5
709

„Кабала” и омраза

KYanakiev

Ще ми се да започна това, този път съзнателно мозаечно построено, есе с една комична история, илюстрираща абсурдните размери, които изглежда е взело конспиративното мислене у управляващите.

Наскоро мой познат – особено упорит „протестиращ” – ми разказа, че на сто шестдесет и шестия ден на протеста по телефона му се обадил полицай, командирован от родния му град в София, за да „охранява” парламента. Човекът бил изнервен и объркан. Казал му, че не познава никак столичния град и в твърде кратките почивки, в които можел да напусне поста си, не успявал да си напазарува най-елементарни неща, за да вечеря. Помолил моя познат да му купи това-онова и да му го предаде на уречено място. Щял веднага да му даде парите.

Вечерта след дълго уговаряне се срещнали именно пред парламента. Моят познат пристигнал там с малобройното шествие, полицаят – от съседната уличка. Тази вечер обаче ситуацията пред Народното събрание била направо застрашителна. Макар протестиращите да били максимум сто-двеста човека, полицейските сили били огромни. Спрели шествието още на кръстовището на „Раковски” и „Цар Освободител”, а после след дълго обикаляне – когато групичката все пак се добрала до площада, там я очаквали кохорти с шлемове и щитове. „Какво става, колко души сте днес” – попитал смаян моят познат. „Хиляда” – отвърнал му командированият. „Но защо, защо? Нали виждате колко сме малко” – продължил да недоумява моят познат. „Началниците са пощурели – изругал полицаят – Решили са, че днес непременно се готви нещо голямо и много опасно. И знаеш ли защо? Днес е точно сто шестдесет и шестият ден на протеста ви. Ето защо „горе” са убедени, че доколкото телефонът на полицията е „166”, протестиращите със сигурност са измислили нещо в тази връзка.

Да-а-а.

Наистина, софийските протести – особено през лятото – проявяваха въображение и търсеха дати и обстоятелства, които да обиграят по определен начин. Това обаче те правеха колкото спонтанно, толкова и стихийно, „недисциплинирано”, без помощта на каквито и да било PR и „мозъчни тръстове”, а поради това, впрочем, пропуснаха доста възможности, други пък акции – макар и планирани – просто не успяха да се осъществят. Резултатът от тази спонтанно наложила се спектакуларна и дори „карнавална” стилистика на протеста обаче очевидно – разбираме сега – е отзвучавала по един болезнен начин в съзнанието на „онези отсреща” и през изминалите месеци те буквално са започнали не просто да мислят в парадигмата на тази стилистика на протестиращите, но и, направо, вместо тях, една стъпка пред тях. Започнали са да се вглеждат в дати, в числа, в топоси, фиксирали са се в астрономически часове на денонощието и така постепенно са потънали в някаква абсурдна „кабала на противодействието”, довела ги до безумието, за което разказах по-горе.

Не съм внимавал в хронологията на събитията и поради това не съм сигурен дали например в сто и шестдесетия ден на протеста не е имало засилено полицейско присъствие около пожарната. Както не съм сигурен дали не е добре (мога обаче да го препоръчам) да се разгледа внимателно католическото църковно календарче, за да се види на коя точно дата се чества паметта на св. Моника, майката на блаж. Августин. Протестиращите със сигурност могат да организират нещо „много опасно” за именния ден на г-жа Станишева.

***

Още по-абсурдното обаче е, че конспиративното, „кабалистично” мислене на властта и особено на една група интелектуални нейни единомишленици по типично „невротичен” начин се е проецирала върху обекта-причинител на неврозата и така от доста време стилизира гражданските вълнения в една чудовищно неотговаряща на действителността им форма. И тук нещата вече не всякога са комични. Защото именно в резултат на подобни невротични „проецирания” едно по същество пред-политическо (както правилно го определи мой колега) гражданско движение – пред-политическо, защото е мотивирано от чисто възмущение, а не от партийни сметки и интереси – се превръща в сатанински режисирана „телевизионна революция”, в движен от далечни „геополитически центрове” опит за „държавен преврат”. И ето – започва болезненото свръхинтерпретиране на фактите – типичен симптом за душевно разстройство. Нищо от случилото се през последните месеци не е случайно, всичко е „изчислено”, свързано – подобно на сто шестдесет и шестия ден и телефона на полицията. Чуйте само как ни се представят събитията от лятото – „нощта на белия автобус” от един автор от въпросната група: „с наближаването на очакваната парламентарна ваканция – пише авторката на цитирания „материал” – се случи и очакваното (sic „очакваното”). На 23 срещу 24 юли пред Народното събрание бяха инсталирани предварително подготвени за хвърляне павета (горката авторка, откъде ги измисли тези „предварително подготвени за хвърляне павета”, кой би търпял „инсталираността” им там „предварително” или може би самата павираност на улиците е била, открай време, замислена като „инсталация”), предварително беше предвиден и бял автобус за извеждане на депутатите (от кого, уважаема – нима протестиращите сами са вкарали автобуса зад загражденията на парламента, уговорили са се с депутатите да бъдат изведени именно с него)… По-важното: предварително бяха разставени телевизионни камери (ето и телевизиите са в „мащабния заговор”), за да може точно в 22 часа, когато започват късните новинарски емисии, „сблъсъкът” да бъде предаван на живо.”„Абсолютно същото – продължава авторката – се повтори на 12 ноември (деня, когато студентите бяха бити на площад „Св. Александър Невски”), когато в 19 часа (забелязвате ли кабалата) заковано, предвид централните новини! (по коя точно телевизия, уважаема) камерите отразиха как се упражнява полицейско насилие срещу „възмутените граждани”.”

Върхът на свръхинтерпретацията обаче в цитирания материал е достигнат в изречението, визиращо пак събитията от 12 ноември: „А по-рано през деня получихме снимка на исусоподобен младеж с окървавена вежда на фона на патриаршеската катедрала „Свети Александър Невски”.” Ето това, драги читатели, се казва да гледаш. Честно признавам, че лично на мен (а се смятам за понаразбирващ от иконография) не ми бе направило впечатление, че битият младеж (не само веждата му бе окървавена) е „исусоподобен”. Но проециращият навън своята конспиративна невроза го е „видял”. „Видял е” също – като специално режисирано и това, че младежът е сниман „на фона на катедралата”. А може би точно затова протестът изобщо се е събрал там – за да се получи подходящият „фон”? И дори – може би точно затова сградата на Народното събрание е построена там и е оградена тъкмо от тази страна – за да се получи кадърът „окървавеният Иисус пред храма”. Колко ли са платили „PR-кукловодите” на съответните полицаи да ударят точно това „исусоподобно” момче? Или въобще не е имало друго събитие освен снимката? Нали ни е казано: „по-рано през деня получихме снимка”. Получихме я, хей така, от само себе си – фактът е „снимката”, „исусоподобността”, „фонът на катедралата”. Не нещо друго. При тази дяволска изобретателност (не на „протестиращите студенти”, на „превратаджиите” – само такива могат да бъдат толкова „изчисляващи”) как да не започнеш да калкулираш: „сто шестдесет и шести ден – телефон сто шестдесет и шест – ergo готвена атака”.

***

Накрая бих искал да кажа само нещичко на онези представители на същата интелектуална група, които напоследък са се заели да нареждат мен лично в някакви т. нар. „хорове на омразата”. Днес реших да се посмея и с вас, защото вие сте всъщност истинските създатели на тази конспиративна визия за нещата в столицата ни, вие невротизирате, „кабализирате” управляващите. А колкото до „езика на омразата”, колкото и да се старая аз, грешният, със сигурност не бих могъл да достигна до висоти като следните: „Аз съм десен…, отрадно ми е, когато видя в центъра на София дълги полицейски кордони, които не позволяват на тълпата да поеме накъдето й скимне и да вика „Ууу“ по когото й скимне… Призивите за морал в политиката, идващи от неморални хора, които в личния си живот нараняват всичко живо наоколо, защото са умопомрачителни нарциси, ме отвращава. Не приемам и хора, чийто личен живот е хаос, да ми натрапват възгледите си за обществения … Такова нахалство могат да си позволят само идиоти или патологично влюбени в себе си индивиди („десният” клевети за личния живот на хора в публичен материал, което си е чиста мерзост. По-нататък следват доказуеми неистини за мен лично, които няма да цитирам).” И по-нататък: „Добре е и артистите, които са се юрнали да оправят политиката, да погледнат себе си и да … си оставят вувузелите и футболните свирки вкъщи и да се потресат от срам, че в продължение на половин година се държат като стадо, в което са нахлули бесовете… Някои от тях да си признаят, че се страхуват да не изпаднат от снобската софийска общност, която всъщност е една провинциална сбирка от глупци без особени таланти. Други направо да признаят, че са на протести, защото няма да получат никакъв грант от западни НПО”.

Макар аз да съм „делял хората на количество и качество”, трудно бих „изцедил” и точно такава перфидна „импресивна” обрисовка на противниците си: „…Дьолакроа и цицата на Свободата. Дами от  почетната гвардия на разгневените амазонки страдат публично от държавното несъвършенство. Напомнят активистки от движението „Фемен”. Голи до кръста разкъсани съвести („импресията” се отнася разбира се за протестиращите).”

И съвсем накрая: уважаеми, идва Рождество. Отпуснете душите си, излезте от кафенетата, където правите конспиративните си срещи и „продуцирате” текстове като горецитираните. Политиката не е всичко все пак. Върнете се у дома си, при „личния си живот”, който, дано да не е „хаос”. Прочетете някоя книга от онези, дълбоките, религиозните, руските „от по-миналия век”; ако не познавате друго велико име от 17-18 в., послушайте, ако щете, Бах.

Макар че… знае ли човек дали в датата 25 декември не се крие някаква символика, влязла вече в главите на „режисьорите”.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияЕдин герой падна
Следваща статияЗаедно в изкуството

5 КОМЕНТАРИ

  1. Всъщност, удобството на най-устатите представители в средите на червената журналистика се състои в тъничкия им като хартиен носител страх за работното място, за заплатата. Не че те чак толкова възлюбват идеите на Ленин и практиките на Сталин. „Политиката е пари“, казва в лекциите си една почтена червена новоизлюпила се депутатка. Лицемерието им е опаковано в скъпоплатени атрибути.

    За разлика от прочутата реплика „Търсете жените“, зад „омразната“ лексиКална хиперкампания срещу „протестърите“ стои друго по-епидермално явление: „Търсете парите“. Пито-платено. Веднъж самоделегирал се като отявлен защитник на орешарската демокрация, миналият вляво журналистът набира смелост: „за пари на маймун ке се сторам“, казва си той, „само първия път болеше“.

    Как се стигна до крясъка за омразата, надиган месеци наред по медиите, нали в същите медии пускаха революционни парчета по време на февруарските протести срещу предишното не по-малко милиционерско родово комунистическо управление? Дали наистина антагонизмът между правешкия кастов клан и него самия е толкова болезнен, нещо като разликата между крокодила – че е по-дълъг,отколкото зелен? А може би парламентарните формации си мерят родовете по дължина и червенина? Нима ДС, заради чиято доминация посипаната с алено маково де-семе политическата почва отдалеч червенее като опиумно поле, толкова държи на изпитаната максима „разделяй и владей“? Не беше ли подозрително нагласено позорището ни, дори и с пълното синхронизиране на речите в двата митинга, с трибуните, оцветени като във византийски хиподром? И как садо-мазно взе да се развява „омразата“. Щом протестираш, мразиш, точка!(опорна).

    А инак, ето какво пише Ленин, чиято статуя бе гътната в Киев: „За нас е важно, че ЧК осъществавят непосредствено диктатурата на пролетариата и в това отношение тяхната роля е неоценима. Няма друг път за освобождението на масите, освен ликвидирането на експлоататорите по пътя на насилието. С това именно се занимават ЧК, в това е тяхната заслуга пред пролетариата“.
    *(В.И.Ленин, Пълно събр. на съч., том 37, стр.166)
    Този ленински катапултен отстрел “ ликвидирането по пътя на насилието“ напълно бе приложен от МВР надлежно и с неприкрита милизионерска омраза, с палки, чупене на глави, ритници в паднали тела, мръсни удари слещу децата на България. Буквално по ленинските препоръки.

    И да се запиташ, че как да не мразиш мутантите на античовешката комунистическа зараза, довела до агония народите, които е поразила? За какво да ги галиш с перце,защо само да ги осмиваш с карикатурни лозунги и надписи и хартиени пищаци? Нима трябва само да се отвръща с обръщане на другата буза след поредния, почти смъртоносен комунистически удар срещу младежите и народа ни?

  2. Но нека прегледаме какво искат да ни натрапят отново с лозунгите си „Искаме си социализма1“ т.нар. обичливи червени демагози в медиите , ратуващи за „истинска левица“ :
    През 1958-ма година, месеци след „Конгреса на победилия социализъм“ имаше колосален дефицит на стоки. Хората си обръщаха наопаки предвоенните балтони при шивача, носеха лъснали от употреба предвоенни бомбета и дамски шапки, слушаха новините на старите си предвоенни апарати „Блаупункт“, гладеха дрехите си с предвоенни ютии, а обущарите, бръснарите, зъболекарите, всички, работеха с предвоенно оборудване. Текстилните заводи работеха с немски предвоенни машини, инжинерите бяха учили в Германия преди войната,трамваите бяха предвоенни,вагоните на влаковете бяха предвоенни, а чак към 1962 година взеха да сменят немските кабели под тротоарите, щото бяха по немския стандарт за по-ниско напрежение. Всичко беше предвоенно – уличните лампи, паважът, трамвайните линии, фабриките, дърводелските работилници, дори интендантските работилници по ул. „Триядица“, фурните на всеки ъгъл бяха предвоенни, мелниците, сградите и пр. И бяха все още нови, въпреки разрушенията от бомбите, имаше канализации и улиците се миеха с маркуч. Въпреки комунистите всичко наследено от икономиката преди войната цъкаше все още по немски образец до края на петдесетте!
    Имаше прекрасни сгради и още си стоят, имаше си висши учебни заведения с професори, учили в Европа, имаше болници с прекрасни лекари, училищата бяха с оборудвани предвоенни кабинети, а по природоматематическите науки и химия се учеше с лабораторни опити в предвоенно оборудвани училищни лаборатории и кабинети
    .Имаше си читалища и библиотеки, имаше си театри, строени преди войната, имаше си прекрасни храмове и най-вече населението беше с предвоенно възпитание, та при среща хората дори си сваляха шапките за поздрав.

    Когато интендантите на руските окупатори влизат по селата и започва първият тараш, що храна е вдигната, никой не е отчел, включително и от беломорските земи. Селата са пращяли от животни и стока, били сме с развито дребно земеделие и животновъдство. Обаче през 1958-ма в плод-зеленчука на „Сердика“ и „Екзарх Йосиф“, точно на ъгъла, нямаше боб, нямаше червен пипер, нямаше леща, нямаше лук. По онова време другарите измислиха почина да се дава по кило на семейство (и то ,когато имаше за по кило, щото в повечето случаи нямаше). Та аз съм стоял с часове на такива опашки, заедно с цялата ми рода, до мен бяха комшиите с родата си, всички се правехме, че не се познаваме, милиционерът ни знаеше, но си траеше, стоката свършваше, опашката недоволстваше.

    Този дефицит продължи почти в същия вид до края на комунистическия строй. Не е нужно да повтарям какво беше , много добре си знаем какво беше т.нар.“комунистически строй“.

  3. „Омразата“ кабалистически поставяше всекиго, извън червеното котило на „другарите“, в кръга на потенциалните врагове. Искаше се от всички нас класово да се мразим, че и да доносничим, висш израз на правилно отношение към партийната повеля. Искаше се силно да любим Червеното знаме и силно да мразим миналото си.
    А после същите другари взеха, че си свалиха човека с главно Ч., тръгвайки да градят „национално-отговорен капитализъм“, самоназначавайки се за експлоататори с пладнешки задигнатите обществени активи. Но какво сътвориха гениите на „прехода“? Помествам стари ми бележки в отговор:

    Идеите за политическо здраве в икономическите реалии имат полезно влияние върху държавната структура дотолкова, доколкото начините на вътрешен кръговрат почиват върху договорености, а не на предположения. Нашата пазарна икономика бе зачената с главата надолу, а в дебата за българския капитализъм така и не се положи ориентир, главна убежна точка върху хоризонта на икономическите координати. Управлението на паричния масив от плановата икономика на Татовия социализъм много наподобяваше сива икономика.

    Налице бяха две дадености: Едната в бюджета – петилетката, заплатите, гигантотипните проекти на Живковата мегаломания за Златен век, а другата- съвсем непланираните харчове и успоредни „черни валутни“ бюджети и каси на втората ДС икономика и безотчетните апетити на комунистическия елит. Прехвърлянето им в конуса на първите частни инициативи вън от страната, играта на „монополи“ с външнотърговските дружества дори не заема нищожен дял от невероятната за развихрена фантазия кражба на държавната собственост и възникналата от нея сива(червена, да кажем) икономика.

    Българският капитализъм вървеше в сянката на грабежа, придружен с бруталност, обедняване на населението, изкуствени клопки като хиперинфлацията, миражните аблабализми за приватизационни бонове, разбиването на банковата система, изкуствените фалити и десетки хиляди фокуси, с които бе извършвана тайно метаморфозата на общонародната на книга собственост върху средствата за производство в частна собственост на екскомунистическата мафия и превръщането на спестяванията на населението, паричен еквивалент на положен къртовски труд в експлоатацията на социалистическите труженици, в нищожност чрез хиперинфлация за няколко часа при Виденов.

    Замесването на българския капитализъм бе свързано в моделирането на Франкенщайнска икономика от парчетиите на реституцията, връщането на земята, валутните измами и рекета, заедно с превъртането на мръсния поток от ЗАГРАБЕНИТЕ ДВАДЕСЕТ И ПЕТ МИЛИАРДА ДОЛАРА.

    Струпването на външния дълг като нескончаемо държавно бреме спъна наченките на светла икономика в зародиш. Инфлация, рекет, корупция и пак корупция, рекет, инфлация, липса на законност, влачене на дела с години, жестока криминална картина, фалшиво МВР,съд, фалшиви десни партии, фалшиви избори и пр. малки подробности са само дребна част от подвижните пясъци на прехода. И ако в нартекса на политическия храм се заговори за късане на опашката, вътре при амвона вече се говори за БАНДИТКИЯ ДС-КАПИТАЛИЗЪМ, РАЗВИВАЛ СЕ В БЕЗЗАКОНИЯ И ЧУДОВИЩЕН ГРАБЕЖ И ПРЕСТЪПЛЕНИЯ като за СИВА ИКОНОМИКА.

    И индулгенцията с данъците ще узакони грозното явление , за което и политици, и общественост си мълчат позорно повече от двайсет години. В полезрението на нормалното мислене има само една единствена дума и тя се нарича НАКАЗАНИЕ.

    Но щом Господ от свода през гъстия дим, както е рекъл поета, си гледа отгоре тих, невъзмутим, какво остава за нас. А метаморфозните напъни за светла почтеност може и да придобият реалност сред мъглата от нескопосани обяснения и статии. Що за морал е да наречеш „сива икономика“ българската бандитска олигархическа камарила, срастнала се като хлъзгава гъба в тялото на политическия живот. Кое и е сивото? Ми тя е единствената икономика, всичко друго е просто дебело експлоатирене в държавния сектор и мизерия на пенсионерите.

  4. В контекста на статията може да се вплете една много сериозна прогноза, не дай си боже да се случи.
    Не е тайна, че възрастният човек, колкото и енергия и свежест да запази понякога, все един ден се огъва от тежестта на годините, а предизвикателствата и задъханите години на промените изхабиха цели поколения и буквално изцедиха възможностите им за адекватност в съвременните все по-динамични реалности.

    Тъкмо доминирането на главните участници в прехода – екскомунистическата номенклатурна каста и дс-функционерите даде онази специфична особеност на тукашната днешна действителност. Тяхната главна цел, разбира се, бе да запазят и претрансформират водещата си роля във властта и да останат монополни владетели на огромните икономически и природни блага, на цялата държавна собственост, която, с други думи, уж на хартия поне се водеше общонародна.
    Няма да преповтарям тук каво се извърши и ограби, как червената каста спря пътя от самото начало пред обикновените хора, искащи да проявят своите способности в свободни пазарни отношения. Цели войски мутри , въоръжени до зъби, сформирани от ДС, имаха за цел да пребият наивните инициативни предприемачи извън комунистическите назначения в бизнеса. За безнаказаността на този процес се грижеха правителства след правителства , та и до днес.
    Но какво се забелязва:
    Днес апаратчиците остаряват, а единствените икономически капацитети бяха бившите номенклатурчици и дс-специалистите. Други, освен децата на комунистическия елит, изучени навън за съвремени принципи за управление на държавата и икономиката,просто не се появиха на тяхно място.
    Вакуумът в търсенето на способни, надеждни, умни и образовани заместници все повече се усеща и кризата на достойни по-млади личности в политиката и управлението все повече ще се задълбочава.
    Идва време, колкото и да е парадоксално, когато късогледството на дс-кастата ще създаде страшни последици – няма да има по-кадърни хора от бившите професионалисти. И ще мине дълго време, докато избуят нова вълна и поколения, равностойни по умения на западните си връстници. Дотогава ще ни управляват ей такива посредствени и комични с външния си вид екс-пожарникари като Борисов или безлични комсомолски креатури като Плевнелиев, дс-витиевати Местановци, безсрамно затлъстели парашутисти като Пеевски, червени про-съветски наследници като Станишев, налудни фюрери като Сидеров и нещастни пионки като Орешарски.
    А носталгията по Тошо е преекспонирана, тя вирее в главите на дементни пенсионери, докато новите поколения, колкото и да са облъчвани от комунистическите издания като СЕГА, Труд или 24 часа, Монитор, че и останалите, както и телевизиите и радиата, контролирани от бивши служители на ДС, колкото и да бяха тикани към опростачване, няма да тръгнат към възхищение от примитивизма на просташката правешка диктатура.

  5. Все заради омразата публикувам пак стари мои бележки:

    Смисълът на премахването на комунистическата система се състоеше най-вече заради самата невъзможност на утопията да просъществува.
    „Идеята“ е извратена още с първите гладни години на селяните в Поволжието, докарани до човекоядство при военния комунизъм. Сталин създава някаква смесица още между първобитно-общинен, робовладелски и феодален строй, при който всички работят даром срещу обещания за някакво светло бъдеще при концлагерен надзор, получават дажби, колкото да преживеят, пускат им маршове, водят ги да ръкопляскат на събранията и да скандират името на вожда. Аз съм говорил с една рускиня, (сега живее охолно, женена за богат грък в Ню Йорк), родена някъде зад Урал, тя ми описва селото си като вечно разкаляно през лятото, вечно замръзнало през зимата, един магазин между дървените къщи и картофи, картофи, картофи. Никакво радио, никаква телевизия, малко вестници и списания в петък, басма на топ, ушанки и плъстени ботуши и самовари, ловни пушки и патрони -само на таваришчи. Тя обитаваше с децата си панелка в Пловдив и имаше самочувствие, че живее едва ли не на Запад.

    И всяко семейство да го сваля от вагона на снега и да заповядам с насочено дуло да строи, и то ще построи завод, че и десеторно повече чугун ще излива . И един ден ще ми ръкопляска възторжено. Та този точно комунизъм ни насадиха окупаторите. Скъсаха пъпната връв на живота. Другарите обаче искаха да докажат на капиталистите, че живеят много по-добре от тях. И наистина Людмила носеше дрехи и шапки, подобни по кройка на тези на английската кралица, Пенчо Кубадински се надстрелваше в саваните с американските милиардери. Другарите имаха просторни партийни дворци по градовете, с мраморни площади и фонтани отпред, с климатици и немска алуминиева дограма, облицовани с орехова ламперия, имаха си слуги, пазванти, шофьори, портиери,секретарки, безотчетни представителни пари, командировки, скъпи лимузини с държавен бензин, видеотехника и корекомски лакомства в шкафовете, носеха им СПЕЦИАЛНА ХРАНА, пиеха като Славковци само отбрани марки отлежали десетина години най-скъпи уискита, по стените – окачени картини, купени с държавни средства, просторни кабинети по двеста квадрата, с бюра от славонски дъб и копринени тапети. И портрети – портрети най-вече на другаря Тодор Живков, Брежнев и политбюро. Имаха си и огромни вили и апартаменти, обзаведени само с внос. Децата им учеха в противните западни университети.

    На теб ти казваха: „Имаш ли ти, то значи да имаме ние“ , с други думи, твоето е общо, а общото – наше. Ние им „работихме много“, както казва поетът. Но един ден се оказа, че другарите остаряват, а децата им не могат да наследяват привилегиите и дворците. Оказа се, че отворената държавна икономика не може да спре информацията за живота извън желязната завеса. Оказа се , че изоставаме и сме през фалит. Оказа се, че пропагандата вече не може да одържа недоволството с клишетата за светлото бъдеще, при положение, че жителите на омразния Запад си живеят сто пъти по-добре. И другарите закриха СИВ с кеф, разпуснаха Варшавския договор, закриха внезапно „социалистическата витрина“ и се заеха да си поделят националното богатство. Това го направиха блестящо . Просто престанаха да наричат „общонародна“ собствеността, която и без това си беше тяхна за ползване ( „а общото – наше“). Станаха милионери и милиардери за една нощ, но алчостта граници няма.

    Какви щастливи времена бълнуват червените пенсионери, че хората през петдесетте и до края на социализма носеха по три пъти обувките на обущар, набиваха гьона с клечки и им слагаха железца от двете страни, та всички тропахме, подковани като коне, в кината миришеше на пот, мръсни тела, подово масло, виолетки и боя за обувки. Пред ЦУМ жените даваха мило и драго за чифт найлонови чорапи на сърбите, а за шушляците да не говорим. Бе ние за пръв път видяхме химикалки през 1963-та. От сутрин до вечер слушахме до откат съветски военни и партийни маршове, на всяко дърво имаше червени лозунги, знамена; хората се триеха с вестници, ходеха на баня веднъж седмично, с общи гъбясали налъми и се чакаше по четири часа да влезеш с номерче, бръснарите държаха за хигиена гребенчетата в чаша със спирт, в ресторантите обръщаха „за красота“ лекедясаните покривки, вечер имаше отрядници с червени ленти, милиционерите бяха с онези, зелените униформи и ботуши, на Московска 5 джипките стоварваха ошашавени млади мъже и жени, хванати за ушите насред улицата за прическа или панталон „по модата“, идлезе онази песничка за „Белене, новия курорт“? През 1958-ма имаше по списък „Рено Дофин“, това беше, чак по-късно туриха пред ЦУМ „Москвич 403“, дето го правеха с „танкови ламарини“. И имаше общо десетина свестни ресторанта, освен кръчмите – България, Балкан, Попското, Дълбок зимник, Берлин, Бункера, „Ашингер“, Руския още клуб, Република, Ариана, Операта и в събота се обикаляше по час-два , докато се намереше маса. Чакаш още час да дойде сервитьора, носи ти дървената табла с наредени отгоре на пирамидки чинии с кебапчета и ти сочи с брада : „Ей тия са ваште“. Това беше големата ресторантска щедрост на социализма. Винаги масите пред оркестъра бяха „запазени“ за шефове, винаги имаше поне три маси с ченгета да подслушват, при заплата от 850 лв. ракията беше 4. 80 лв. Лозунгът беше: „Пийте бързо, че трябват чаши“. През 62-ра при смяната на парите заплатите бяха пак между 60 и 80 лв, а апартаментите по 4000 лв за другари и по 15 000 свободно. През 68-та апартамента под нас го продадоха за 30 000 лв. а следващата година аз взех първата си “ висока“ заплата – 78 лв., бояджия през лятото в „Багра“ 5.
    Но най-вече населението беше свястно, все още беше… Все още комунистическият бацил не беше съсипал традиционните ценности на българите – честност, трудолюбие, родолюбие, състрадателност, отзивчивост и съпричастност към ближния. Хората все още празнуваха християнските празници, а доносниците записваха посещенията им още в храмовете.

    Червенков, Югов и Живков разсипаха морално българите. Предателството, доносничеството, подлостта, страхът, низкопоклонничеството пред комунистическите началници, лицемерието, угодничеството, лъжата, съгласяването с несправедливостта станаха характерни черти на оцеляващия социалистически човек. Кариеризмът и ходатайството, лоялността към „мъдрите партийни решения“, назначенията по партийна линия съсипваха развитието на страната ( и още го съсипват, че чии деца са и в момента по най-важните постове ?). Мижитурките бяха покровителствани, а простаците бяха тикани стремглаво към висшите патийни постове( и днес е така). Дори нарочно се говореше на диалект, за по-голяма правоверност към селяшко-правешката диктатура.