1
2002

И през Мълчанието говори Бог

Ако не се отречете, селяните ще бъдат провесени в яма.

Свещеникът не разбра добре какво има предвид събеседникът му.

– Даа, телата на петимата селяни ще бъдат провесени надолу с главата в дълбока яма… за няколко дни.

– Ще висят в яма?

– Да, ако вие, падре, не се отречете.

Свещеникът замлъкна. Питаше се дали събеседникът му казва истината, или просто цели да го сплаши и се взираше с блеснали очи в мрака, сякаш за да намери там отговора.

– Уважаваният Иноуе… Вие навярно сте чували за него? Той е тукашният губернатор. Така или иначе вие, падре, лично ще бъдете разпитан от него.

И-но-у-е… Сред останалите португалски думи, изречени от преводача, само тази трептеше като жива в ушите на свещеника. В миг цялото му тяло потрепери.

– След разпита при уважавания Иноуе – продължи японецът с тон, досущ като на подчинен на губернатора – от християнската вяра се отрекоха падре Порро, падре Педро, падре Касола и падре Ферейра.”

Преди два месеца гледахме дългоочаквания филм на Мартин Скорсезе „Мълчание” по едноименния роман на Шюсаку Ендо – един от най-големите съвременни писатели на Япония и модерен класик на японската литература. Романът е смятан за връх в неговото творчество, получил е много престижни награди, преведен е на десетки езици. На 11-годишна възраст Ендо е покръстен в католическата вяра и този факт е от решаващо значение за целия му живот. А филмът е в проектите на Мартин Скорсезе от 27 години, но по една или друга причина успява да се яви на бял свят едва сега. Темата за християнската вяра съществува в повечето от филмите на големия американски режисьор и това никак не е случайно, тъй като в младите си години той е бил на крачка от това да стане свещеник.

През XVII век йезуитските свещеници Родригес и Гарпе са изпратени в Япония, за да открият истината за своя духовен наставник отец Ферейра. Той е бил един от най-изявените мисионери в далечната страна, бил е пламенен проповедник и любим учител на младите Родригес и Гарпе. А сега се носят слухове, че той бил отстъпил от християнската вяра, бил станал свещеник в шинтоистки храм, бил имал японска съпруга и деца. След мъчителни изпитания и трудности, предадени великолепно и пестеливо, както само големите режисьори умеят, отец Родригес се среща с бившия вече отец Ферейра, който носи японско име и да, наистина вече служи в шинтоистки храм. Срещата между двамата е поразителна. Младият отец Родригес плаче, през цялото време плаче, защото не може да повярва, че неговият духовен наставник и учител е изменил на вярата, в която го е въвел.

По-късно отец Родригес също отстъпва от вярата, оженва се за японска съпруга, става свещеник в шинтоистки храм.

И отец Ферейра, и отец Родригес са пречупени по абсолютно идентичен начин. Те самите не са измъчвани и изтезавани. Но те са принудени да гледат страданията на своите братя християни, които висят провесени с главата надолу над една яма, пълна с нечистотии. Зад ухото им е направен малък прорез, през който изтича кръвта им, защото иначе биха умрели твърде бързо, само за един ден, а така страданията им продължават поне пет, шест дни. Стенанията и воплите са неописуеми, отец Родригес е затворен съвсем близо до тях, така че да чува отчетливо хриповете и стоновете им. Самите те вече са се отрекли от вярата, но въпреки това са провесени над ямата, за да може и отец Родригес, както преди това и отец Ферейра, присъствайки на инквизицията им, да се отрече от вярата. Да, отците са пречупени по един и същи начин:

– Искате ли да ме чуете? Тогава знайте: отрекох се, когато след изтезанията ме доведоха тук и чух стенанията на тези нещастници, на които Бог с нищичко не помогна. Защото се молих от цялата си душа, но Бог нищо не стори…

– Млъкнете!

– Добре, молете се! Но помнете, че те преживяват такива непосилни страдания, каквито вие никога не сте познавали. Те висят там от вчера, също и преди малко, както и сега, в този момент… И за какво трябва да страдат така? И докато това продължава, вие нищо не правите за тях. А Бог? Той също бездейства.”

Единственото, което отец Родригес може да направи, за да прекрати страданията на своите братя, е да се откаже от вярата си. Така, както преди това същото е направил и отец Ферейра. Отец Родригес се приближава до изображението на Иисус, което е положено в прахта и го стъпква. Това е ритуал, чрез който християните се отказват от Христос. Нещастниците, които до този момент дни наред са висели с провесени надолу глави, са освободени.

Отец Родригес умира като шинтоистки свещеник, погребан според техния ритуал. Преди да затворят своеобразния му ковчег и да го сложат на кладата обаче неговата японска съпруга пъхва нещо между скръстените му длани. Малко по-късно виждаме, че това е малкото кръстче, което той винаги е носел със себе си.

Големият въпрос на филма е – отстъпил ли е наистина отец Родригес от Иисус, потъпкал ли е тогава действително изображението Му в сърцето си, трябва ли да бъде обявен за предател, вероотстъпник, маловерец, не свой, чужд?

Още по-големият въпрос на филма и на романа е – може ли изобщо човек да отпадне от вярата? Може ли веднъж повярвал, веднъж познал, веднъж видял Иисус – да отпаднеш от Него?

Скорсезе не роптае срещу църквата, не я критикува, филмът ни най-малко не е насочен срещу нея. С човеколюбието на големите хуманисти той навлиза в дълбините на човешката душа и се взира в най-съкровената ѝ същност. И задава своя въпрос.

Но в този именно въпрос парадоксално се съдържа и отговорът. Не, никой от двамата отци не е отпаднал от Иисус. Въпреки че са стъпкали изображението Му в калта, въпреки че са се отказали от своето монашество и от целия си предишен живот, те са останали верни на Него чрез състраданието си към тези петима нещастници, провесени с главата надолу над помийната яма.

Следва верига от тревожни, все по-тревожни въпроси. Но точно тук е силата на голямата литература и на изкуството въобще – да стига до краен предел, да минава през най-трудното, да се докосва до пропастта, но без да изпада в патетика или екзалтация. Защото всеки може да отговори според себе си, колкото и да е трудно това, колкото и да е страшно. Но по-страшното е да гледаш петимата свои братя провесени с главите надолу, по-страшното е да виждаш как кръвта им изтича в ямата, по-страшното е да потреперваш от конвулсивните движения на телата им и да чуваш хриповете им. Тогава именно отец Родригес чува Божия глас и пристъпва до изображението на Иисус в прахта и го стъпква. Ситуацията е пределно драматична, на предела на човешката поносимост. Можем ли да дадем еднозначен отговор? Може ли да се опази вярата, ако се предаде човека? Христос би ли приел такава вяра?

Свещеникът вдигна крак. Кракът му бе пронизан от тъпа, тежка болка. Не, това не беше просто формалност. Щеше да настъпи това, което смяташе за най-прекрасно в живота си, това, което вярваше, че е най-чисто, това, което повече от всичко друго бе изпълнено с идеалите и мечтите на човешките същества. Кракът така го болеше. И тогава Онзи човек върху медната плочка се обърна към свещеника и му проговори: „Настъпи ме, позволявам ти… Настъпи ме! Аз най-добре разбирам колко те боли кракът. Настъпи ме! Позволявам ти. Аз дойдох на този свят, за да ме тъпчете, затова понесох кръста – за да облекча болката ви.

Знаем на какви неимоверни мъчения са били подлагани в ранните векове християните, за да се отрекат от вярата си. Мнозина не са се отричали и днес ние ги почитаме като мъченици-светци. Но някои се отричали. Тогава се появил Новацианския разкол, който не допускал връщането на отпадналите обратно в църквата. Темата за отричането, отпадането винаги е тревожила човешкото съзнание. Съществували са различни интерпретации. Позицията на апостолската църква е, че осъждането не е в духа на Христос.

На тази идея са стъпили книгата и филмът „Мълчанието“. Не само от небесата, но и през Мълчанието говори Бог. Когато в последната нощ Иисус се моли с кървави капки пот да Го отмине горчивата чаша, небесният Отец Му отговаря през Мълчанието. Когато произнася последните думи от Кръста „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?“, Отец пак Му отговаряше през Мълчанието. В най-драматичните моменти Бог говори през Своето Мълчание. Всъщност Той говори през сърцето ни, защото то е жилище на Бога. И това не е отрицание на църквата, защото в църквата ние сме със своите сърца, а без сърце не можем да бъдем в църквата.

И книгата, и филмът са изключително драматични и силно разтърсват съвестта на всеки християнин. Но съвестта ни трябва, трябва да бъде разтърсвана, защото именно тогава по парадоксален начин ни изпълва с нови сили, с нова дълбочина, изпълва ни с жива вяра, която чува Божия глас през Божието Мълчание.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга - повестта "Първият рожден ден" излезе в издателство "Сиела" в края на 2016 г.
Предишна статияПрава и безправия
Следваща статияВълкът

1 коментар

  1. Мартин Скорсезе е велик режисьор. Не само велик, направо невероятен. Гледах филма, четох и полемиката около статията на Т. Димова, която уважаваният от мен Отец Владимир Дойчев провокира със статията си в „Аутсайдери“. Четох и рецензията на филма, която Николай Фенерски направи в същият сайт. Напълно споделям и съм съгласен на сто процента с тях двамата. Но не мога да отрека, че Скорсезе е невероятен. В смисъл, ако в „Последното искушение на Христос“ той се е опитал максимално да изцеди от тая боза на Казандзакис нещо читаво, опитвайки се да представи Христос като обикновен човек, показвайки го в края на краищата като обикновен селски абдал. Но тук той е надминал себе си. Какво имам впредвид ?
    В този филм, независимо каква е била целта на Скорсезе, аз за първи път видях как на кино може така добре да се опише болната, грешна човешка логиката, водеща до богохулство. И не само на богохулството, а на оправданията за извършване на богохулство. Как човек се оправдава, за това, че избира да тръгне през „широките порти“. Как душата му се мъчи до момента в който си намира успокоението за богохулството. И как после живее с него.
    Заглавието е много важна част от филма. „Мълчание“. Защо „Мълчание“ ? Ами защото това е мотивът на двама размонашили се лесно да се отрекат от Господ. Господ им мълчи, не им дава нишан зарад молитвите, и те са му сърдити. Досущ като наш падре Кортези, дето талантливата Теодора възпя. Фръцна се обиден, та се невидя. Странно обаче как и при какви обстоятелства Господ проговорил на „отец“ Родригес, уж. Мълчи, мълчи, пък изведнъж в момента, в който той се колебае да стъпи ли върху плочата с образа на Иисус, Той му проговори. Давай, казал му Той, стъпяй смело. Аз за това съм дошъл при вас, да Ме тъпчете. Ако това не е най-пододящият момент, здраве му кажи. И Родригес стъпва. Защо ли Господ не му проговаря, когато селяните се опитват с цената на живота си да го покрият и предпазят, във филма не се казва. За нас, които сме чели по някое и друго житие на светец, е странно как падрето се крие по шубраците като мишок, докато селяните ги давят в морето или висят над лайняните дупки. Как тогава Господ не му е казал да излезе, да се изправи пред самураите и да спаси с цената на саможертва животът на хората, а точно тогава, когато трябва да Го настъпи ?
    Сега, нека кажем две-три думи за такива „разговори“ по никое време с Господ. Отец Серафим Роуз говори за хора, които търсят истината, и за хора които търсят духовни изживявания. Православните би трябвало да сме към първата категория. Втората категория са хората, дето вярват и искат да видят/усетят чудеса. В тая група са изпадналите в прелест, ходещите по врачки, всякакви там любители на чакри, гурута, вътрешни енергии и т.н. Въпреки, че е изкушаван, търсещият Истината не очаква чудеса, даже се и пази от тях. Търсещият духовни изживявания е най- честата жертва на Дявола. Обикновено Православната Църква ясно определя подобен род „чудеса“ като бесовски внушения и благодарение на Нея, ние простите сме свикнали да ги разпознаваме. Ако мислите, че „отец“ Родригес е художествена измислица, то нека видим и реални хора. Прословутата Майка Тереза също е изпитвала подобни съмнения и разочарования, във връзка с това, че Господ не й „говорел“. При все това добро, което била сторила, Господ запазил мълчание. Какво ли е очаквала да чуе, аз не знам.
    Този филм наистина е чудесен. Според мен даже би трябвало да бъде награден на някой фестивал на Православното кино в категория „Учебни филми“. Може би без да иска, Скорсезе създава истински шедьовър, по който най- добре може да бъде обяснена ерестта на католицизма. С него може вече наистина лесно даде обяснено защо католическата „църква“ прилича повече на нещо средно между банка и столова, от колкото на истинска Църква. Може да се обясни и каква е разликата между Православието и католицизма. Да бъдат обяснени мотивите на 26-те Зографски монаси и 4-мата миряни, избрали смъртта и Господ пред това да стъпят върху Неговият лик.
    Но най- вече могат да бъдат обяснени вредите от две неща – човешката гордост и човешката логика.
    Тръгваш на мисия, но гордостта ти предварително е решила, че не вярата ще реши нещата, а твоите собствени усилия и воля. В случая с филма, когато отправната точка бъде гордостта, финалът ще е този, показан накрая – богохулство, отпадане, и в бъчвата.
    Другото, логиката. Логиката на Бог е божествената логика. Логиката на грешният човек е грешната логика. Ето тази човешка логика ни кара ежедневно да се самоуспокояваме за греховете си. Така сме му намерили лесното – вместо да се изповядваме, ние се самоуспокояваме. Така наречените „хуманисти“ въздигат човека и всичко човешко на едно ниво с Бог. Да, човек е създаден по Божи образ, но със силата на свободната си воля сме се постарали да отпаднем. И сега сме отпаднали, грешни. Каква очакват да ни е логиката ?