Начало Идеи Гледна точка Каквото – такова
Гледна точка

Каквото – такова

2923

Един човек, както бързаше по улицата, настъпи едно айно. Тю да му се не види! Беля, голяма беля! А и обувките му бяха зимни боти, с дебел, изрязан дълбоко грайфер. Беше още със зимните обувки, защото зимата уж се канеше да си отиде, но още се инатеше.

Започна да си трие обувката в пръстта до тротоара, но не беше сигурен, че това ще помогне. По-скоро обратното. Грайферът щеше да се наблъска с пръст и айното съвсем да се запечата.

Проблемът беше в това, че той отиваше на важна среща в централата на една партия. Май щяха да го издигат за депутат. Тихо да не чуе дяволът! Беше се докарал с вратовръзка, с балтонче, с шалче. Мислеше да обуе и елегантните обувки, половинките, с гладката гьонена подметка, доста се поколеба, но си рече, че още е студено и обу ботите с грайфера. И виж сега какво стана! Голяма беля!

Нямаше време да се връща и да се преобува. Нямаше и пари да си купи нови обувки. Като станеше депутат, щеше да има пари. Ей така, както си върви по улицата, и му скимва да си купи нови обувки. И хоп, готово, купува си. Но сега това нямаше как да се случи.

Нямаше обаче как и да не отиде на срещата. Беше поел ангажимент, ако не отиде, ще го отпишат от тефтерите. И повече никой няма да го потърси.

Спря, хвана крака си и опита да вдигне обувката по-близо до носа си, за да може да помирише подметката. Но и тук претърпя провал. Беше забравил, че вече едва си връзва връзките.

Накрая просто махна с ръка, защото си спомни една мъдрост на дядо си, с която старецът доживя до деветдесет и две. „Каквото – такова”, казваше той. И затова продължи към централата на партията.

Стигна навреме. Охраната на пропуска го попита къде отива, той каза името на влиятелната фигура, с която имаше среща. Единият от охранителите сам повика асансьора и любезно го въведе в кабината. Горе на етажа го посрещна една сладка като бонбонче асистентка, която го придружи по дебелия като трева мокет на коридора до малка заличка. Настани го вътре, направи му кафе от машината, поднесе му го и го помоли да почака няколко минути. Когато остана сам, нашият човек започна трескаво да души въздуха. И веднага онази миризма го удари в носа. Сякаш се намираше в обор. Той започна да се оглежда като хванат на местопрестъплението. После махна с ръка. „Каквото – такова”.

Вратата се отвори и в заличката влезе партийният деец. Нашият човек стана прав и онзи радушно се здрависа с него. После, като го тупаше по рамото, го покани отново да седне, а той заобиколи масата и се настани отсреща. Беше го виждал многократно от телевизионния екран. На живо изглеждаше още по-енергичен и свеж, направо се разтапяше от положителна енергия, която оцветяваше кожата му в оранжев цвят.

– Да не губим време. Ще започна с главното – направи колибка с ръцете си партийният деец. – Търпим много критики, че сме се бетонирали, че сме се капсулирали и тем подобни. И затова партията взе курс да вкара в листите нови лица. Хора с експертиза, които да са от полза за обществото. Спряхме се на вас като човек с безупречна репутация в професионалната сфера. Ако приемете предложението ни, ще направим всичко възможно името ви да бъде поставено на избираемо място.

Тук партийният деец вдигна двата си показалеца.

– Знаем добре, че се е случвало да критикувате публично партията ни. Но тъкмо затова да приобщим човек като вас ще говори повече, отколкото тонове декларации.

И тук вече той насочи показалците си право към него и го загледа очаквателно.

– Ами добре – отговори нашият човек. – Как да кажа, много мило от ваша страна. Аз, знаете ли, настъпих едно айно. Ще извинявате, че мирише…

– Значи, приемате. Чудесно. Сега ще отидем при секретарката да ви обясни какъв е алгоритъмът. А за другото не се притеснявайте. На всеки може да се случи. Ами това е – разпери ръце партийният деец. – Да действаме.

И го поведе към секретарката. След това, като се прибра в кабинета си, той извади мъничко тефтерче и скъпа химикалка и като изплези върха на езика си, както правеше още от дете, когато се налагаше да пише, вписа името на човека, замисли се малко и след името написа в скоби: „Айното”.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).

Свързани статии

Още от автора