, веднъж видял Иисус – да отпаднеш от Него?

Скорсезе не роптае срещу църквата, не я критикува, филмът ни най-малко не е насочен срещу нея. С човеколюбието на големите хуманисти той навлиза в дълбините на човешката душа и се взира в най-съкровената ѝ същност. И задава своя въпрос.

Но в този именно въпрос парадоксално се съдържа и отговорът. Не, никой от двамата отци не е отпаднал от Иисус. Въпреки че са стъпкали изображението Му в калта, въпреки че са се отказали от своето монашество и от целия си предишен живот, те са останали верни на Него чрез състраданието си към тези петима нещастници, провесени с главата надолу над помийната яма.

Следва верига от тревожни, все по-тревожни въпроси. Но точно тук е силата на голямата литература и на изкуството въобще – да стига до краен предел, да минава през най-трудното, да се докосва до пропастта, но без да изпада в патетика или екзалтация. Защото всеки може да отговори според себе си, колкото и да е трудно това, колкото и да е страшно. Но по-страшното е да гледаш петимата свои братя провесени с главите надолу, по-страшното е да виждаш как кръвта им изтича в ямата, по-страшното е да потреперваш от конвулсивните движения на телата им и да чуваш хриповете им. Тогава именно отец Родригес чува Божия глас и пристъпва до изображението на Иисус в прахта и го стъпква. Ситуацията е пределно драматична, на предела на човешката поносимост. Можем ли да дадем еднозначен отговор? Може ли да се опази вярата, ако се предаде човека? Христос би ли приел такава вяра?

Свещеникът вдигна крак. Кракът му бе пронизан от тъпа, тежка болка. Не, това не беше просто формалност. Щеше да настъпи това, което смяташе за най-прекрасно в живота си, това, което вярваше, че е най-чисто, това, което повече от всичко друго бе изпълнено с идеалите и мечтите на човешките същества. Кракът така го болеше. И тогава Онзи човек върху медната плочка се обърна към свещеника и му проговори: „Настъпи ме, позволявам ти… Настъпи ме! Аз най-добре разбирам колко те боли кракът. Настъпи ме! Позволявам ти. Аз дойдох на този свят, за да ме тъпчете, затова понесох кръста – за да облекча болката ви.

Знаем на какви неимоверни мъчения са били подлагани в ранните векове християните, за да се отрекат от вярата си. Мнозина не са се отричали и днес ние ги почитаме като мъченици-светци. Но някои се отричали. Тогава се появил Новацианския разкол, който не допускал връщането на отпадналите обратно в църквата. Темата за отричането, отпадането винаги е тревожила човешкото съзнание. Съществували са различни интерпретации. Позицията на апостолската църква е, че осъждането не е в духа на Христос.

На тази идея са стъпили книгата и филмът „Мълчанието“. Не само от небесата, но и през Мълчанието говори Бог. Когато в последната нощ Иисус се моли с кървави капки пот да Го отмине горчивата чаша, небесният Отец Му отговаря през Мълчанието. Когато произнася последните думи от Кръста „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?“, Отец пак Му отговаряше през Мълчанието. В най-драматичните моменти Бог говори през Своето Мълчание. Всъщност Той говори през сърцето ни, защото то е жилище на Бога. И това не е отрицание на църквата, защото в църквата ние сме със своите сърца, а без сърце не можем да бъдем в църквата.

И книгата, и филмът са изключително драматични и силно разтърсват съвестта на всеки християнин. Но съвестта ни трябва, трябва да бъде разтърсвана, защото именно тогава по парадоксален начин ни изпълва с нови сили, с нова дълбочина, изпълва ни с жива вяра, която чува Божия глас през Божието Мълчание.