Разговор с джаз музиканта Петър Славов за Малките истории, работата в условия на пандемия и кризата в музикантската професия.
Петър Славов е известен български контрабасист, установен в Ню Йорк. Освен изпълнител, той е композитор, аранжировчик и преподавател. От средата на 90-те години свири в различни джаз формации с музиканти като Джо Ловано, Куинси Джоунс, Чучо Валдес, Алфредо Родригес и много други по най-престижните клубни и фестивални сцени на пет континента. Албум с негово участие има номинация за наградата Грами. През всички години Петър Славов не е губил връзка с родината и колегите си от България, той представи дебютния си албум Little Stories (Малки истории) на петото издание на джаз фестивала в Пловдив през ноември миналата година. Рецензиите за албума са отлични, а в идните дни трябваше да се състои и премиерата му в Ню Йорк, което по обективни причини е невъзможно. Това е повод да разговаряме с него.
Отдавна исках да разговаряме, но трябваше да се стигне до пандемия, за да организирам времето си по подходящ начин. Как прекарвате 1 май, международния ден на труда?
Прекарвам го като всеки друг ден от месец и половина насам – опитвам се да извлека вдъхновение от хаоса и безцелието и да структурирам поне част от времето си. Опитите са с променлив успех, но упорито продължавам. Радвам се, че имам възможността и лукса да го правя.
Вашият дебютен албум има изключително непретенциозно заглавие – Little Stories („Малки истории“), което добре приляга и на скромната ви личност. Вече успешно го представихте в Пловдив, а в сайта ви е обявена премиера на 13 май в клуб Smalls в Ню Йорк. За какъв вид събитие се касаеше?
Идеята ми беше да направим един непринуден, клубен концерт, в типичен нюйоркски стил. Близо до публиката. С моя квартет щяхме да изсвирим албума плюс няколко нови композиции в една от любимите ми лаборатории за музика в света – Smalls, като преди всяка композиция щях да разказвам малката история към нея. Щеше да има и специални гости – някои в качеството им на музиканти, други – като публика.
Защо са малки историите ви? Колко малки истории останаха извън албума и ще има ли място за тях по-нататък?
Историите са малки по няколко причини, първата е, че понякога вдъхновението, идеята за една композиция е нещо много малко и на пръв поглед несъществено. Разбира се, когато бъде разплетено, малкото често се оказва нещо огромно. После, исках самите истории да са непретенциозни и кратки, да не тежат, а само да насочват слушателя. Така или иначе акцентът е върху музиката. Това беше определящият фактор и при подбора на музикантите за албума, и при подхода към композициите, дори и в начина на свирене. Не на последно място – не исках пиесите да са дълги. Смятам, че някои албуми с иначе много стойностна музика страдат от прекалено дълги пиеси. Колтрейн беше достатъчно велик, за да прави сола по 20 минути. Повечето музиканти не са. Затова аз исках пиесите да са сравнително кратки. Не обичам самоцелното изкуство и исках слушателят да остане с желание за повече малки истории. Колкото до историите, останали извън албума, има поне още толкова. Сега пиша няколко нови и се надявам да имам възможността да ги споделя под някаква форма в близко бъдеще.
Помогнахте си за издаването на албума с кампания в платформата за събиране на средства Кикстартер. Какво още похарчихте извън събраните средства (над 10 000 долара)?
Похарчих почти още толкова пари, да не говорим за изхабените нерви и време. Издаването на албум не е шега работа, особено ако човек иска да го направи професионално. Неслучайно на много от нас ни липсват истинските лейбъли и индустрията от времето преди интернета.
А докъде е стигнал планът ви за съвместно изпълнение на „Малки истории“ с Биг бенда на БНР и Антони Дончев?
Вече имаме конкретни планове и работни дати и започваме да работим върху музиката и аранжиментите. Аз лично очаквам с нетърпение нашите изяви и страхотно се радвам на възможността след толкова много години да работя отново с Антони.
Стартът ви е в България, възпитаник сте на НМУ „Любомир Пипков“ и НМА „Панчо Владигеров“ в София. Мислили ли сте как ли щеше да протече кариерата ви, ако не бяхте получили стипендията за обучение в музикалния колеж „Бъркли“ в Бостън?
Предполагам, че рано или късно щях да намеря начин да уча в Америка и в крайна сметка да стигна до сцената на Ню Йорк. Това беше логичното продължение на пътя ми и доколкото се познавам, нямаше да се откажа лесно.
Сравнявате джаза с прахосмукачка, събрала цялата музика на човечеството. Доста добро сравнение, каква музика има във вашата прахосмукачка? А съществува ли такава музика, която няма място в прахосмукачката? Или ще я повреди?
Има музикални традиции, които са много интересни и богати, но трудно се комбинират с някои от елементите на американската и латиноамериканската музика, т.е. с въпросната прахосмукачка. Аз например рядко съм чувал комбинация между българска народна музика и джаз, която за мен като почитател и на двете музикални традиции е издържана и не звучи насилено. Знам, че това не е популярно мнение, и искрено се надявам в бъдеще да чуя повече сполучливи опити в тази насока. И понеже споменахме Антони Дончев, смятам, че той е един от малкото композитори, при който сливането на двете традиции звучи напълно естествено и дори логично.
Колкото до моята лична прахосмукачка, там е всеки звук, който съм чул и харесал в последните четиридесет и няколко години – джаз, рок, класическа музика, бразилска музика, афрокубинска музика и какво ли още не.
Покойният голям български джаз музикант Васил Пармаков увековечи Сл.Т., телевизионен всенароден любимец в една комедийна форма, представяйки го за кървав и свиреп диктатор. Според вас до каква степен този комедиен образ отговаря на действителността в България?
Греховете на въпросния телевизионен герой са ясни, но аз мисля, че не трябва да забравяме, че в това уравнение сме и ние, българите. Да, той вкара чалгата в мейстрийма. Не само като музика, но и като култура. Но една притеснително голяма част от хората беше готова на погълне тази култура, да защрака с пръсти, да се качи по масите и „да си прави купона“. Мисля, че ще станем истинско гражданско общество тогава, когато не са ни виновни само „чорбаджията“, „управниците“, „властимащите“ и прочие, и осъзнаем, че всеки един от нас също носи отговорност за това, което ни се случва колективно.
Как работите в условия на пандемия? Успявате ли да творите?
Успявам по малко. Многото свободно време е плюс, но липсата на мотивация, неизвестността и ужасът на пандемията около нас пречат на процеса, поне за мен. Един психологически трик, който ми помага, е да имам конкретен, написан план за всеки ден и да го следвам с религиозно постоянство.
Вие преподавате онлайн, как се справяте с предизвикателствата на този вид обучение? (Самата аз съм приятно изненадана, че възрастната учителка по пиано на дъщеря ми се справя с дистанционно обучение по телефона.)
Не намирам онлайн уроците за особено тежки. Обикновено срещам трудности, когато преподавам на деца или на хора, които са начинаещи. Понякога се налага буквално да поставиш ръцете на някой върху грифа или да му покажеш как се държи лък например. Но за щастие повечето ми студенти са напреднали и преподаването „на живо“ не ми липсва особено.
Последните години в музикалната индустрия така или иначе са белязани от криза. Какви неподозирани врати би могла да отвори настоящата пандемична криза според вас, освен осенението, че без култура, в частност музика, не бихме могли да оцелеем в тези условия?
Не съм сигурен какво точно ще се случи. Знам, че това, което трябва да се случи, е да се сложи край на концепцията за безплатна музика и безплатно изкуство. Докато има „безплатна музика“, ще има и криза в нашата професия. За съжаление, не съм особено оптимистично настроен, тъй като в момента корпоративните интереси съвпадат с общественото мнение по тези въпроси. А това мнение не е на страната на хората, създаващи изкуство, и е много умело манипулирано. Но човек никога не знае.
Какво ще роди самоограничението ни според вас? В творчески план?
Надявам се да роди повече хубава музика. Ние всички се опитваме да работим по въпроса, кой както може. Аз лично съм много жаден да слушам нещо ново. И да го слушам не в Инстаграм, Ютюб или Фейсбук, а на живо или поне професионално записано и продуцирано.
Имате ли посока на движение въпреки принудителното състояние на пълен застой?
Животът продължава в цялата си прелест. Опитвам се да не губя време и да работя върху себе си и върху музиката си.
Имате ли екзистенциални страхове? От какво ви е страх?
Страх ме е от болестта, която е около нас. Не толкова за моя живот, но за живота на любимите хора. Страх ме е и за любимите места, които са застрашени от липсата на приходи – клубове, ресторанти, книжарници. Страх ме е за нашата професия. И не на последно място, страх ме е от лудостта, обхванала част от човечеството. Като че ли в последните няколко години живеем в две паралелни, но напълно различни реалности и няма консенсус по елементарни въпроси.
Една от композициите в албума ви е наречена „История на красотата“, асоциация с романа „Непосилната лекота на битието“ на Милан Кундера. Кои други книги и автори са оставили трайни следи в съзнанието ви и ви занимават или вдъхновяват?
В албума има и пиеса „В защита на Минотавъра“, която беше вдъхновена от работата на Георги Господинов. Иначе съм израсъл с книгите на Булгаков, Илф и Петров, Хашек, Вонегът, разказите на Елин Пелин и много, много други. Аз съм страстен читател и през ръцете ми са минали неприличен брой книги. Интересното обаче е, че рядко се вдъхновявам от книги, когато пиша музика. За мен, пък и доколкото знам, за повечето музиканти, често вдъхновение е самата музика, чудото на това да успееш да подредиш звуците по интересен начин. Много често, когато напиша нещо, асоциациите с книги, преживявания, настроения и хора идват по-късно. Първа е музиката.
На какъв инструмент свирите?
Контрабасът, на който свиря, е на 100–150 години. Кой го е правил, остава загадка. Носи доста белези на тиролската лютиерска школа от XIX век, макар че моят лютиер в Ню Йорк е убеден, че басът е един от първите инструменти на американския майстор ДеЛеоне. Връзката ми с инструмента започна така: преди 30 години българският басист и мой учител в НМА Теодосий Стойков го купува от цирк в Германия. Басът е бил боядисан с бяла боя, но Теодосий, който разбираше от инструменти, веднага е видял, че става въпрос за класен контрабас, и го е купил. Няколко години по-късно, на рецитал в Академията, басът попадна в моите ръце и след няколко минути бях влюбен в него. Две години по-късно, когато баща ми реши, че съм на ниво, на което ми трябва по-добър инструмент, по щастливо съвпадение се оказа, че този любим бас се продава. И ето, 23 години по-късно, инструментът е още с мен и е обиколил доста легендарни сцени и студия по света.
Желая ви здраве и много бъдещи успехи с този контрабас и благодаря за разговора!
*Албумът Little Stories може да бъде купен тук. Платформата Bandcamp се лишава от посредническите си такси, за да подпомогне творците, засегнати от кризата.
