1
3965

Какво вижда в очите на Христос св. Иоан?

В Евангелието на св. Иоан Богослов ни е предадено, че на Тайната вечеря – когато Христос за последен път преди Страстите Си разговаря със Своите ученици – един от тях, когото (както ни се казва) „Иисус обичаше“ се „бе облегнал на гърдите Му“ (Иоан 13:23), за да слуша Неговите слова.

Ние знаем името на този ученик, на когото в онази последна вечер, когато са били заедно, се е паднал неповторимия жребий да гледа в самите очи на Господа и значи, да види като никой друг, как Той е виждал света, от който на следващия ден е трябвало да се отправи към Отца Си. Знаем го, защото в края на същото Евангелие сам онзи, който ни го е завещал, спомняйки си как при Тивериадското езеро Петър, като се обърнал и видял, че „върви подире му ученикът, когото Иисус обичаше и който на вечерята се бе облегнал на гърдите Му“ (Иоан 21:20), попитал Христос: „Господи, а тоя какво“. И ето – казва ни след това евангелистът – „този е ученикът, който свидетелства за тия неща и ги написа“ (Иоан 21:24), т. е. тук, в това Евангелие. Той е самият св. Иоан.

Ние знаем обаче и това, че според преданието, в края на своя дълъг – повече от деветдесетгодишен живот, същият този ученик, бидейки вече напълно побелял старец – дълбоко просветлен и умиротворен – бил в състояние да шепне едно единствено изречение на всички, с които се срещал: „Чеда, обичайте се един другиго“. Ние четем това изречение повторено неведнъж и в неговите три съборни послания (вж. „такова е благовестието, което чухме… да любим един другиго“, 1 Иоан. 3:1; „и сега те моля… не като че ти пиша нова заповед, но оная, която имаме отначало; да любим един другиго“, 2 Иоан. 1:5).

Признавам – никога не ме е напускала мисълта, че този постепенно и с годините ставал все по-лаконичен и накрая почти детски лепет, всъщност е прояснилата се до предел велика тайна, която „любимият ученик“, облегнат на гърдите Иисусови, е съзрял тогава в очите на Христос. Светлината на тази тайна – смея да мисля – бавно, година след година подир оная вечер е възраствала в съзнанието му, изпълвала го е, разтапяйки в него всичко, всичко друго: и гоненията, и заточението на остров Патмос, и проблемите с новооснованите в Мала Азия църкви, за да остане накрай само тя, просветлила го напълно и дала му да зре всички около себе си така, както е видял, че ги вижда в онази вечер Христос.

Но какво, какво собствено видял апостолът тогава в Неговите очи, та в края на живота си възприемал всички без изключение като братя и сестри, които следва „да се обичат един другиго“?

За да не се впускам дръзко в собствени примислици ще се обърна пак към неговите послания, отправени към християните от предела на дългия му, предълъг живот. „Ние познахме – пише им св. Иоан – любовта, която Бог има към нас и повярвахме в това. Бог е любов“ (1 Иоан 4:16). Каква обаче любов? Апостолът ни я сочи малко преди това: „Вижте – призовава той – каква любов ни е дал Отец – да се наречем чеда Божии“ (1 Иоан 3:1).

Да, ще кажа – че всички ние сме в изначалието, в основанието си чеда Божии, изглежда е видял в очите на Христос апостолът през онази вечер, в която „се бе облегнал на гърдите Му“. Видял е, казвам, че в Неговите очи всички, всички без изключение (дори и Иуда, на когото с печална въздишка казва: „каквото ще вършиш, върши по-скоро“, Иоан. 13:27) сме извикани и познати, тъй както бащата, родителят е извикал в битие и е познал синовете и дъщерите си.

И тъкмо поради това не може да престане да ги вижда – каквито и да стават, каквито и да са – именно така, както баща вижда чедата си.

А как ги вижда той?

Всъщност, ние само с далечно приближение можем да си представим това Христово зрене на човека (разкрило се с пределен пароксизъм в приетия от Господа Кръст за него). Можем да си го представим обаче най-близко именно до онова страдателно-търпеливо зрене на бащата, на родителя дори към напълно извратилото се, докрай озверилото се негово чедо, което – ние знаем това – той все пак продължава да обича даже когато то из основи е разорило неговия дом. Продължава, казвам, да го обича, защото разорителят, разсипникът, това е… неговият син. Да, любовта на този баща е тогава разтерзаващо страдание: страдание от разорителя и за разорителя, но е страдание (а не омраза) именно защото е любов – любов към теб, мой окаяни сине. Можем да си го представим близко и до потресеното зрене на бащата към неговото чедо, което той не може да спре да обича, дори когато – о, ужас – то е убило другото му чедо, своя брат. Не може да спре да го обича, защото убиецът на неговото чедо е… неговото чедо, неговият син-убиец; защото убиецът си ти, мой окаяни сине. Сърцераздиращото страдание от сина-убиец и за сина-убиец е страдание обаче (а не омраза или жажда за мъст) пак защото е любов. Накрай – ние можем да си представим това Христово зрене на човека близко до онова на бащата, който не може да престане да обича своето дете, дори когато то е посегнало да убие… самия него, баща си. Не, и тогава той няма да се реши да го порази, да го премахне, защото неговият убиец тук е… неговото чедо, неговият син. Той ще приеме да страда – от и за него „дори до смърт и то смърт кръстна“ (Фил. 2:8), защото няма да може да спре да обича сина си в убиеца си. Аз не мога да спра да те обичам – ще казват очите на този баща  – дори когато ти систанал си домо-разорител, братоубиец, отцеубиец, защото всичко това си – да си – ти, мой сине. А това последното е по-изначално и по-основно за мен от всичко, всичко, което можеш да станеш. То може вече напълно да се различава от онова, което си станал и което (в действителност) си, но ти си, си за мен преди всичко друго и в края на краищата, това. И то даже е най-собственото ти за мен.

Къде, къде обаче, дай си сметка, е това твое „най-собствено“ след като онова, което е в теб е (и съвсем действително е) „разорителят“, „братоубиецът“, „отцеубиецът“? Къде си ти, който може и да си разорител, братоубиец и отцеубиец, но си ти, ти, синът, който е станал такъв? Та теб сякаш никъде и никак вече те няма. Има го единствено разорителят, братоубиецът, отцеубиецът! И това, уви, вече си ти! „Знаеш ли къде е тази, най-дълбока, най-изначална и най-последна, след всичко и въпреки всичко, което си станал, твоя личност?“ – би могъл да чуе внезапно в дълбините си дори най-изродилият се земен човек. В любовта на създалия те и извикал те в битие твой отец. В нея и само в нея ти си „син“, дори когато си домо-разорител, братоубиец, отцеубиец. Което пък означава, че си утвърден неизменно, безкрайно твърдо и завинаги единствено от и в нея – в любовта на извикалия те и дал ти да му бъдеш (какъвто и да бъдеш) негов син, отец. Най-дълбокото в теб, най-неотрицаемо твоето в твоята личност с други думи е – призивът на твоя отец. Твоята личност е… неговата любов.

Но ето защо в този свят всеки – дори най-грешният, най-престъпният човек може да каже на онези от света, които го осъждат (и с право го осъждат): „не, аз съм и нещо друго – нещо освен това, което съм (което съм станал) и то е моето не подлежащо на отрицание и девалвация, моето най-лично. Да, то може отдавна да не съвпада и даже напълно да се различава от всичко, което аз съм. Но въпреки това аз съм, съм и това и то е дори най-изначалното и най-последното в мен! Защото е… Неговото ти“.

Струва ми се, че човеците – дори най-престъпните биха могли да се докоснат до това най-дълбоко, най-необезценимо и неотнемаемо свое „аз“, ако биха могли поне за миг да се видят в Божиите очи – да видят какво и кого те виждат в тях от самото начало и неизменно – с адамантова твърдост и търпение. Защото тогава биха видели, че бездънната им дълбочина вижда в тях дълбочина под и отвъд всичко, всичко онова, което те „са“. Биха видели, че в тях – от самото начало и завинаги – те не са просто тези, които са, а онези, които са-за-Него, Който веднъж и завинаги ги е извикал и им е казал: „вие сте Мои синове“, обикнал ги е и ги е направил „чеда Божии“.

Но ето – тъкмо това: кой е всеки един от човеците, какво е всеки един от човеците, като какъв вижда всеки един от човеците Бог – струва ми се е видял в очите на Господа онази вечер, когато „се бе облегнал на гърдите Му“ св. Иоан. Защото, озовал се очи в очи с Него тогава, той трябва да е видял именно какво Христос вижда – и у него и у всеки, всеки друг. „Ти си – трябва да е видял той в словото в очите Му – от вечност и за вечност призованият от Мен, безусловно възлюбеният от Мен, какъвто и да ставаш, какъвто и да си. Познай, прочее и произнеси тази своя най-основна дълбочина; произнеси „аз съм този, който Ти си казал, че съм“, произнеси „аз съмТвоето ти си“.

И ето: тази пределна узнатост постепенно е проникнала, утвърдила се е през годините след онази знаменателна вечер в съзнанието на апостола и като го е научила да вижда у всички „братя и сестри в Господа“, накарала го е да повтаря с просветлена умиротвореност онова единствено изречение, казващо квинтесенцията на тайната: „Чеда, обичайте се един другиго“.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияДемокрация и обществено мнение
Следваща статияНечовешкият театър

1 коментар

  1. ако използваме правило от маркетинга – ако не го разбираш значи не е за теб – професорът значи ме изключва. свикнал съм да си мисля че разбирам от доста неща, особено в хуманитарията, където парадигмите не са толкова екзотерични какото в науката. Та професорът говори на онези чийто произход води началото си от кал, оформена и одухотворена от нещо по образ и подобие. Керамика с душа. преди време четох че Уди Алън бил се обърнал към некакви, които ударили колата му по библейски с „плодете се и се множете“ но с други думи. Та си мисля да не би професорът са има нещо такова предвид с цитатите на искуфял 90 годишен старец. защото масовостта може би е единтвен аргумет за истинност на една митология. Човечетвото видимо е разделено на такива, които се имат за наследници на грънци и такива които са наледници на сеичните гени. А помирението между двете генерации е традицията, която е даденост, която не се доказва. В този смисъл любовта между човеците сиреч днешнат операционна сисстема трябва д е над аврамическа. Либерална. Просвещенска. И ако си мислим че основата на новата операционна состема лежи в протестанството, което не е много сигурно, то ние които ссме насленици на ортодоксалната трдиция трябва да намерим начин да я помирим с новите императиви. в противен случай ще си останем феодално общество като руското и арабското в най добрия случай.