0
4074

…и си правят зрелище от мене

На 16 април 1925 г. е извършен атентатът в софийската катедрала „Света Неделя“ – най-кървавият терористичен акт в нашата история. Убити са над 150 души, ранените са повече от 500, по-късно от раните си умират още хора и броят на жертвите надхвърля 200 – висши военни, политици, общественици и много жени и деца. Денят е Велики четвъртък на Страстната седмица. Седмицата преди Възкресение Христово се нарича Страстна, защото в нея се случват предателството, съда, поруганието, бичуването и разпятието на Христос.

Като че ли атентаторите в църквата „Св. Неделя“ се явяват продължители на това кърваво богоборческо дело и в началото на Страстната седмица започват подготовката за атентата – внасят и скриват на тавана на църквата 25 кг експлозив, монтират го над една от колоните на основния купол, свързват го с 15-метров бикфордов фитил, за да имат възможност да избягат след като го подпалят. До взривното устройство поставят и бутилка със сярна киселина, която да усили поразяващия ефект от взрива, така че да погубят възможно най-голям брой жертви. През 1925 г. от Съветския съюз е изпратен военен специалист, който да ръководи Военната организация на БКП, а средствата за издръжка и въоръжаване на терористите, както и самият  експлозив, идват от Комунистическия интернационал. Целта на атентаторите е не само да бъдат убити царя и държавния елит, но да бъде убит и Бог, да бъде убита вярата.

На 14 април, Велики вторник, пред църквата „Свети Седмочисленици“ е застрелян о.з. генерал Константин Георгиев, докато е отивал заедно с внучката си на вечерната служба – Последованието на Жениха. Опелото на генерал Георгиев е насрочено за 16 април и е трябвало да послужи за примамка в храма да се събере елитът на държавата.

Събитията, разделени от 20 века, сякаш са продължение едно на друго като едно нескончаемо злодейство. В същия период в болшевишка Русия започва преследване на християнската вяра – взривени са стотици храмовете и са убити хиляди новомъченици. Това злодейство не може да бъде обяснено с никакви исторически обстоятелства, не може да бъде оправдано с никакви политически доводи, защото е продължение на същото абсурдно беззаконие, което се разиграва в Юдея двайсет века по-рано.

Като че ли злото и злодейството винаги е всесилно, винаги е движело света и никога нищо не е могло да го спре. Една група от няколко човека залагат бомба и убиват стотици. Така е и при съвременните атентати. Така е било и преди двайсет века в Юдея – когато една група народни предводители се озлобяват от нечуваното учение за любовта, което Христос проповядва и с което привлича хиляди последователи; една група народни предводители устройват беззаконен съдебен процес, на който чрез шантаж и манипулации настройват обществото и римските управници срещу Него, обвиняват Го в политически престъпления и богоборство и Го осъждат на позорна смърт като разбойник.

Всичко това е история – далечна и по-близка.

Но тя има не по-малко удивителна предистория.

Тази предистория е като сценарий, като драматургия, написана десет века преди това, по която се осъществяват историческите събития до най-малки подробности, до най-изумителни детайли.

Събитията от Йерусалим и Голгота, за които ни разказват евангелистите, са описани в 53 глава от книгата на пророк Исайя, но три века преди тази книга са изречени в 21 псалом от св. цар Давид. И събитията, и диалозите, и репликите, и психологията на тълпата са описани така, сякаш старозаветните писатели са били очевидци и свидетели. Никъде другаде не са познати такива удивителни пророчества с такива точни детайли.

„Старозаветният евангелист“ пророк Исаия пише: „няма в Него ни изглед, нито величие; ние Го видяхме, и в Него нямаше изглед, който да ни привлича към Него. Той беше презрян и унизен пред людете, мъж на скърби и изпитал недъзи, и ние отвръщахме от Него лице си; Той беше презиран, и ние за нищо Го не смятахме.

Но Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи; а ние мислехме, че Той беше поразяван, наказван и унизяван от Бога. А Той бе изпоранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония; наказанието за нашия мир биде върху Него, и чрез Неговите рани ние се изцелихме. Всички ние блуждаехме като овци, отбихме се всеки от пътя си, – и Господ възложи върху Него греховете на всинца ни. Той бе измъчван, но страдаше доброволно и уста Си не отваряше; като овца биде Той заведен на клане, и както агне пред стригачите си е безгласно, така и Той не отваряше уста Си.“

Случайни минувачи са присъстващите на Голготското зрелище, безделници или пък хора, потънали в скуката на своя бит, дотегнали сами на себе си от своето мърморене, недоволстване и всеобщо неудовлетворение. Нищо, което да ги отнесе някъде другаде, да им покаже друга реалност, да ги развесели истински, от дъното на душата им, да ги просветли, да им покаже нещо нечувано и невиждано, което да намали ежедневното бреме на тъмното, неотменно, дълбинно и може би неосъзнато недоволство от живота им. Ето, дори и този самозванец, който доскоро се разхождаше из града им и проповядваше в храма, и ги омайваше с нечуваното си учение за любовта, дори и неговите думи за някакво царство, за някаква вечност, за някакви блаженства от страданието, се оказаха празни. Предаден беше от един от своите, заловен беше от законниците, осъден беше от първосвещениците и сега най-позорно е разпънат с двама разбойници. А какви приказки само говореше, и какви примери даваше, и какви фокусничества вършеше, и как тълпата го следваше и как се бутаха един друг, за да се допрат до него! Поредния самозванец, който се опитваше да ги измами, така че заслужава си наказанието, заслужава си позора, заслужава го.

И йерусалимските граждани се скупчват около трите кръста, надничат иззад  гърбовете си, предвкусват горчивата тръпка от предстоящото зрелище, искат да се забавляват, да стават свидетели, да участват в агонията и смъртта на размирниците, не могат да подтиснат любопитството си как ще умрат тия, и как справедливо при това ще умрат тия! И както е обичайно в такива ситуации – да изпитат тихото и сластно удовлетворение от собствената си праведност и житейска хитрост за това, че не са на тяхно място, че са къде-къде по-умни от тия.

О, има и жени, изпълнени с милост и състрадание, те са приготвили билки, които замайват страдалците и намаляват болките, които ще изпитат, такава е традицията и те са се приготвили – гъбата, напоена с оцет, която е поднесена към устата на разпнатите, всъщност е напоена и с такава билка.

Има и една групичка жени, подобна на скулптурна композиция, те са забрадени с шалове, от очите им се стичат сълзи, коленичили са, прегърнали са се една с друга, до тях е някакъв младеж, и той плаче заедно с тях и заедно с тях се моли.

И ето, проплакът на Христос от кръста: Елои, Елои, лама савахтани? сиреч, Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?

Някои от присъстващите на зрелището коментират, че осъденият сигурно вика пророк Илия. Други ехидно забелязват – нали се уповава на Господа, нека го спаси сега, нека Му дойде на помощ. Трети чакат да хвърлят жребие за дрехата му, защото хитонът, изтъкан от майка Му без нито един шев, не бива да бъде разкъсан.

Като произнася тези последни думи от кръста, Иисус всъщност цитира пророческите думи на Своя праотец Давид. Самият цар Давид е предобраз на обещания Месия и десет века преди позорната Голгота е написал месианския 21 псалом. Написал го е така, като че ли говори от името на Месия и в същото време като че ли е очевидец и свидетел на нечовешкото зрелище, разиграло се на Лобното място:

Аз пък съм червей, а не човек, гавра за човеците и презрение у народа. Всички, които ме виждат, ругаят ми се; клатейки глава, думат с уста: „Той се уповаваше на Господа, нека Го избави, нека Го спаси, ако Му е угоден“…

… Множество телци ме обиколиха; тлъсти бикове васански ме окръжиха, разтвориха уста против мене като лъв, който е гладен за плячка и рика. Аз се разлях като вода; всичките ми кости се разглобиха; сърцето ми стана като восък, разтопи се в моята вътрешност. Силата ми изсъхна като чиреп; езикът ми прилепна о небцето, и Ти ме сведе до смъртна пръст. Защото псета ме окръжиха, сбирщина злосторници ме обиколи, пробиха ми ръце и нозе. Можеше да се изброят всичките ми кости, а те гледат и си правят зрелище от мене; делят помежду си дрехите ми и за одеждата ми хвърлят жребие…

На църковните богослужения ние стоим онемели под кръста и недоумяваме – как е възможно да се уловят и да се предскажат всички тези детайли – изумителни и потресаващи с точността си – ребрата Му, които могат да се броят, пробитите Му длани и нозе, гаврата, извършена преди това над Него, презрението, което всички Му засвидетелстват, воят и ревът срещу Него, когато викат в двора на преторията „Разпни Го!“, случайните подигравателни и възгласи, които се носят над множеството от уста на уста, Неговата изпораненост от оловните топчета на бичовете, мълчанието Му, смирението Му, сведен до смъртна пръст, покрит с нашите грехове! Като че ли старозаветните писатели наистина описват картина, която вече са видели, а не която тепърва ще се случи след векове! А от кръста Иисус цитира началото на този най-удивителен месиански псалом Елои, Елои, лама савахтани?, в който така покъртително е описана собствената Му смърт! Докато виси на кръста с прободени ръце и нозе, обиколен от сбирщина злосторници, Иисус знае какво ще се случи във всеки следващ миг и понася унижението и страданието с търпение и смирение, защото знае, че Господ възложи върху Него греховете на всинца ни, че бе изпоранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония.

А човешките грехове и беззакония не престават. Когато в следобеда на Велики четвъртък е взривен храмът, вечерта е предстояло да се четат откъсите от дванайсетте Евангелия за страданията и разпятието на Христос, да се прочетат същите тези думи „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил!“

Наистина поруганието над Христос не е преставало никога.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга - повестта "Първият рожден ден" излезе в издателство "Сиела" в края на 2016 г.
Предишна статияЧувството за ритъм, най-атавистичното в човека
Следваща статияДокосване в тълпата