0
811

Йеменските шиити и Близкоизточният пъзел

Как Иран и „Ислямска държава“ печелят

simeon-evstatiev

Повишеният интерес на Иран към йеменските шиити е ново явление от последните години, когато Техеран се възползва от хаоса в Йемен, за да разшири своето влияние до границите на Саудитска Арабия, с която има отколешни религиозни и политически противоречия.

Докато – заинтригувани от разразилия се този месец йеменски конфликт – мнозина все още се питат дали трябва да наричаме провокиралото размириците йеменско шиитско движение „хуси“ или „хути“, обстановката на Арабския полуостров става нетърпимо объркана. От гледна точка на конкретните събития това се дължи до голяма степен и на предприетите атаки срещу йеменските бунтовници от страна на суннитска коалиция, съставена от десет държави начело със Саудитска Арабия. Фрагментиралият политически процес, сектантските отношения в голяма част от арабските държави и излизането на преден план на ислямистки движения и групировки, дълго спотаявали се в условията на авторитарни режими, усложниха конфигурациите до степен на пълно объркване. Някои водещи западни издания с открита ирония публикуваха схеми на конфликта, в които линиите на съществуващите интереси и съюзи бяха толкова заплетени, пресичащи се и насложени една върху друга, че в крайна сметка нищо не се разбираше.

Суннитските коалиционни нападения, водени от поддържащото традиционно партньорство със Съединените щати, Саудитско кралство и свързаните с тях западни политически действия по избора на страна от конфликта, която да бъде подкрепена, задълбочиха рязко противоречивостта на позициите, заемани от Белия дом и неговите ключови съюзници на Запад. Неясни на пръв поглед ходове, ценностно и политическо раздвоение в позициите не само на западните държави, но и на техни ключови регионални съюзници като например Турция, се наблюдават не за първи път в контекста на близкоизточната политика, където още след Втората световна война американските интереси невинаги съвпадат с тези на големите европейски държави. През последните месеци и години този исторически заложен разнобой бе допълнително усложнен и от появата на „Ислямска държава“ (ИД), възникнала върху хаоса на религиознополитическите противоборства в Ирак след свалянето на баасисткия диктатор Саддам Хусейн.

Сирийският конфликт и появата на цели региони, подвластни на хаоса, сред които все повече се откроява и Либия, създадоха благоприятна почва не просто за допълнително преначертаване на граници и междуетнически връзки. ИД вече се изправи срещу целия международен ред, предизвиквайки цялата система от отношения между суверенни държави, наложила се като принцип след Вестфалския мир (1648). Възникналото квазидържавно и териториално разрастващо се формирование на самообявилия се халиф Абу Бакр ал-Багдади уверено и демонстративно премахна „изкуствените“ граници между Сирия и Ирак, възникнали в резултат на европейската колониална политика и договорености между Великите сили от типа на споразумението „Сайкс-Пико“ (1916). На път е да се промени значително и конфесионалната карта на Близкия изток. Цели общности като християните и язидите бързо биват заличавани чрез осъществяваните спрямо тях репресии от страна на ИД.

Нерешителност, странни политически съюзи и преосмисляне на позиции, смятани преди за категорични, а понякога и действия в разрез със собствените ценностни ориентации – такъв е за Запада резултатът от дългото пренебрегване на процесите в региона не просто около появата на ИД, но и след очерталия се провал на Арабската пролет. Нееднозначното отношение към сирийския президент Башар ал-Асад е само един от примерите за това. Очертаващата се договорка между САЩ и Иран около ядрената програма на Техеран, с когото Вашингтон има общ враг в лицето на ИД, не само предизвиква оживени дебати в Америка, където голяма част от републиканците смятат, че президентът Барак Обама е по-непосредствена заплаха за американските интереси и от Путин, и от Башар ал-Асад. След победата на Нетаняху на изборите в Израел се изострят и отношенията между сегашната американска администрация и този основен съюзник на Съединените щати в Близкия изток. Същевременно става все по-ясно, че евентуалното търсене на решение за сирийската криза едва ли може да пренебрегне сегашния баасистки режим в Дамаск. Това допълнително усложнява противоречията между заинтересованите страни в конфликта, включително между западни и регионални партньори, сред които Турция е твърдо против ал-Асад.

От друга страна, предизвиканият от шиитските бунтовници йеменски конфликт, където до основната суннитска неправителствена сила „Ал-Каида в Арабския полуостров“ вече се забелязва и присъствието на ИД, заплита още повече конфигурацията. Някои американски сатирични предавания вече отбелязаха със сарказъм, че САЩ и Иран воюват като съюзници в Ирак и Сирия, но са врагове в борбите на Арабския полуостров. Тук Съединените щати не могат да пренебрегнат интересите и партньорството си със Саудитска Арабия и де факто се озовават на страната на силите срещу Иран, подкрепящ йеменските хутити. Ето как междувременно като главни печеливши от повсеместните конфликти в арабския Близък изток все по-ясно се очертават две иначе различни сили – квазидържавното формирование ИД и Ислямска република Иран.

Пряката намеса на западни държави и особено на Съединените щати, предприели удари срещу ИД в Ирак и Сирия, всъщност потвърждава и легитимира сред привържениците й нейния наратив, споделян и от всички останали групировки на съвременното суннитско екстремистко движение: Ал-Каида с нейните разклонения, нигерийската „Боко харам“, талибаните и редица други по-малки групировки, действащи в мюсюлманския свят. Според този наратив мюсюлманите суннити са нападнати от „кръстоносците“ (доколкото исторически Западът е християнски) посредством формирането на „юдео-християнски алианс“, действащ в ислямския свят чрез различни групи местни колаборационисти. В самия Близък изток това положение оправдава воденето на нападателен джихад, определян в разделите за религиозното военно дело на съчиненията по ислямското право като колективно задължение на мюсюлманите (фард ал-кифайа). Същевременно извън мюсюлманския свят, особено на Запад, тази ситуация изисква и воденето на отбранителен джихад, който според ислямското право при нападение над мюсюлманската общност (умма) е индивидуално религиозно задължение (фард ал-айн) на всеки един вярващ.

Местните колаборационисти на Запада в Близкия изток включват разнообразни представители на близкоизточното население и неговите управляващи: светските режими, отхвърлящите (рафида) „правилната“ интерпретация на исляма шиити, както и различни групи „неверници“, третирани чрез стриктно и буквалистично прилагане на ислямския закон (шариат) съобразно религиозноправната категория, в която съответната общност попада. Така например християните, които са немюсюлмани, но монотеисти и носители на частични от ислямска гледна точка истини, имат различен статут от езичниците язиди. Към местните колаборационисти са причислявани и различни групи светски „номинални“ мюсюлмани, откъснали се от „истинския ислям“ – такъв, какъвто го разбира това движение въз основа на следваната от него уаххабитска версия на салафитския пуритански реформизъм.

Обект на остра критика от страна на ИД е дори саудитската династия, която твърди, че се придържа тъкмо към „правилния салафитски метод“ и дори го разпространява в глобален мащаб с помощта на уаххабитския религиозен естаблишмънт. ИД смята, че Саудитска Арабия практикува „неислямско управление“, защото е кралство, а царския тип власт (мулк) е „неправилен“ от гледна точка на шариата. Саудитската държава при това е възникнала с британска подкрепа, а в наши дни е допуснала „невернически“ американски войски на своя територия, в близост до „двете светини“ – Мека и Медина. Според ИД саудитската власт може да спазва шариата в областта на наказателното право, но съвсем не го прилага изцяло във всички области на живота и особено в политическото управление и социалната сфера.

Като „вероотстъпници“, заслужаващи полагащото им се според шариата смъртно наказание, често биват третирани например някои по-светски настроени групи, подкрепяли Свободната сирийска армия. Това се аргументира с позицията, че – наместо да водят джихад за връщането на исляма като основа на общественото устройство и политиката чрез налагането на шариата – тези групи искат да свалят един диктатор угнетител (залим) на мюсюлманите като Башар ал-Асад, но за да го заменят с друг тип неислямско, светско управление. Такова управление обаче се осъществява не в името на Бога, както повелява ислямът, а в името на народа – по западен образец.

Едновременно и светски баасистки управник, шиитът алауит Башар ал-Асад, според ИД и останалите суннитски екстремистки групировки, е олицетворение на гнета над мюсюлманите и защото си сътрудничи с Иран. Техеран не само пряко участва в Ирак на страната на шиитите, но продължава да затяга около суннитите обръча си на влияние и чрез пряко поддържане на групировки като ливанската „Партия на Аллах“ (Хизбуллах). Ето как в целия близкоизточен пъзел историческата съдба явно е отредила особена роля на йеменските хутити, провокирали и саудитската фобия към шиитски Иран, който Саудитска Арабия възприема като вече настъпващ към нейните граници чрез упражняването на пряко влияние върху йеменските шиити.

Хути или всъщност хутити? Кои са те?

Ако сме последователни спрямо езика си, съобразявайки се и с начина, по който се изписват и произнасят аналогични понятия от арабския език, не може да използваме нито думата „хути“, нито също често срещаната „хуси“. Според езиковедите, възприетите в българския език общи правила за транскрипция на собствени имена от чужди езици налагат принципа интерденталният беззвучен консонант [θ], отбелязван на английски с th, да се предава с [т], а не със [с], например Αθήνα става Атина, Θάσος става Тасос, а Thames – Темза. При предаването на арабски понятия на български език има логични изключения, които са се наложили чрез избор на звука [с] при предаването на същата съгласна от арабски език, но тези случаи са разбираеми от гледна точка на звуковата хармония. Така например, преданията за думите и делата на пророка Мухаммад (поч. 632) се наричат хадиси, а не „хадити“.

В името на йеменското шиитско движение, за което става дума, е необходимо да се добави и суфиксът [-ит] по подобие на думи като суннит, шиит или салафит, или пък суфиксът [-ист] подобно на думи като насърист (последовател на Гамал Абдел Насър), марксист или националист. Тоест, образуването на имена за лица на деятели (Nomina agentis) е възможно и с двата суфикса както при имена, произхождащи от собствени имена, така и в случаите за обозначаване на привъженици на идеологии. Впрочем, панарабските националисти, привърженици на Насър наричаме не „насъри“, а „насъристи“, говорим за „суннити“, а не за „сунни“, за „зайдити“, а не за „зайди“. Ето защо при обозначаването на йеменските шиитски бунтовници не би трябвало да се използват и двете пуснати в оборот наименования: „хути“ и „хуси“.

В случая „Ансар Аллах“ („Поборниците на Аллах“), широко известни и наричани най-често хутити – на английски език Houthis (от араб. аl-ūthiyyūn, откъдето идва и странното, но бързо навлизане на думите „хути“ или „хуси“ направо като „хуни“ в българските медии) – са ислямско религиознополитическо движение на шиитите зайдити в Йемен. Те имат различна доктрина от тази на шиитите имамити, или дванадесетниците, съставляващи мнозинството от мюсюлманите в Иран. Названието „хутити“ идва от името на Хусайн Бадр ад-Дин ал-Хути (или ал-Хуси според другата транскрипция) – зайдитски религиозен водач и бивш член на йеменския парламент, чието движение възприема неговото име след смъртта му през 2004 г. Ето защо изглежда най-уместно наименованието на това йеменско шиитско движение да бъде възприето в българския език именно като „хутити“. Освен с течения като салафитите, аналогия е налице с назоваването, например, на религиозноправните школи (мазхаби) в суннитския ислям – ханифити (по името на Абу Ханифа), ханбалити (по името на Ибн Ханбал) и т.н.

Хутитите са шиити зайдити

Зайдитите са една от най-ранните шиитски секти, формирала се през VІІІ в. въз основа на разногласията по въпроса кой да е следващият имам на шиитската общност. Пети имам за мнозинството шиити е синът на четвъртия имам Зайн ал-Абидин (първите трима имами са Али ибн Аби Талиб и неговите синове ал-Хасан и ал-Хусайн) – Мухаммад, наречен ал-Бакир (което според ислямските извори означава „изследващ дълбините на знанието“). Шиитските предания му приписват големи познания в областта на религиозното право и догматиката. При ал-Бакир сред шиитите настъпва разкол. Част от тях, вероятно неудовлетворени от миролюбивостта и пасивността на Мухаммад ал-Бакир, се групират около неговия брат – енергичния Зайд ибн Али, привърженик на решителни действия срещу суннитската династия на Умайядите (661–750).

Впоследствие, при седмия шиитски имам, в общността настъпва ново разцепление – разклоняват се и исмаилитите, често наричани „седемници“ – в противовес на „дванадесетниците“, каквито са мнозинството мюсюлмани в рамките на имамитския шиизъм, разпространен в днешни страни като Иран и Ирак. Самата религиозна (теологическа) доктрина на зайдизма не се различава особено от тази на суннизма – разграничаващият принцип е свързан с представите на различните разклонения за върховната власт и политиката. Исмаилитите обаче изработват учение, до голяма степен различаващо се от това на основния (дванадесетен) имамитски шиизъм, като въвеждат и още по-висока степен на езотеризъм. В този смисъл религиозната доктрина на зайдитите не е особено близка нито до тази на имамитите (дванадесетници), нито до исмаилизма. С други думи, религиозните доктрини на шиитите в Иран и Йемен се различават значително.

Хутитите и тяхната роля в Близкия изток

Генезисът на хутитското движение („Ансар Аллах“) трябва да се търси през деветдесетте години на ХХ в., когато група студенти (Шабаб ал-Муʼминин – „Вярващи [или правоверни] младежи“) развиват дейност чрез летни школи, използвайки модерни технологии, за да разпространяват зайдитския шиизим сред откъсналата се от своите религиозни корени младеж в Северен Йемен. В този смисъл „Ансар Аллах“ (широко известни като хутити) са свързани исторически с групировката „Шабаб ал-Муʼминин“, в чиято кратка, но драматична история настъпват бързи промени и обрати. Така например, първоначално това младежко движение има мирен характер, но от началото на ХХІ в., особено след англо-американската инвазия в Ирак през 2003 г., се очертава като войнствена шиитска групировка. Тя постепенно започва да си служи с лозунги и действия, наподобяващи тези на ливанската Хизбуллах, повлияна от Иран.

Въпреки някои бързо разпространили се медийни тези всичко това обаче не бива да ни заблуждава, че Иран винаги е бил особено заинтересован от живота на зайдитската общност в Йемен, която в своята хилядолетна история всъщност живее изолирано от основните тенденции в имамитския шиизъм, разпространен в Иран и Ирак. Все пак в доктринално отношение зайдитите наистина са по-близки до суннитите, отколкото до своите шиитски събратя в Иран или Ирак. Повишеният интерес на Иран към хутитите е ново явление от последните години, когато Техеран се възползва от хаоса в Йемен, за да разшири своето влияние до границите на Саудитска Арабия, с която има отколешни религиозни и политически противоречия. Нападението на Саудитска Арабия в Йемен и формирането на широка суннитска коалиция от десет държави, включваща дори неарабския Пакистан, срещу зайдитското движение на хутитите обаче легитимира възможността Иран да вземе курс за разширяване на своето влияние в Арабския полуостров. За тази цел Техеран се възползва от хутитите, към чиято зайдитска религиозна общност до този момент не е имал особен интерес и дори не е познавал особено добре. Обвързването на хутитите с Иран би могло да се окаже част от прегрупиранията в съвременния арабски свят, които нямат свой исторически аналог.

Погледнати в историческа проекция, а не – както обикновено правим – в ретроспекция, шиитите хутити наистина може да се окажат много по-важни, отколкото ни се струва днес. Действията им очевидно провокират или по-скоро катализират едно безпрецедентно развитие на събитията в новата история на арабския свят и исляма. В Близкия изток много отдавна не е имало широкомащабна вътрешноарабска война, в която така силно да са въвлечени, макар и по различен начин, другите два класически политически и културни стожера на ислямския свят – Иран и Турция.

Всички тези събития обаче са свързани с дълготрайни процеси, очертали се в резултат на религиозната и политическата фрагментация в региона, както и на икономическите и геополитически интереси на западните и други глобални сили. В тази констелация има и разминавания между визията на Запада и мнението на местното население. Така например, ако за Запада ИД е възможно най-лошата групировка, много от местните хора в Близкия изток гледат на нея като на „една от лошите“ групи, посочвайки, че режими като този на Башар ал-Асад фактически са избили много повече хора. Това засилва неимоверно чувството за безнадежност и безалтернативност – част от дълбокия структурен проблем в Близкия изток.

Заплетеният близкоизточен и вътрешномюсюлмански ребус изглежда все по-трудно решим и за глобалните международни сили. Съединените щати може би за първи път са в такава задънена улица – поне от момента, в който след Втората световна война се нагърбват с подреждането на постколониалното наследство на Великобритания и Франция в Близкия изток, поддържайки тогава баланса на Студената война. При липсата на трайна и устойчива перспектива за потушаването на поредицата от взаимосвързани близкоизточни кризи засега се решават по-скоро ситуационни задачи. Очакванията за последиците от една по-пряка намеса в развитието на близкоизточните кризи, включително и чрез сухопътна военна операция срещу ИД в Ирак и Сирия, би трябвало да се основават и върху ясна идея за местните политически алтернативи във всеки един отделен случай. Но доколкото тези алтернативи са предимно ислямистки, политиката на Съединените щати и Запада ще остане заложник на очерталото се шизофренно раздвоение. Западните държави ще продължат да се люшкат между фактическото поддържане на авторитарното статукво с цел удържането на поне минимална стабилност и досегашната реторика, подкрепяща нов обществен процес по посока на политически плурализъм. На този етап обаче такъв процес е трудно осъществим, ако не и невъзможен.

Доц. д-р Симеон Евстатиев е арабист и ислямовед, доктор по история, доцент по история на арабския свят и исляма в СУ „Св. Климент Охридски“, където ръководи Университетския център за изследване на религиите и магистърската програма „Общество и култура на арабския свят“. През 2013 г. и 2014 г. работи в Принстънския университет, САЩ. Публикациите му включват десетки научни статии и студии в областта на близкоизточните изследвания и ислямознанието. Автор и съставител на няколко книги, сред които и монографията „Религия и политика в арабския свят: Ислямът в обществото“ (изд. „Изток-Запад“, 2012).