Книга със заглавие „Какви са унгарците?” (превод Адриана Петкова, „Рива”, 2015) би взривила (и с право) всеки антиесенциалист, за когото подобни генерализации са кощунство срещу съвременното развитие на хуманитарните науки. Янош Лацхфи обаче, избралият това провокативно заглавие, не се притеснява какво би казал този или онзи, ами хваща мигом бика за рогата, бика на обобщенията имам предвид, с главата „Патриотичен песимизъм” – един своеобразен есенциалистки Еверест. Главата завършва с констатация: „Всъщност унгарците страхотно обичат да се оплакват и ужасно се гневят, ако някой им оспори правото на обилно оплакване”. Изречението е забележително и ми се струва, че не е зле по-подробно да се разгледа.
1. Кой е по-нещастен? И защо?
То ме подсеща за друга подобна формулировка, изказана този път за чехите от един техен писател, Ян Яндоурек. Яндоурек има два преведени романа на български и двата от Маргарита Кюркчиева: „Поемеш ли към Ада, яхвай хубава кобила” („Ерго”, 2010) и „Бомба под леглото” („Ерго”, 2013). На представянето на първия, преминало в Чешкия център, Ян каза приблизително следното: „Чехите са най-нещастният народ на земята; каквото и да стане, те винаги ще намерят от какво да се оплакват”. Думите му ме сепнаха, защото мислех, че ако има най-нещастни хора на родната планета, това сме ние, българите. Доказват го и световни изследвания, сиреч обективирани сме като депримирани нещастници. Само че като опровержение на тази българска гордост в съзнанието ми се появява спомен за друга книга, също с почти есенциалистка интонация – „Нещастието да си грък” на Никос Диму (преведена на български през 1997 г., преиздадена през 2015 г. от „Orange Books”, преводач е Калина Гарелова). В нея относно нещастието срещаме сума ти феноменални прозрения, ето само едно от тях: „Ново-гъркът изглежда щастлив, когато е нещастен. Когато всичко върви добре, се чувства неспокоен и непригоден. Ако няма причина за нещастие, ще се опита да я открие“. Олга Токарчук в „Карай плуга си през костите на мъртвите” (превод Силвия Борисова, „Панорама+”, 2015) също ожалва полското битие за сметка на чешкото. Олеле, божке, да я бяха чули чехите и моят приятел Ян Яндоурек?!…
Всичко изредено ни кара да мислим, че малките народи, изглежда, намират в това окайване своя добруващ и големеещ ги modus vivendi; или, с други думи: колкото сме по-жалки, толкова сме по-симпатични. Съвсем иначе, да речем, при англичаните: на сър Роудс са думите, че много си длъжен да извършиш през живота си, за да оправдаеш милостта на Господ, решил да те роди в най-великата нация на света. Тази виктимизация на съществуването беше установена отдавна, ако не се лъжа още през 90-те от Жан Бодрийяр в „Илюзията за края или Стачката на събитията” (превод Даниел Митов и Атанас Гунов, „Критика и хуманизъм”, 1995), който много говори за купищата милосърдни коктейли и вечери, с богато отрупани трапези и скъпи напитки, посветени на глада в Африка или на бедстващите в Азия след някое цунами: „Горките жертви!; Да помогнем на жертвите!”; и тя се е превърнала в оправдание на всякакви практики, най-вече (национално) егоистични такива. Ако се взрем внимателно, ще открием например, че цялата идеология за изграждане на „нелиберална демокрация” се крепи на убеждението, че Източна Европа е жертва на комунизма – това първо, второто е, че е пожертвана от Запада за хатъра на Чичо Джо (изключение е Гърция, но и там си имат свои мотиви, ето ги според Никос Диму: „В корените на гръцкото нещастие са двата национални комплекса за малоценност. Единият е във времето – към предците. Другият в пространството – към „европейците“. Неоснователни комплекси може би, но това не ги прави по-малко реални“). Тук се крие фундаменталното разминаване между двете части на Европа, западната и източната: втората – освен че мисли себе си в жертвен ключ, е заедно с това с „чистото съзнание”, че никога не е имала колонии, напротив – често тя самата е била колонизирана. И затова отказва да изкупва чувството за вина и гузната съвест на западните си партньори, бивши доминиони от Белгия до Швеция. За книгата на Янош Лацхфи четем, че била „лека и забавна разходка из страната на „маджарите”, но зад шеговития ѝ тон се крият много истини, (съз)даващи поводи и поводи за размисъл. А тези размисли водят обикновено до горчиви заключения, ето едно от тях: западните доминиони и източните жертви все по-трудно ще намират общ език, докато едните не се освободят от вината, а другите – от окайването. Защото, както пише Янош Лацхфи: „и ужасно се гневят, ако някой им оспори правото на обилно оплакване”. Думи, значими не само за унгарците, но и за всички източноевропейци…
2. Защо сме тъй нещастни? И кой е повече?
Нека обаче видим какви са жалейките на унгарците според Янош Лацхфи, и имат ли някакви съприкосновения с нашите, българските. Започва с нещо много познато: „Море няма, планини няма, столицата ѝ е като една набъбнала воднянка, която смуче силите на провинцията…” Е, ние планини имаме, ама като гледам как са напъплили разни дървосекачи-бръмбъри-рогачи из горите български, скоро ще останат само камъни по планините. Вярно, и море имаме, но, първо, Черното е така застроено на места, че е заприличало не на море, а на жилищен комплекс и то от най-противните; второ, копнежът ни по Бялото тъй и не е угаснал 100 години вече. Унгарците, за разлика от нас, такъв копнеж нямат: да, владеели са по едно време хърватски земи чак до Адриатика, но то е било за кратко, а и никога не са ги припознавали за свои. Техният копнеж е по-скоро трансилвански. Че то нали и за тях се носи приказката (както и за нас, между другото), че граничат със себе си. Колкото до столицата – каквато смукалница е Будапеща, такава смукалница е и София: излиза, че и Унгария също като България прилича на огромно главоного-мегацефал: капителът му, по израза на Збигнев Херберт, колосален, крайниците му – немощни, едва-едва берат душа. Нататък: „Спортът на нацията, футболът, е ударил дъното, но футболистите ѝ въпреки това си прибират в джоба десет пъти повече от ватерполистите ѝ на световно ниво…” Тук да ме извинява Янош Лацхфи, но ако унгарският футбол е ударил дъното, то българският не само го е ударил, но и усилно копае още по-надълбоко, че да се затрие съвсем (жена ми, впрочем, предлага да го закрием веднъж завинаги, тъй като и без това за нищо не става, само се срамим). Затова не е за чудене, че – идвайки в България, националите им с лекота пребориха нашите, вкарвайки им цели три гола и пускайки един, след като, както се казва, намалиха оборотите. Да не говорим, че те си имат и водната топка, и хандбала, а и плуването – в тези спортове са световна сила, докато ние на един волейбол залагаме и то от зор заман, не че особено успяваме.
Стигаме до: „Дори и името си „хунгарус” (hungarus) сме получили от дивите хуни, които с кръвожадно настървение тъпчели света и оставяли след себе си изпепелени градове и планини посечени трупове. С „дивите хуни” и ние, българите, имаме общо, едно от племената сме, които Бичът Божи е водил в завоевателните си походи, после се откъсваме, потъваме, пак се появяваме; в „История.bg” по въпроса са говорили много и компетентно и проф. Александър Николов, и проф. Цветелин Степанов, и заместник-кметът Тодор Чобанов. С този отрязък от древната ни история се гордеем, но малко се сърдим на братята северни македонци, провъзгласили ни за татари и дори за „бусурмани”. Макар че, от друга страна, ако вземем тази трибалистка генеалогична линия от гледна точка на логиката, то изводът вардарски май сам се натрапва – от хуни към татари. Проф. Иван Илчев пък в забележителния си труд „Розата на Балканите” – отбелязвайки, че маджарите влизат в люта схватка и с войските на Симеон I при р. Южен Буг, прави един важен и изключително съществен извод, който малко подронва царското величие: изводът, че българският предводител наистина ги е разгромил с помощта на печенегите, прогонвайки ги от земите на днешна Украйна и отпращайки ги към тогавашна Панония, където образуват държавата си. Но – настанили се там, в Панония, откъсват Първото българско царство от естествената му връзка със Западна Европа; според проф. Илчев, стратегическа и непростима грешка на Симеон I Велики.
С историята са свързани и други унгарски вайкания, които ачик-ачик се припокриват с българските. Ето едно: „Първият крал на унгарците, свети Ищван, с огън и меч наложил на страната си християнството, посякъл на четири съперника си езичник Копан и за да всее ужас, набил на кол парчетата край портите на четири различни града”. Почти позната история: княз Борис-Михаил полага на дръвника 52 болярски семейства с цялото им домочадие заради отказа им да приемат християнството. В тези наши земи, източни и югоизточни, владетелите не се шегуват: който им противоречи, намира смъртта си и то кървава смърт, жестока и устрашаваща. И май точно такива събития са вгнездили страха дълбоко в душите ни, поради което все се намира някой, който да влезе в съглашение с, както ги нарича Янош Лацхфи, „любезните съседи”: „Любезни съседи искрено обожавали маджарите: със страст до прималяване сто и петдесет години ги прегръщали турци, двеста години австрийци и четиридесет години руснаци. През сто години унгарците напълно безсмислено се вдигали на въстание. Поредният потисник стъпквал бунта като угарка и винаги намирал достатъчно безгръбначен местен съмишленик, с чиято помощ да укрепи властта си”. В това отношение обаче, също както с планините и морето, българите сме много по-напред от унгарците: 200 години са ни гушкали византийци, още 500 османци, а съветските 40 някои дори не ги броят, тъй като са от тия – ох, ох, как ги нарече Янош Лацхфи? – а, да, сетих се! – „безгръбначни местни съмишленици”, които настояват, че годините под руски ботуш съвсем не били робство, а освобождение. Може би поради това малко поизоставаме с въстанията, въпреки че напоследък едни се опитаха да наваксат, вдигайки Първо, Второ, Трето (до Четвърто стигнаха ли, не ли – не си спомням) Велико народно въстание не през сто години, а през един месец. От въстанията нищо не се получи, но пък в исторически план май ги натаманихме…
3. И тия като ония
В крайна сметка „Какви са унгарците?” Ами каквито – такива, като българите…
