0
819

Каква нам награда?

За това, което сме длъжни, или за това, което ни е дадено да можем

KYanakiev

И ако обичате ония, които вас обичат, каква вам награда? Защото и грешниците обичат ония, които тях обичат. И ако правите добро на ония, които и вам правят добро, каква вам награда? Защото и грешниците правят същото. И ако давате заем на ония, от които се надявате да го получите назад, каква вам награда? Защото и грешниците дават заем на грешници, за да получат същото. Но вие обичайте враговете си, и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо; и ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния… (Лук. 6:32-35)

Стъписващи и озадачаващи са тия думи! Озадачаващи едновременно с това, което казват, и с това кому се казват.

Защото наистина, на кои се казва, че (както изглежда) трябва да обичат не само ония, които тях обичат, да правят добро не само на ония, които и тям правят добро, да дават в заем не само на ония, от които вярват, че и ще получат обратно? На кои се казва всичко това?

Непосредственият адресат на думите е указан в Евангелието от Самия Христос: „вам, които слушате, казвам” (вж. Лук. 6:27). Тоест, те са отправени към Неговите ученици, казват се на първо място на онези, които Го слушат в този момент на планината в близост до Капернаум, на онези, които Той е „избрал” и е нарекъл „апостоли” (Лук. 6:13), но в тяхно лице и на всички Христови „ученици” изобщо.

Но следователно още тук би трябвало да се спрем и да се попитаме: какви, значи, трябва да са на първо място тези дванайсетимата – Симон Петър, „брата му Андрея, Иакова и Иоана, Филипа и Вартоломея” и другите (срв. Лук. 6:14-16), а после и всички следващи – та Христос им казва, че никаква награда няма да имат като Негови ученици, ако не обичат и онези, които ги мразят, ако не правят добро и на онези, които им правят зло, от които няма да получат нищо в замяна на оказаната им помощ? Какви трябва да са те?

Та нека си дадем сметка, че Христос сякаш иска от тях неща, които са даже не тъкмо добри, а – повече от добри. Защото да обичаш онези, които те обичат, да правиш добро на онези, които са добри и към теб, да „даваш”, т.е. да помагаш на хора, на които можеш да разчиташ, че няма да те измамят – всичко това е не просто „коректно”. То е тъкмо морално доброто – онова, което ако не правиш, вече вършиш грях, вече не си „добър човек”. Нали безспорно не е добро, лошо е да не обичаш обичащите те, да не правиш добро на добрите към теб. Даже, казва ни Христос, „грешниците” обикновено не правят тези неща помежду си и затова макар и грешници, не биват тотално отхвърлени. Но… да обичаш (и) онези, които не те обичат, които (дори) те мразят, които са ти врагове, да правиш добро на ония, които ти правят зло и да помагаш на мамещите те? Това вече не е просто „добро”, то е именно повече от доброто. То дори не е справедливо. То е не-справедливо, макар не защото е по-малко, а защото е повече от справедливото.

Та ето: Христос сякаш иска от Своите ученици именно това – да правят повече от доброто; да правят не това, което е справедливо, а това, което надхвърля справедливото. Какви, какви следователно трябва да са учениците Христови, та да се иска това от тях? По какво трябва да се отличават те от всички останали (които са длъжни да обичат – само – обичащите ги, да правят добрини само на добрите и да помагат на добросъвестните)? Не ли по това да са повече от добри хора, да са хора, живеещи отвъд справедливостта като закон на междучовешките отношения?

Безспорно – такива трябва да са те; с това следва да се отличават от останалите (от не-учениците, от не-Христовите). И ето, тук започва удивлението ни: а такива ли са те? Такива ли са още Симон Петър, брата му Андрей, Иаков и Иоан и другите? Налице ли е наистина в тях сила, надвишаваща силата на човеците да бъдат справедливи, да бъдат почтени, да бъдат нравствени? Защото тъкмо такава сила очевидно се изисква да е налична в тях, та да могат да изпълнят онова, което Христос им поръчва като Негови ученици. Е, питам пак: имат ли я те? Имат ли я не само Симон-Петър (който в навечерието на страстите, „като имаше нож”, замахна в Гетсиманската градина към слугата на първосвещеника и „му отряза дясното ухо” – вж. Иоан 18:10), имат ли я Иаков и Иоан, Зеведеевите синове (които пък до края на земния път на Спасителя не престанаха да искат да седнат „Нему отдясно и отляво” – срв. Мат. 20:21  и Деян. 1:6, т.е. да бъдат първенците в Царството Му), имат ли я въобще всички, всички по-сетнешни, до края на дните на този свят, ученици Христови, на които тези думи също са казани? Въобще: такива хора ли са християните, такива хора ли сме християните? Хора, които се отличаваме от „останалите” с това, че сме повече от добри, че имаме сили да сме повече от добри; че не сме (просто) „справедливи”, а – по-великодушни, по-благородни и от справедливите?

Направо ще кажа – ако беше така, християните, действителните „ученици Христови” щяха да се броят на пръсти, а Църквата щеше да бъде тясна общност от „морални атлети” и повечето от нас нямаше да имат място в нея; защото „заповедите” на Христос щяха да бъдат още по-неизпълними от онези на Закона Моисеев, с делата по който не се е „оправдала никоя плът” (срв. Рим. 3:20).

Но следователно тези думи от Проповедта на планината изглежда трябва да се разбират не като някакво неизпълнимо изискване за свръхморална сила. Аз мисля даже, че те не трябва да се разбират въобще като изискване за нещо, изхождащо от нас сами по себе си. И не трябва, защото тази проповед има за първа и най-важна цел не да ни „предпише” определени неща, не да замени стария Декалог с нов кодекс от „заповеди” (още по-възвишени, но значи и още по-мъчни за изпълнение), а – да ни благовести. Да ни благовести какво? Ние знаем: че вече идва, че „се приближи до нас Царството Божие” (срв. Лук. 10:9, Марк 1:15), че ето – то е даже вече с нас в Христа Иисуса. А да си с Иисус Христос, да си „записан” в Неговото Царство, да си „взет” в него, това означава първо и преди всичко да си вече освободен и възрадван (от тази невероятна, превишаваща всичко предвидимо в този свят освободеност). Освободен, казвам, защото вече не си „поданик” на „този свят”, а на идващия вече в сила „бъдещ век” на Царството. Възрадван, защото, бидейки с Христос, ти вече си чрез Него също „син на небесния Му Отец”, защото Той (вече) е и твой Отец.

Вижте, казва следователно Христос, с цялата Своя Проповед към учениците – вие сте вече с Мен, а това означава, пристъпили сте, вече сте в Царството Божие! Не би ли трябвало значи, да се чувствате неизразимо утешени, неизразимо свободни! И тогава: защо вече да обичате само ония, които вас обичат? Каква е наградата ви, че сте с Мен, че сте предопределени за Царство, ако продължавате да обичате (само) обичащите ви? Отнасяйте се, прочее, еднакво с всички. Отнасяйте се еднакво и с ония, които ви обичат, и с ония, които не ви обичат – това е вашата „награда”, придобита от сполетялата ви благодат, от благодатта, която ви благовестя сега, тук, на планината! Та каква ви е наградата, повтарям, че сте с Господа, отделени от света, освободени от неговата „диктатура” – ако продължавате да обичате само ония, които вас обичат, ако не можете оттук нататък да обичате и онези, които не ви обичат, ако не можете да отвръщате с добро и на онези, които не са добри с вас? Та вие не сте си присвоили радостта, че сте с Мен! А тогава – „каква вам награда” от това, което чухте, от това в което влязохте? „Каква вам награда”, че сте Мои ученици!

Ако не грешим радикално в това наше четене на казаното в най-важната Христова проповед, то и цитираните в началото на този текст думи на Господа трябва да се схванат не като някакво изискване за свръх-морал и нравствен атлетизъм, не като нов – още по-възвишен, но и още по-труден за изпълнение закон, а единствено като изискване за подобаващото на благовестеното ни усвояване на свободата, която то носи. Изискване за онова, което съвсем не е допълнително, а дори е съвсем естествено съдържащо се в това, което и е Проповедта на планината – благовестие за Царството, благовестие за Спасението.

Щом ви благовестя – казва Христос на учениците Си – че идва вече при вас Царството Божие, щом ви събирам вече за него, щом съм с вас – неговия начатък и вие сте с Мен от сега нататък и „през всички дни до свършека на света” (Мат. 28:20), то вие трябва и да заживеете по подобаващия за това благовестие начин; да повярвате, че сте свободни, да се възрадвате. И тази неизразима, всепоглъщаща радост – че сте с Мен, че с вас съм Аз – трябва да ви накара да престанете да мразите (дори враговете си), да давате само ако разчитате, че даденото ще ви се върне; трябва да ви позволи да започнете да правите добро самозабравено, без-огледно – и на онези, които ви правят добро, и на онези, които не го правят. Ако не сте такива: ако пак обичате само, които вас обичат, ако давате само ако сте сигурни, че ще получите назад, значи вие не сте влезли в изискуемата – не, не от вас, а от Благовестието радост. А тогава: каква ви е „наградата”, че сте с Мен, че сте Моите ученици, че сте Моята Църква?

Или може би – пак казвам – ние грешим, тълкувайки така „утешително” за нас слабите думите на Христос; може би падаме в греха на моралния либертинизъм и на религиозния сантиментализъм?

Признайте обаче, колко странно наистина е това, както сме свикнали да казваме, „изискване” на Христос в цитираните думи. Защото то е – нека си дадем сметка – изискване да… обичаш; да обичаш (и тези, които те обичат, и тези, които не те обичат), да си свободен, да си радостен (та да даваш без сметка, да правиш добро без-огледно). А нима тези три неща въобще могат да бъдат в собствения смисъл изисквани? Да бъдат изисквани със закон? Може – да може да се изисква (и старият Закон го изисква) да не убиваш, да не крадеш, да не лъжесвидетелстваш, да не отнемаш чуждата собственост. Но да се изисква свобода, любов и (най-вече) радост? Трудно е да се приеме това, защото могат да се изискват постъпките, но не може да се изисква сърцето.

Ето защо когато Христос (сякаш) изисква от учениците Си на планината да обичат (и) онези, които не ги обичат, да правят добро (и) на ония, които им желаят злото, да дават (и) на онези, от които нищо няма да получат, Той не иска от тях някакъв свръх-морал, за който нито те, нито още по-малко ние имаме сили, но само едно – да осъзнаем, че сме с Него – с Него, а не със света, макар и все още (и дълго, дълго още) в света. А това е невероятна свобода и невероятна, преизобилстваща радост. В тази свобода и в тази радост пребиваващи, да продължаваме да обичаме само обичащите ни, да правим добро само на добрите и да даваме само на онези, които ще ни върнат, означава чисто и просто никак да не сме се възползвали от тях, т.е. и да сме с Христос (Който ни дава тази свобода и радост) само номинално, само в словесните си декларации; да не получаваме своята „награда”, че сме Христови.

Изискването следователно тук е само едно и то не е: прави нещо, което слабите човеци не могат да правят, а – приеми благодатта, за да станеш свободен от онова, което слабите човеци са принудени да правят. „Бъдете с Мен” – това и само това всъщност е, което казват, и „обичайте враговете си”, и „добро правете на неблагодарните”, и „назаем давайте без да очаквате нищо”. Защото това са все не „заповеди” за сила, която не ни е присъща, а настойчиви покани в Царството Божие. Не ви предписвам закон – казва Христос – Законът умря и никой не се оправда чрез него. Благовестя ви – свобода, радост! И ако продължите да не сте свободни (от врагове, от злотворци, от страхове), то как казвате, че сте чули Благовестието, как казвате, че сте Моите „ученици”?

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияЗа младите писатели (1)
Следваща статияГостенката