Какъв беше този 15 март… И Христо Буцев си тръгна от тук. Отдалечи се с тихата своя усмивка, с горчивия поглед, с белезите от битките, в които влизаше с тъга и невъзмутимост. „Съвременен Дон Кихот“ изрича Георги Лозанов натрапващата се аналогия. Вечният Дон Кихот.
Христо носеше името на дядо си – дошлия от Загоричани свещеник, корав защитник на мачканите, унижаваните, останалите в малцинство – и държеше да му е достоен продължител. Успя.
През 80-те години той стана един от редакционния екип на вестник „Народна култура“. Не губя надежда, че все някога ще бъде написана историята на умната, същинската съвременна България. Няма съмнение, че главата, посветена на стореното от вестника през 80-те, ще бъде сред най-обемните в тази история.
Там, редом със Стефан Продев, с приятелката и съмишленичката още от ученическите години Копринка Червенкова, със Светла Иванова, с целия „железен“ екип, Христо произвеждаше свяст и мяра, поемайки всичките полагащи се за това рискове.
Вестникът „съзнателно култивираше неподчинение, както и тогава, и сега наричат този стремеж към разширяване ареала на познатото, към обогатяване на истината“, пише самият той. Градеше „система от знания, представи, умения и отношения“, достойни да се определят като цивилизация.
„С риск да скандализирам днешните държатели на истината, трябва да кажа, че стремежът на Култура към отблъскване на границите на незнанието, към подриване на едничката, призната и властово закрепена истина, се корени в периода „на тоталитаризма”. Тогава истинската българска интелигенция (имаше такава) виждаше задачите, с които я беше натоварило времето, именно в разширяване на познанието, в неговото обогатяване – в показването на неговата сложност, нюансираност, нееднозначност.“ – Христо Буцев, Сълза за сбогуване, в-к „Култура“, 27.07.2018.
Той продължи да прави същото като заместник главен редактор на вестниците „Култура“ и „К“, вграждайки се изцяло в това дело. Вгради се с разпознаваем стил. Христо вършеше работата си без излишен шум. Неотклонно „копаеше градинката“ и „мъкнеше водата“, противодействайки срещу агресивното невежество, срещу лесните заключения, срещу фанатизма от всякакъв характер.
Безпокоеше се от ставащото, съпротивляваше се срещу разрухата със своя усет за общност на умните и за тяхна обща цел. Отстояваше „азбучната истина“, че „трябва да притежаваш цялостно мислене за нещата“ и да ги гледаш в развитие. С остроумие, а, наложи ли се, и със злъч разбиваше „увличането по официози“, изгубването във „вавилонското смешение“ на конформизма и малодушието пред стереотипите на тържествуващата маса.
Гнусеше се от факта, че „Лениновото пожелание готвачката да може да управлява вече е на път да се сбъдне“, от налаганата за норма масова култура, от напиращата посредственост. Вписа се без излишен патос сред човеците, „посветили живота си да отблъснат мрака поне с едно квадратче“.
Такъв беше Христо като публицист, такъв беше като преводач, такъв беше и като председател на Комисията по етика на СБЖ, какъвто стана тъкмо през 1990 г. Едно от първите му действия бе създаването на етически правила. „За незапознатия читател трябва да кажа – написа той, – че правилата за журналистическа етика са като десетте Божи заповеди, те са базисни – и затова простички. Не лъжи. Осветлявай максимално широко. Не кради (колегата). Мисли за читателя (зрителя, слушателя). Освен това те са лични задължения, журналистът се задължава пред колегията и обществото да ги спазва.“
От собствено лице, с нетърпяща палиативи ценностна система, убедено и затова без нервозност и припряност Христо вървеше срещу ефимерното. Знаеше, че делото му е част от онова, което ще остане. Защото е дял от градивния ход на историята.
Снимка на главната страница Капка Костова
