0
1342

Какви ги виждаме

Български стереотипи за руснаците

Хубаво е да можеше да дадем на руснаците част от нашето презрение към властта, а в замяна да вземем от тяхната широта, замах и спонтанна човечност.

Да се отнасяме към народите „народопсихологически“ – като към индивиди с постоянни характеристики – е ненаучно и много популярно, при това много по-популярно, отколкото ненаучно. Общо взето, народопсихологията се отнася към социалната психология, както алхимията към химията. Но тук ни интересува не теорията, а практиката – и тя е, че повечето от нас, да не кажа всички, имаме своите народопсихологически стереотипи и за другите народи, и за своя собствен. И ги използваме не само за разговорно мезе – като например Дядо Либен и Хаджи Генчо, а определяме според тях реалното си поведение. Ще започнем с една подредба на популярните у нас стереотипи за руснаците (подредба логическа, а не по доказана реална популярност: това е есеистична статия, не научно изследване).

1. Не са като нас;
2. Затова могат да правят неща, които ние (а и никой друг) не може, граничещи с чудеса:
– технически: огромни строежи, бойни машини, космоса за мирни и военни цели;
– поведенчески: пиене – много, без да се напият, но и пълен запой; храбри, саможертвени войници; колективисти; вярват до фанатизъм в идеи и каузи: сега в Бог и Родина, както преди – в атеизма и комунизма;
3. Към света се отнасят ту с чувство за свръхценност, ту с чувство за малоценност;
4. В ежедневието:
– съчетават противоположности: ум и наивност, знание (в една област) и незнание (в други); искреност и груба лъжа; нежност и жестокост; покорство и бунтарство;
– хора повече на чувствата, отколкото на разума; лесно се възторгват; могат да съжалят падналия враг;
– рускините са лесни жени, а руснаците се оставят жените да ги манипулират.

От гледище на стереотипите ни за самите нас (ние се имаме за практични, разсъдливи до сметкаджийство, сметкаджии до лицемерие, индивидуалисти), към руснаците ние се отнасяме като възрастни към деца – но деца великанчета. (Макар с по-друго съдържание, подобно отношение имат западноевропейците към американците: докато европейците се имат за мъдри до бездействие, американците са действени до повърхностност.)

На фона на тези познати стереотипи ще откроя две характерни черти на руснаците, за които се говори по-рядко.

Първата е: подчинение на властта. Звучи тривиално, но в руско изпълнение не е. Да речем: замръкнал съм зиме на улицата в руско градче, хотел няма, не познавам никого и никой не ме познава. Минава някакъв мъж, иска огън, разговаряме се. Не бих се учудил той да ме прибере в дома си, да ме нагости, да си постеле на земята, за да ми отстъпи леглото си – всичко без никакво заплащане, това би го обидило! Заспиваме първи приятели. През нощта звъни телефонът, обажда се властта и му казва: „Абе при тебе има един Деян, вземи сега от кухнята ножа и го заколи“. Той взима ножа и ме заколва. След изпълнението може и нищо да му няма, може и болен да легне от угризения или да се самоубие от потрес. Но това е след. Самото изпълнение е безпрекословно. Когато властта го позове, той превключва от своята на нейната програма, изпълнява я и, освободен, включва отново на своята. И едва тогава може да се появи въпросът: „Какво направих аз?!“ (а може и да не се появи, разбира се, но това да нямаш съвест е общочовешко, не специфично руско). Но този въпрос е въпрос към личното поведение: „аз го направих“, а не към властта, тук няма „властта ми каза, затова го направих“. Властта е „невидима“, а също и „строга“, както казва поетът, но главното е, че остава невидима, вън от цялата схема на осъзнаване на поведението. Така че ако човекът реши, че е извършил нещо лошо, той осъжда себе си, не властта; проблемът му е лично-морален, не обществено-политически. Ето ни едно обяснение защо толкова симпатични розовобузи полицаи, както се усмихват на розовоубзите симпатични демонстранти на Навални, така и започват да ги пребиват: нищо лично, просто са получили съответната заповед.

От това безогледно подчинение на властта следва интересен частен случай:  безогледното подчинение на чиновника на началника му, когато началникът заповяда нещо незаконно. Малкото руски опозиционни медии скрупульозно събират всевъзможни примери за несъгласие с държавното беззаконие, но аз не съм срещал описание на случай, в който чиновник отказва да изпълни незаконна заповед. По-скоро, оснаваното на опит масово отношение е: „То си е ясно, ще изпълни, затова е чиновник“. Както в общия случай не се появява властта, така в чиновническия случай не се появява законът: чиновникът не се законосъобразява, той чинопочитателства. Зер е чиновник, не е законник биля!  

Втората важна за мен специфика е кастовостта в руското общество. Тази типична за традиционните, домодерните общества схема на общоприето поведение по странен начин се съчетава с модернизационните и постмодернизационни тенденции в днешна Русия, но си остава неизменно присъстваща. Причини за това можем да намерим всякакви, най-простото обяснение за мен е инерцията на снобизма. Снобизъм в оригиналния английски смисъл, като преклонение на човек от по-ниска социална категория пред хора, възприемани като „по-висши”, влечащо всички проблеми на „криворазбраната цивилизация“, най-вече папагалско повтаряне на неразбрани ценности и маймунско подражание на неусвоени жестове. След 1861 г. освободените руски холопи искат да подражават на бившите си баре, на господарите си (и успяват в грубостта и жестокостта, но не и в културата, защото тя иска работа): подражават на господарите, защото е лесно, по-трудно е да измислиш какво е свободен фермер и как се държи той; замогналите се руски купци искат да се държат като руски дворяни – по-трудно е да си измислиш поведение на капиталист; след 1917 г. червените чиновници искаха да заживеят като аристократични буржоа (оксиморонът е нарочен и реалистичен) – и мнозина успяха; днешните Путинови чиновници искат да са западни богаташи. През целия този руски преход, продължаващ вече над век и половина, възходящата социална мобилност търси идентификация с отживели, мъртви руски поведенчески схеми. Промяната, новото иска да се уеднакви със старото, прието за жизнен идеал, за знак на успеха. А който не успее, остава си „долен“, крепостен, слугинаж, холоп. И днес, в най-рутинното, най-всекидневното всекидневие, руснакът при всяка среща с непознат руснак преди всичко трябва да определи: от господарите ли е тоя другия, или от слугите; а мен за къкъв ще ме припознае – за господар или за слуга? И чак след като тези основни роли са уточнени, протича общуването. Затова армейският живот е толкова лесен за руснака: офицерите са господари, войниците – слуги, вижда се от пръв поглед, че има пагони. Затова и българи, пътували по Съветския съюз, са се чудели: и в най-затънтеното местенце, там, дето се яде, има отделна стая или отделен кът, където се хранят началниците и където и храната, и обслужването са като за началници. И това се е приемало за нормално, приема се и днес.  

Българското чиновничество е създадено след 1878 г. от руснаци по руски образец, така че като прибавим и българския правен нихилизъм, можем да си обясним защо и днешните ни чиновници, когато началникът поиска нещо от тях, последното нещо, за което се сещат, е законът. (Тук е мястото да напомним, че в днешна, Путинова Русия членовете на руския парламент – народните избраници! – са наричани от всички медии, официални и опозиционни, „чиновници“; а колчем стане дума за България, така наричат и българските министри например. Дали бъркат и в двата случая? Или съвсем не?)

Що се отнася до приказката за нощното заколение – тя във всеки случай не е българска. Българинът най-вероятно ще те остави навън в тъмното и студеното; но ако веднъж те е пуснал вкъщи, задействат се други схеми – балкански („Балкански”, защото не казваме „Старопланински полуостров“, а би трябвало!) В крайната им форма ги виждаме из североалбанските долини: там, ако смъртния ти враг ти похлопа на портата, пускаш го, и ако се спасява от потеря, браниш го до смърт като най-свой;  в къщата ти той няма право да яде свой хляб и да стъква огъня – във всичко друго е равен на домашните ти; когато реши да си тръгне, даваш му ден преднина, и чак след това тръгваш, за да го убиеш (длъжен си по същия дълг, който ти повелява да го приемеш в къщи). Моят дом е моя крепост, в нея аз съм властта, навън може да има друга власт – няма значение. Българинът очаквано си е по-умерен, ако му звънне телефонът, и той може да заколи неочаквания си гост, но една гола заповед няма да му стигне, от заколването на непознатия гостенин той трябва нещо да изкяри или да избегне някакъв зян.

А това за господарите и слугите – пред нас не минава изобщо. Най-вероятно не заради някакво си лично достойнство и чест – покрай аристокрацията си руснаците по-разбират от тия работи – колкото от егалитаризма на хора, имащи се за долни и нямащи. Но като гледаме живота в Русия, можем само да кажем: „Слава Богу!“, и да не придиряме толкова дали тази мерзост ни е отминала по „правилните“ или „неправилните“ причини.

Хубаво е да можеше да дадем на руснаците част от нашето презрение към властта, а в замяна да вземем от тяхната широта, замах и спонтанна човечност. Но тук вече говорим с оценки: оценяват се реалности, а казахме, че стереотипите, макар да мотивират реални поведения, нямат собствена реалност. (Нали не бяха от химията, а от алхимията.) Следователно, те не подлежат и на оценка. Може би стереотипите са като митовете – лъжливи разкази, които ни разкриват истината (понякога)? А тяхната истина е, че никакъв народопсихологически стереотип не може да бъде основание да колим и да гледаме злобно другите – познати и непознати. Нито пък да ги обичаме. И особено не е основание да се унижаваме снобски пред когото и да било, оправдавайки унижението с „любов необяснима”. Тя, тая, си е обяснима – само дето не е любов.

Деян Кюранов е доктор по философия, завършил Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Съосновател на неформалното сдружение "Екогласност" и на СДС, напуснал политиката през 1990 г. Оттогава работи в неправителствени организации; в Центъра за либерални стратегии е от създаването му.
Предишна статияКитоврас и съветският Йерихон
Следваща статияКрасив неформален диалог