Начало Идеи Гледна точка И ти прави така
Гледна точка

И ти прави така

Деян Енев
06.07.2016
1398

DEnev

Вече не срещам по улиците на София приятели. Приятелите изчезнаха. Останаха ми думите.

Но думите са опасно нещо. С една дума така можеш да сбъркаш, че после един кош думи да не ти стигнат, за да я изтриеш. Добре че, като изключим тази колонка в сряда, дните ми обикновено преминават в мълчание. Това е добре. Така трудно мога да сбъркам. Едно дълго кафе и две кутии цигари. Това са думите, които казвам. Но и в сряда внимавам, доста внимавам. Освен когато не забележа гавра. С една дума, не се оплаквам.

Попитали един съвременен старец: Как може да се спасим? Той отвърнал: По три начина. Като не грешиш. Но такива хора няма. Като не осъждаш. Но такива хора също няма. Остава третият начин – чрез милостта.

Миналата сряда, както правя всеки ден, минах през „Св. Седмочисленици”. Това е църквата, в която се кръстих през 1990 г. Там на щанда с книгите беше адашчето. Сравнително съвсем наскоро научих, че това момче ми е адаш. Запалих свещички, а после застанах пред щанда с книгите. Адашчето се изправи. Прочетох колонката ти, каза ми. Не знам. Ще ми се в някоя от следващите колонки да прочета, че пукнатината е започнала да се затваря.

Не знам как ще стане това, казах му. Но ще мина пак, ще поговорим. Аз напускам, каза адашчето. Роди ни се бебенце, по молитвите на този светец, и ми показа книжката за светеца, и сега с жена ми ще се местим в провинцията. Там ще ни е по-лесно. А какво ще работиш там, попитах го. Пак в някоя църква ли? Не, каза адашчето. Ще търся нещо. Ще трябва да изкарвам пари.

Поклоних му се. И излязох от „Св. Седмочисленици” под бялото слънце на срядата. Тръгнах към паметника на Св. Патриарх Евтимий. Минах през шпалира на клошарите, които стават все по-многобройни. Наклякали край окаяната си стока – гребенчета, химикалки, обувки с изтрити токове, препикани книги, отварачки, те надигат двулитровите бири и радостта не слиза от черната кора от мръсотия по лицата им. Стигнах до паметника, поклоних се на патриарха. И тръгнах обратно – по Графа, през площад Славейков, по Солунска… В края на Солунска ще изпия още едно кафе в кафене „Ориша” и после ще взема такси до „Дойран”, където паркирам колата.

Докато вървях, си мислех за един мой текст, който бях написал наскоро. Ето го:

Една от големите забележки към днешния свят е наличието на ситуация, която тържествува все повече и която се изразява във факта, че знакът и образът отнемат все повече територии от думата и словото. Посланията на днешното време се побират в рекламните клипове.

Самото слово също претърпя забележителна метаморфоза. То беше дискредитирано, оплескано, превърнато само в част от общата мозайка на фрагментарността, служеща за лице на съвремието ни.

Фигурата на писателя, страж на пиетета към словото, на свой ред перфидно беше подчинена на общия алгоритъм на сливане между високо и ниско, той беше почти ампутиран като значимо присъствие в медийната среда след изчезването на сериозната периодика и след това разтворен и обезличен сред блогърския планктон.

Модерният свят се лиши от единствената си валидна за отстояването на истината авторефлексия – голямото художествено слово. Защото единствено словото е сетивото, чрез което човек може да познае истината. А без истината за себе си и света човекът и светът задължително подлежат на разпад.

Или както настоява Жак Елюл в книгата си „Унизеното слово: „Ето че дойдоха страшни времена: на „меката мисъл” и унизеното слово. Едно отровно безразличие се надига бавно, подобно на злокобна мъгла, моментни суматохи и сензационни спорове. Вече нищо не е вярно, нито измамно, в един свят на дърдорене и подозрение всичко ще бъде „равноправно”. Философия, политика, литература, вестници: логорея от празни изречения и безсмислици залива епохата, която вижда как образът триумфира над словото, „реаалността” над истината. Непоносимо страдание, казва още Жак Елюл, ужас. Човекът не може да живее без истина. Той не знае точно от какво страда, но живее в тази скрита паника, в отчаянието да бъде, отсъствайки.”

И това е тъкмо така, защото думата, речта, словото възхожда към Словото. И тук трябва да търсим не толкова евангелския инструментариум, колкото да осъзнаем факта, че човек е рожба на езика. И когато тази пъпна връв се скъса, започва страшният канцерогенен процес на израждане. Човек губи родовата си памет, губи способността си да си създаде вярна картина на миналото, на действителността и на бъдещето, защото без котвата на истината всичко става много лесно за манипулиране и подмяна.

Разбира се, благородното слово е много дълбоко заложена генетична програма, затова нека да не бъдем прекалено черногледи. Един добър сигнал в последно време е удостояването с Нобеловата награда за литература през 2015 г. на писателката Светлана Алексиевич. Според формулировката на Нобеловия комитет, отличието й се присъжда за „полифоничните й творби, които са паметник на страданието и куража в наше време”. Или както много точно отбелязва една от преводачките на великолепния български текст на книгата „Време секънд хенд”, проф. Тотка Монова, съвсем в духа на Жак Елюл: „Трудно е да спечелиш вниманието на днешната аудитория – преситена от факти и образи. Когато насилието, убийствата, грабежите, бомбите, гладът, самоубийствата са се превърнали в ежедневие, чувството за емпатия се оттегля от предните позиции, а съзнанието преминава в режим на автоматично самоизключване.”

Светлана Алексиевич се завръща при изворите на езика, превръщайки човешката изповед, една от най-силните крепости на словото, в нещо като специален литературен жанр, който застава като вълнолом точно срещу разрушителните тенденции, обезличаващи думите. Чрез книгите си тя показва, че между високата литература и чистата реч, живеееща в сърцето на човека, може да се постави знак за равенство. Добрите писатели на всички времена, в крайна сметка, винаги са разчитали тъкмо на това.

Край на цитата.

Да излезем отново под бялото слънце на онази сряда. Стигнах до „Ориша”, пих едно дълго кафе. И се насочих към такситата. На стоянката имаше две коли. Шофьорът на първата кола беше жена, сравнително млада, на втората – възрастен мъж. Те бяха излезли от колите и си говореха. Насочих се към жената. До „Дойран” – казах. Че „Дойран” ей го къде е, каза жената. И продължи да си говори с мъжа. Вече ме беше напекло. И казах на жената. Жено, като те мързи да бачкаш, тури на колата една табела „Мързи ме” и си стой тук, колкото си искаш. Аз ще ви закарам, каза възрастният мъж. Седнах в неговата кола и тръгнахме. Той беше слаб човек с хлътнали гърди и през цялото време покашлюваше. Мълчахме. По едно време той проговори. Това беше дъщеря ми. Зодия овен. Страшен инат. От три години не си говорим. Сега си проговорихме за пръв път от три години. Прощавай, казах. Нищо, каза мъжът, който покашлюваше.

Стигнахме. Платих му, слязох от колата. Качих се на моята кола и се прибрах вкъщи. И отворих Евангелието на притчата за добрия самарянин, която всички вие добре знаете. Сега, преди да си я припомним за пореден път, нека да направя едно уточнение. За правоверните иудеи самаряните са нещо като еретици или схизматици. Втора ръка хора. Те не си позволявали общение с тях. Това за тях е било кощунство. Спомням си кога за пръв път чух проповедта върху тази притча на служба в църква. Беше в храма „Св. Илия” в „Младост”, при отец Флавиан, през 2000 г. Много харесвахме службите на отец Флавиан и всяка неделя ходехме с жена ми и с балдъзата там.  Изведнъж, след думите на отец Флавиан, ме удари нещо като ток. Ближен не е онзи, който има нужда от помощ. Ближен е онзи, който оказва помощ. Който проявява милост. Инициативата е в нашите ръце. Но нека да чуем пак притчата.

Но той (законникът), като искаше да се оправдае, рече на Иисуса: а кой е моят ближен?

Отговори Иисус и каза: един човек слизаше от Иерусалим в Иерихон, и налетя на разбойници, които го съблякоха, изпонараниха го и си заминаха, като го оставиха полумъртъв. Случайно един свещеник слизаше по тоя път, и, като го видя, отмина. Също и един левит, като стигна до същото място, приближи се, погледна и отмина. Един пък самарянин, който пътуваше, дойде до него, видя го и се смили, и, като се приближи, превърза му раните, изливайки елей и вино; след това го качи на добичето си, откара го в странноприемницата и се погрижи за него. А на другия ден, като си заминаваше, извади два динария, даде на съдържателя и му рече: погрижи се за него; и, ако потрошиш нещо повече, навръщане аз ще ти заплатя. И тъй, кой от тези трима ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците? Той отговори: оня, който му стори милост. Тогава Иисус му каза: иди и ти прави също така. (Лука 10:30-37)

Много ли казах, малко ли? Мисля, че казах всичко.

Къде си, отче Флавиане? Трябва да ти се обадя. И да те питам как да затворим пукнатината. Че трябва да отговоря на адашчето ми. Обещах му.

Деян Енев
06.07.2016

Свързани статии

Още от автора