0
1020

Какво бъдеще за християнството?

delumeau 2

Мнозина сред нашите съвременници се питат днес за бъдещето на християнството. Разбира се, има основания за безпокойство. Те засягат религията като цяло, и християнството в частност, най-вече във Франция, в неговата католическа версия. Всекидневно се сблъскваме с остри критики, сеещи съмнения в Бога Творец заради злото по земята и религиозното насилие. „Бог престъпник ли е?” – с такова заглавие излезе седмичникът „Мариан”, припомняйки Инквизицията, процеса срещу Галилей, закостенелия морал на Ватикана, настоящето управление на Римската църква и разни други сюжети от първа страница на медиите.

Към което се добавят статистиките и обезпокоителните прогнози. Предвижданията са, че след десет години във Франция ще има десет пъти по-малко свещеници, отколкото днес. Във Франция броят на монасите  е намалял с 35% между 1965-2005 г., а на монахините – с 60%.  В Европа общият брой на кръщенията е намалял с 12,5 % между 1994-2003 г. и продължава да бележи спад. Един публикуван наскоро документ на Германската протестантска църква предвижда  рязко свиване на броя на нейните вярващи от 25 млн. до 17 млн. в периода 2006-2020 г., като се отчита и загубата на 3,4 млн. вярващи през последната година. Навсякъде в Европа броят на хората „без религия” нараства, особено във Франция, Германия, Испания. И най-накрая, имаме една непозната досега ситуация, която разтърсва традиционните Църкви – евангелистките групи набират сила не само в англо-саксонските страни, където те възникват, но и в Латинска Америка, в Африка, в Китай… и във френските предградия. Броят на евангелистите в света вече надхвърля 400 млн. души. В основата на този ръст, разбира се, са пророчествата било за „сблъсъка на цивилизации”, дължащ се на враждите между религиите, било за „световна гражданска война”, която предстояла заради резките промени в климата. Как тогава да не бъдем песимисти? Как някои християни да не отстъпят пред изкушението и да не се затворят в обсадената цитадела, в една контра-култура на съпротивата в очакване или с надеждата за скорошен край на света? След 11 септември 2001 г. констатираме безпрецедентен „литературен бум” на книги за свършека на времената както в консервативни християнски среди, така и сред ислямистите.

За щастие, други насочват погледа си в обратната посока. Първо, защото въпреки агресивния неопозитивизъм, който в момента е на мода във Франция, нищо не предвещава скорошната „смърт на Бога”, толкова пъти пророкувана след Шопенхауер, Маркс, Ницше и Фройд. Понастоящем 80% от жителите на планетата практикуват една религия. Днес Съединените Щати са все още една твърде религиозна страна: нещо, което можа да се забележи и по време на церемонията по встъпване в длъжност на Барак Обама. И още по-глобално: компютърът изобщо не отхвръля потребността от сакралното, както можем да се убедим в Япония или Индия. „Разомагьосването на света”, предречено от Макс Вебер, не е очевидност. Поклонничествата си продължават.По цял свят, а също и във Франция, хората не спират да си задават въпроси относно тайнството.

От друга страна, в християнството се чуват авторитетни гласове, които намаляват тревогата на обезпокоените вярващи. Отец Тимоти Радклиф счита, че кризата на Католическата църква е „реална”, но не чак толкова тежка, колкото други предходни кризи, най-вече насилствената дехристиянизация, практикувана от Френската революция, а след това и кризите, в следствие на индустриалната революция и на масовата урбанизация на населението в мегаполиси, където Църквата като цяло отсъства. Могат, разбира се, да не внесат бемоли в този исторически прочит. И аз ще го сторя след малко. Но отец Радклиф има пълното право да смята, че нашите предци смело са реагирали на тези последователни предизвикателства. Той също така твърди и аз съм съгласен с него, че „ в известен смисъл цялото творение е път към Бога… (и че) ние можем да посрещнем предизвикателствата с реализъм и творчество, доколкото по някакъв тайнствен начин сме в ръцете Господни”. Енцо Бианки, настоятел на икуменическата монашеска общност в Бозе, Пиемонт, заявява, че „да бъде в малцинство не означава, че си незначителен”. Настоящият преход, разбира се, е „скръбен” и представлява „изпитание”, но „не трябва да се боим, нито да се доверяваме на статистиката, защото вярата не е измерима… Ако хората забележат, че християните водят добър, истински и щастлив живот, те ще се запитат за основанието на този живот и възвестеното от Иисус Христос ще се приеме съвсем естествено”.

Ето сега и някои други скорошни декларации, които изискват прочит. На икуменическата среща в Сибиу през 200г. председателят на Европейската комисия Жозе Мануел Барозо призова европейците „да се вслушат в посланието на религиите”. Жан-Франсоа Матеи, председател на френския Червен кръст счита, че „няма нищо фатално. Бъдещето на  християнството ще бъде такова, каквото християните – вярващи и клир – пожелаят да бъде”; отец Девер, основател на сдружението „Обител и хуманизъм“ в интервю за в. „Ла Кроа” заявява, че за християнството „настоящата историческа промяна е значителна, но и изпълнена с множество позитивни знаци”. Той добавя: „Църквата, каквато я виждам утре, ще бъде малцинствена Църква, ала няма смисъл да размишляваме над въпроса дали тя ще бъде в мнозинство или малцинство. Когато Христос е бил запитам с какво може да се сравни Царството Божие, той си служи с безкрайно малкото, за да покаже онова, което е най-голямо, а в същото време, отдалечено от всяка идея за власт. Утре Църквата ще трябва да се впише в най-крехкото, тя ще трябва да склони да не тегне над институциите, като открие по този начин силата на своя пример”.

Бих добавил, че нищо не сочи, че краят на света ще настъпи утре. Макар в миналото често да са вярвали, че този край хлопа на портата. Мнозина не осъзнават, че въпреки блясъка на този исторически период, който наричаме „Ренесанс”, тази епоха е била дълбоко белязана от дълбок есхатологичен страх. Христофор Колумб, Гийом Буде, съветник но културните въпроси на Франсоа I, както и Лутер, са вярвали, че в наближаващия край на света. Ето защо би било по-мъдро да заложим на едно по-дългосрочно бъдеще на религията, включително и на християнството. През последните години кардинал Ечегаре, Клод Жефре, Анри Мадлен, независимо един от друг изразиха убеждението, че християнството е „млада религия” и че ние все още сме „в началото на християнската ера”.

Да живеем тогава в нашата епоха, като посрещнем фронтално и без паника въпросите на днешния ден, най-вече тези, отнасящи се до връзката между наука и религия, които често са и водещи за медиите. Една от последните книги на Ханс Кюнг („Малък трактат за началото на всички неща”, 2008) е доста от полза по темата. Съгласен съм с казаното в книгата за силното присъствие в научните среди на тезите на неопозитивизма и на политически коректното, които смятат за лишено от смисъл всяко позоваване на религията. Смята се за реално само онова, което може да бъде измерено и количествено определено. Отдавайки на науката онова легитимно значение, което са й отредили нейните огромни успехи, нека не изпадаме в опростенчеството на новия материализъм.  Защото все още си остава без научен отговор въпросът, зададен от Лайбниц: защо има по-скоро нещо, отколкото нищо? Науката, работеща единствено във пространствено-времена рамка, не би могла никога да каже какво е имало преди Big bang. Който признава, че не вижда зад завесата, няма право да твърде, че там няма нищо” (Ханс Кюнг). Още повече, че в света, достъпен за науката, винаги ще си останат зони на мрака.

Ние никога няма до постигнем докрай безкрайно голямото или безкрайно малкото. В същото време, когато се увеличава знанието, нараства  и незнанието. И най-накрая, защо да предпоставяме a priori, че реалността, схваната в своята цялост, изключва неща, които да се изплъзват от мярата? Поставянето на този въпрос легитимира метафизиката и религията.

Що се отнася до ролята, приписана от Жак Моно на случайността в процеса на еволюцията, най-малкото, което може да се каже е, че тя силно наподобява dues ex machine, една „зейнала паст”, на която се приписва „оживотворяваща ценност”. Разбира се, случайността и необходимостта са имали основополагащо значение в хода на еволюцията. Което обаче не доказва, че еволюцията е лишена от смисъл. Защо имаме космос, благоприятстващ живота? Мнозина днешни физици и химици, за разлика от Моно, поддържат мнението, че законите на природата регулират случайността, така че не се случва незнайно какво. Всичко се случва така, все едно, че еволюцията, продължила 14 млрд. Години се е извършила в насока, благоприятна на живота, а сетне и за пробуждането на духа. Тогава религията има призванието  да интерпретира еволюцията като трайно творение придавайки й смисъл на предела, до който науката по необходимост спира.

Друг голям въпрос, поставен от днешната наука: умът не е ли някакъв вторичен ефект на мозъка? Дали менталното е епифеномен на невроналното? Свободата на волята отживелица ли е? Отговорът, подсказан от нашия всекидневен опит, че скенерът дава информации къде, тоест върху локализациите, но не и върху как. „Фактът, че мисля чрез мозъка си, не означава, че мозъкът мисли вместо мен”. Геният на Шекспир и на Бах и най-вече човешката свобода са несводими до невробиологичната механика. Математикът Андре Лишнерович (1) е обичал да повтаря: „да не смесваме телефонния кабел със съобщението, което минава по него”. Ето защо по въпросите на началото и еволюцията на космоса или на нашата свобода, науката няма да донесе окончателното обяснение. Философският размисъл върху познанието и религиозното откровение имат какво да добави към значението на научните открития.

А сега, макар и по друг повод, бих искал да се спра върху едни други пречки пред религиозната вяра, тоест на едно друго възражение, което може да се чуе срещу вярата в Бога. То е свързано и с нощта на вярата, която има Майка Тереза: ако Бог съществува, защо толерира цялото това зло, което виждаме в света? В набора от нещастия едни идват от природата (земетресения, циклони, наводнения), а другите от нашите себеподобни. И тези последните стават все по-ужасяващи и разрушителни, колкото и техниката да се усъвършенства. Във всеки случай ние поставяме по-настойчиво от някога въпроса за отговорността на Бога за злото-в-света. За свети Августин и теологията след него злочестата участ на човечеството намира едно просто обяснение: тя се дължи на „отвратителния грях, сторен в (земния) рай. В тази връзка Калвин учи, че след първородния грях „природата е в траур”. Дали това обяснение се възпрпиема от нашите съвременници? Защото далеч преди присъствието на хората върху земята зверовете са се разкъсвали едни други. Големият „естествен закон“ изисква да е така. Как различните екосистеми биха функционирали без този закон, предхождащ всеки морал и появата на човека?

Разбира се, хората са удесеторили животинското насилие и отговорността пада върху тяхната свобода. Но защо Бог е позволил Аушвиц кланетата, извършени от червените кхмери? В „Третата смърт на Бога” Андре Глюксман сключва около Бога един обвинителен кръг: „когато ужасът бликва, пише той, ако Господ е всесилен, той или не е всемъдър, или пък не е всеблаг. Ако Господ е всезнаещ и ако е милостив, то трябва да вярваме, че е безсилен”. Още от края на XVII в. Пиер Бейл беше писал: „Начинът, по който злото се промъква под властта на едно безкрайно добро, безкрайно свято и безкрайно всемогъщо същество, е не само необясним, но дори и неразбираем”.

Нека не даваме безапелационни отговори на тези, които ни питата с тревога за всеприсъствието на злото. Иисус никога не е говорил за първородния грях и никога не се е произнасял върху произхода на злото. Пол Клодел пише някъде: „Бог не е дошъл да обясни страданието. Той е дошъл да го изпълни със своето присъствие”. Един съвременен теолог, отец Рей-Мерме, признава, че „всички обяснения рухват пред страданието на едно дете”. Тук се налага връщане към книга Йов. Съсипан от изпитанията, Йов иска сметка от Бога: „Викам към Тебе, и ти не обръщаш внимание на мене…О, да имаше кой да ме изслуша [2]”. Но Бог му отговаря с въпроси: „Де беше ти, когато полагах основите на земята? – кажи, ако знаеш” (3). Йов стига до заключението: „ето, аз съм нищожен; какво ще Ти отговарям? Ръката си турям на устата си” (4).

Защо злото съществува? Признаваме смирено: няма отговор, който да е по силите ни. Ето защо ще отговоря с думи, които веднъж чух от устата на Пол Рикьор: „Религията няма отговор на всичко”. Ала християнската вяра хвърля светлина и все пак релативизира тази огромна загадка чрез две твърдения, които са в центъра на Откровението: 1. Бог е дошъл сред нас; той е страдал от насилието на злото и е умрял в най-пълна изоставеност; и, дори, както пише Паскал, „ще бъде в агония чак до края на света”; 2. В Небесния Йерусалим злото, страданието, сълзите, страхът, нощта и смъртта ще изчезнат. Така християнинът знае, от една страна, че божественото присъствие непрестанно ще го съпровожда до дълбините на страданието, а от друга – че има един вид тунел във вечната светлина.

Тъкмо към това откриване на надеждата бих искал да прибавя една констатация, опровергаваща настоящия песимизъм, както и прекомерното ни фиксиране днес върху злото. Доброто съществува, но то е дискретно. Към отношенията между доброто и злото е приложима известната поговорка: „Човек чува ударите, с които се отсича едно дърво, но не и гората, която пониква”. Гората, която пониква в мълчание, това е доброто, което всеки ден се извършва около нас и – защо не? – от нас. Ние, разбира се, наследяваме цялото зло в миналото, но също и извършеното добро. И ако изключим всекидневната реалност на доброто от анализа на човешката участ исторически, философски и религиозен план, това би означавало да извършим нещо, което наистина няма оправдание. Отец Валадие с право реагира срещу „потулването на надеждата4 и „свръхоценностяването на злото”, извършващи се от съвременната мисъл. Тя, според него, отрежда на злото ”първенствуващо място спрямо доброто…превръщайки го в един вид оловен похлупак, който безвъзвратно се спуска над нас”. Австрийският писател и философ Роберт Музил, починал през 1942 г., формулира следното парадоксално твърдение, което аз приемам напълно: „човекът е способен на всичко, дори на добро”.

По повод на тайната на злото, аз споменах доктрината за първородния грях, липсваща в Евангелията, която поставя проблем пред нашите съвременници, ако се впуснат в буквален прочит на книга „Битие”. Смятам за необходимо християнските Църкви да дадат ключовете на прочита и да предприемат Аgiornamento в тази връзка поне в три пункта. 1. Огромното значение на първородния грях. 2.осъждането на смърт.3.наследената вина.

Днешната наука разпалва съмнения в общия произход (моногенизъм) или във всеки случай ни подтиква да се откажем от вярата в една първа човешка двойка, надарена с невероятни привилегии, непознаваща смъртта и живееща в земния рай, чиято диря , както пише отец Тейар дьо Шарден, „досега не е била открита”, двойка, в състояние в пълна свобода и ясно съзнание да извърши грешка, заслужаващо толкова драматично наказание. Напротив, ние виждаме колко трудно човечеството се отказва от животинското, как постепенно се научава да се държи изправено на крака, да говори и едва постепенно развива приложението на своята свобода. Това, което е представено в „битие, това е констатацията, че далеч назад, в дълбините на историята, откриваме как хората са съгрешели поради горделивост и насилие.

Що се отнася до смъртта, колкото и тревожна да е тя, то тя не е осъждане, о естествен процес, свързан с явлението на сексуалното възпроизводство, в което смъртта е „програмирана”…защото има полза от създаването на същества, различни от родителите, единствено ако те остават и имат място. И затова родителите си отиват, пише големият геолог Ксавие Льо Пишон, при това ревностен католик.

И най накрая, наследената вина, която пък влиза в противоречие с един текст от Иезекил 18:20 („син не ще понесе вината на баща, и баща не ще понесе вината на син”), както и с отговора на Иисус на въпросите относно човека, сляп по рождение („Кой е съгрешил, тоя или родителите му, за да се роди сляп?” – „нито тоя е съгрешил, нито родители те му” (Иоан. 9:2-3). Католическата църква отказала да приеме наследената вина в случая на народа, когото някога наричаше „богоубиец”. Ето защо тя трябва спешно да разсее неяснотите по обсъжданата тема, свързана с първородния грях. Искам да прибавя и че Православните църкви отхвърлят наследената вина.

Текстът от книга „Битие” следователно не следва да се възприема по буквален начин. Защото и християните четат днес Евангелията по начин, по-различен от този, по който са ги чели някога. Днес знаем, че в Евангелията е имало дидактични реконструкции на учението на Иисус и за Иисус, въз основа на очевидността на Възкресението на Месията. Те са били педагогика, просветлена от това убеждение.  Което дава основание на големия католически историк Анри-Ирине Мару да отбележи с пълно основание:

„Едно Евангелие не е съдебно разследване, нито повече или по-малко точно описание или вярно предаване на случили се събития…Авторът иска да предаде на читателите си познанието за Христа, необходимо за тяхното спасение; за да изгради образа на Иисус той дори може да прибегне към манипулацията на източниците, което понякога ни обърква (например с безразличието си към хронологията), ала би било повече от наивно да говорим за фалшификация или измама”.

Пояснението на Мару напълно съвпада със съвета, даден от Бенедикт XVI в „Иисус от Назарет”: да се съчетаят завоеванията на екзегезата с един глобален прочит, който да осигури сцепление и хармония между начертанията на Бога и единството на двата Завета. Във всеки случай една интелектуална конверсия става необходимост не само поради прогреса в екзегезата, но и става неминуема за разбирането на факта, че евангелистите, за разлика от нас, не поставят отчетлива граница между история, символични разкази (сравними с притчите) и теологията. След Възкресението на Иисус тяхната цел е била да покажат по възможно най-убедителен начин на своята публика, че миналото на народа на Завета и събитията от живота на Иисус се сливат във Възкресението на Месията. Ето защо да не се изненадваме, ако прочетем под перото на католически екзегети, че Иисус вероятно е роден в Назарет, а не във Витлеем и че избиването на Невинните младенци вероятно не може да се приеме като исторически факт.

Тези бележки подтикват към един по-широк и все по-актуален размисъл за връзките на християнството с промените, привнесени от историята. Но една констатация се налага: християнството, в сравнение с останалите религии, демонстрира в течение на вековете удивителна креативност и приспособимост към времената, пространствата и културите. Произлязло от иудаизма, то бързо се интегрира към гръко-римската цивилизация, а сетне „минава към варварите”, за да създаде европейската християнска общност, разпростирайки се впоследствие в планетарен мащаб. Еволюцията на християнското изкуство е добро свидетелство за този творчески дух от първите базилики, та до днешните безизкусни църкви (Бразилия, Еври), като си мине през римската солидност, готическата и ренесансова елегантност, бароковата бляскавост, неокласицизмът и разнородния стил на XIX в. (Монмартр). Ето защо мнозина историци, сред които съм и аз, считат, че не е никак случаен фактът, че модерната наука, правата на човека и подобряването на положението на жената възникват тъкмо на християнска земя. И все пак към тези факти могат да се формулират и възражения в обратния смисъл: осъждането на Галилей, за което на Римската църква бяха потребни 359 години, за да изкаже съжалението си, дългото недоверие на теологията по отношение на еволюцията, осъждането на страна на Пий VIII на Декларацията за правата на човека от 1789 г., на свободата на съвестта и на религията от Пий IX и т.н. Ала тутакси следва да признаем, че в наши дни, особено след Втория ватикански събор и най-вече благодарение на Йоан XXIII  и на Йоан Павел II, Католическата църква поиска прошка и то по ясен и отчетлив начин заради Инквизицията, заради своя някогашен анти-иудаизъм, заради мълчанието си по отношение на поробването на чернокожите и че сега тя е начело на световната битка за свобода на съвестта и на религията, за правата на човека и срещу смъртното наказание. Което означава, че нашата Църква не остава безчувствена към „знаците на времената”. И ние трябва да я подпомогнем да продължи по този път, за да не отстъпи пред изкушенията на самозатварянето и да не се върне към грешките от миналото.

Друга историческа констатация, която може би донякъде се оттласква от анализа на отец Радклиф: днес ние сме в непозната ситуация. Никога в миналото не е съществувала цивилизация като нашата. В материален аспект поданиците на Луи XIV са били по-близо до съвременниците на Перикъл, отколкото до нас. Християнството, както и другите световни религии, се озовава в една цивилизация, много по-различна от тази, в която е възникнало.И не трябва са се учудваме, че приспособяването се извършва трудно. От края на XVIII в. то вече преживя две големи революции: първо, индустриалната революция, а сега информационната и дигитилна революция. Струпването на тези две гигантски трансформации води до ускоряването на глобализацията, до масова урбанизация и мигновена комуникация с един зашеметяващ поток от звуци и образи. Всички тези сътресения са съпроводени от прогрес в образованието и повишаване на жизненото равнище  в традиционните развити страни, а вече в страните, поели по пътя на развитието, което предполага правото на изказ на гражданите, една по-голяма автономия на съвестите и глобална секуларизация на обществата. Никога в света, преди създаването на Съединените Щати и Френската революция, не е съществувало разделението между религията и политическата власт. В тази връзка от двеста години живеем в една радикално нова ситуация, която християнството, особено в католическата си версия, трябва да има предвид; иначе то ще бъде маргинализирано, а „новата евангелизация” ще претърпи неуспех.

И, най накрая, искам да подчертая, че днес е необходимо да се даде нов импулс на икуменизма, особено на контактите между религиите, след като Йоан-Павел II  създаде срещите в Асизи. Връзка с икуменизма смятам, че е напълно неоправдано вярвящите в Иисус да не стегнат редиците си, когато християнството се превръща в обект на засилени атаки. Сещам се за посланието, отправено от Йоан Павел II към протестантите в Германия през 1980: „това, което ни обединява, е по-силно от онова, което ни разделя”. Във всеки случай е факт, че във всекидневния си живот християните все по-трудно проумяват основанията за минали разделение. Така че да се захванем за работа.

Що се отнася до диалога между религиите, пред него се разкрива огромно поле за действие, даже не толкова в богословски план, колкото в плана за спасяване на планетата. Да помечтаем за миг: ако големите световни религии постигнат съгласие за общо действие срещу войната, мъченията и епидемиите, за защита на човешките права, както и за едно по-добро споделяне на ресурсите на планетата, за установяване на един по-хуманен икономически ред. Каква огромна надежда би пробудило такова сътрудничество, което с нищо няма да навреди на факта всеки да се задълбочава в собствената си религия.

Ето защо, в заключение, бих искал да поясня в какво се състои оригиналността на християнството и защо, според мен, то си остава актуално. Двойният отговор на тези въпроси се съдържа в твърдението, че то по но един неизвестен и решаващ начин донася със себе си новия облик на Бога и установява нови връзки между Бог и хората. Иисус е бил евреин. Религията, произлязла от неговото учение, води началото си от иудаизма. Но – и тук ще цитирам Режис Дебре (Бог, един един) – Иисус премахва „териториалността на религията…Божественост без почва, това е било нещо невиждано…(Богът на Иисус) вече не е бил етнически Бог….Това е Бог, излязъл от изолация, изтръгнат от корен… Иисус е глобализирал Бога… Всички нации са били приети на Светата Трапеза”. Всичко това е било съпътствано от премахването на множество обичаи, сиреч на 248 предписания и на 365 забрани на еврейския закон.

Затова с пълно основание може да се твърди, че Иисус е придал нов статут на човешката свобода. Първият Завет винаги е настоявал върху последователните освобождения на избрания народ, първо от Египет, сетне от вавилонски плен. Напротив, християнството схваща учението на Иисус като освобождаващо слово, насочено към всеки човек. Апостол Павел го заявява пред Галатяните: И тъй, стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува. Към свобода сте призвани вие, братя” (Гал. 5: 1;13). А Йоан го потвърждава: „Истината ще ви направи свободни…И тъй, ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни.” (Иоан. 8:32;36). Християнството, въз основа на доктрината за мистичното тяло Христово учи, че всички хора са братя та Иисус сънаследници заедно с него на Царството Божие, че всички са призвани към участта на окончателната божественост. Никога преди това достойнството на човека, на всеки човек, не е било заявено с такава сила и защитено с толкова силен аргумент. Всички хора са равно по право пред Бога. Ето защо, по мое мнение, настоящата глобализация дава нов шанс на християнството.

Друга безпрецедентна характеристика на учението на Иисус: начинът, по който той говори за своя Отец, казвайки му „Abba” (отче). По този повод Режис Дебре отбелязва: „Суровият Бог пълководец, който отмъщава и наказва („Твоята десница, Господи, съкруши неприятел“ [5]) отстъпва пред кроткия Бог, който прощава и обезоръжава…Иахве устрашава; Иисус се усмихва”.

Призивът, отправен от Иисус към неговия Отец – „отче” – открива нова страница в религиозните анали на човечеството, тази на Въплъщението, на тайнството, непостижимо за науката и съобщимо на хората единствено чрез едно слово, дошло от другаде, едно „Откровение”. Всяко сближаване на това учение с „аватарите” на Вишну е повече от повърхностно. Вишну се явява последователно като риба, костенурка, глиган, като благочестивия воин Рама или като Кришна, съвършения любовник. Ала той никога не се превръща наистина във формата, която придобива. Тя е само привидност, предназначена за неговите почитатели. Християнството, напротив, учи, че Бог не просто си придава вид, че е станал човек. „Той е стенал в люлката, пише Лутер, бозал е от гръдта на своята майка и е спал в яслата: ето основното положение на нашата религия”. Следователно той е наш брат и издигането на човечеството се е извършило благодарение на Въплъщението; и той присъства сред нас в евхаристията и във всички наши човешки братя, особено в тези, които страдат. Тайнство, което със сигурност не е от компетентността на наука, но тайнство, революционизирала образа Божий.

И накрая, последната християнска новост, също толкова парадоксална, колкото  и предходната, но напълно осмисляща християнското Откровение: възкресението на Иисус, „надигнал се” от мъртвите. Уникално, неочаквано събитие, непонятно в термините на науката, „тайнство” в пълния смисъл на думата. Защото става дума не просто за божественост, която умира есента, за да възникне наново през пролетта, както е в някои антични религии, а за Сина Божий, окончателно изтръгнал се от мъртвите. Ние можем да отказваме да приемем тази „лудост” – такъв е изразът на ап. Павел – но сме принудени да констатираме, че никога преди това не е имало подобна доктрина, че тя не присъства в никоя друга религия. В резултат от нея тъкмо възкръсналият Иисус е Този, който ще ни отвори дверите на небесното царство и ще ни приеме там. Такъв е смисълът и развръзката, които християнството придава на нашия живот. Откъдето, в крайна сметка, изниква и следният въпрос: защо една подобна надежда да е овехтяла?

 

Превод от френски: Тони Николов

 


[1] Андре Лишнерович (1915-1998) – френски математик, специалист по диференциална геометрия. Б. пр.

[2] Иов. 30:20; 31:35.

[3] Иов. 38:4.

[4] Иов. 39:34.

[5] Изх. 15:6.

Жан Делюмо (род. 1923 г.) е сред най-изтъкнатите съвременни френски историци, познат най-вече с трудовете си по история на християнството. В момента е почетен професор в Колеж дьо Франс, където в периода 1975-1994 г. ръководи катедра „История на религиозните нагласи в модерния Запад”. Той е член на Френската академия за надписи и изящна словесност от 1988 г. На българския читател е познат неговият основополагащ труд Страхът в Западния свят, София, Рива, 2002. Сред другите му по-важни книги си струва да отбележим: Смъртта в страните Куканя. Колективни нагласи от Ренесанса до класическата епоха (La Mort des pays de Cocagne. Comportements collectifs de la Renaissance à l’âge classique, 1976), Ще умре ли християнството? (Le Christianisme va-t-il mourir?), отличена с Голямата католическа награда за литература (1977), Грехът и страхът: виновността на Запада ХIIIXVIII в. (Le Péché et la peur : La culpabilisation en Occident XIIIe-XVIIIe siècles), Това, в което вярвам (Ce que je crois, 1985), Признанието и прошката (L’Aveu et le Pardon, 1990), Една история на Рая I: Градината на насладите (Une histoire du Paradis. I : Le Jardin des délices, 1992), Една история на Рая: хиляда години щастие II (Une histoire du Paradis. II : Mille ans de bonheur), Една история на Рая III: какво остава от Рая? (Une histoire du Paradis. III : Que reste-t-il du Paradis , 2000) и др. Предложеният тук текст е на лекцията Esperance chretiennneQuel avenir pour le christianisme?, изнесена на 16 ноември 2009 г. в Католическия институт в Париж, достъпна онлайн на http://www.eglise-niort.net/IMG/doc/L_ESPERANCE_CHRETIENNE_J-Delumeau.doc., публикувана в брой 67 на сп. „Християнство и култура“.