0
1674

Какво е и какво не е елит

KYanakiev

Понятието, мисля, се нуждае от редица разграничавания от други, близки до него понятия, с които обаче то (особено в нашата историография и публицистика) редовно се подменя. Струва ми се, че би могло да се започне например със следното разграничаване:

Обществен елит, трябва да кажем, съставлят онези големи производители, фигури на хуманитарността и политиката, които правят обществото и държавата силни, а не онези, които държавата прави такива чрез служебното им позициониране в нейната „машинерия”. Последните са, ако трябва да бъдем пределно точни, „елит” само на политически (обществени) „парвеню” – чиновнически, служебен елит: елит на позицията, а не на качеството. Характерно за чистия тип на неговите представители е, че не се издигат органично, с естествените качества на своята личност до определено положение в социума, но, напротив, чрез положението си по високите етажи на държавата си „набавят” обществен ръст.

Веднага трябва да се добави, че изключителното господство на точно този род „елит” в едно общество (и подмяната на истинския елит с него) е симптом на опасна социална патология, защото именно той най-често изработва „инстинкта” да подменя свободното и честно състезание в политиката, в науката, в стопанството (в което трудно би могъл да спечели) с най-различни форми на протекционизъм, монополизъм и [държавно] концесиониране. Изглежда, при проследяването на генезиса и разрастването на този „елит” пред нас се очертава своеобразен омагьосан кръг: общество и стопанство, допуснали да се изграждат по корупционни механизми и живеещи в корупция, имат иманентна тяга да създават именно чисто служебни елити – общности от хора, които са силни чрез държавата, а не в държавата, и обратно: тези пък „служебни елити” имат иманентна тяга на свой ред да корумпират обществения живот, систематически да подменят органичното съ-трудничество, конкуренция и развитие в него с властово протектиране и промотиране.

Следователно, истинският елит се ражда винаги от личните качества, от семейните традиции и въобще – от гражданското общество, а не от държавата сама по себе си, и това трябва да се приеме почти като аксиома.

Ето защо обаче истински обществен елит обикновен не би могъл да възникне в една „лява” по базисните си инстинкти държава. Лявата държава въобще гледа на хората (на гражданите) си като на ресурс за себе си, като материя на разположение и на изхранване, с която – в ексцесивните форми на лявата държава (например на комунистическия тоталитаризъм) тя дори може да реши да се разпореди социално-инженерно. Семействата, фамилиите, сдружаванията на хората (ако последните са въобще позволени) са за тази държава тяхна изключително „частна” работа в противоположност на „дясната” държава, където именно последната е ресурс за хората и за семействата, а те съответно са й „отци-основатели”, отци-хранители.

В още по-голяма дълбочина: лявата държава изобщо произтича от отсъствието на същински обществен елит и финишира с пълното унищожаване на неговите наченки или остатъци. Доколкото в това отношение „лявата” държава е плод на неразвито и безпомощно гражданство (bourgеois в изходното етимологично значение на тази дума), в нея би могло да има най многопатрони” (в античния смисъл на това понятие, т.е. притежатели на „клиентели”), капò”, донове”, но не и „елит”.

Следователно, казано най-общо, порождение просто на държавата, на държавната машина е не „елитът”,а висшето чиновничество, „мандаринството” (един китайски в своя най-чист вид тип на елитарността). Елитът обаче в европейския и християнско-социален смисъл на понятието, както бе казано, е порождение на обществото на гражданите (bourgеois): на личната и (особено) фамилната стопанска и културна инициативност, на професионалните („майсторски”) групи, на свободните интелектуални кръгове.

С казаното дотук не се твърди, че истинският елит не би могъл да има каквото и да било позициониране в управителните тела на държавата. Разбира се, че елитът – членовете на елита, биха могли да заемат, и то високи държавни длъжности. Именно обаче защото (вече) са елит, тези хора биват призовавани от обществото и държавата, чрез нейните демократични процедури да им [по]служат. Те са отци-основатели на богатството на обществото, отци-съхранители на неговите базисни ценности и солидарност, отци-устроители на политическите му форми. Елитът по никакъв начин не бива да се мисли като някаква алиенирана „искейпистка” прослойка от хора на пределната изтънченост и задълбоченост, съвпадаща поради тази причина с т.нар. „интелектуалци” на обществото – впрочем един особен тип социална позиция, характерен не толкова за [западно]европейските общества (в които „ученият човек” по традиция, идваща още от Средновековието, съвсем не е политически пасивен), колкото за източноевропейското (руското), в което той е поставен под натиска на едно закриващо обеществената територия за него казионно чиновничество.

За хората, образуващи истинския обществен елит, напротив, обществото и държавата са до голяма степен нещо, което те по традиция съзнават като собствено произведение. Ще припомня, че точно такъв елит в България в края на XIX в. се явяват представителите на големите родове от някои особено процъфтяли подбалкански градове (например еленските чорбаджии – Михайловски, Тодоров и др.), или знатните „цариградски българи”. Те вече са достатъчно образовани, богати и влиятелни в обществото в навечерието на освобождението и поради това съвсем естествено имат отношение към новосъздаващата се държава като към свое родово, съсловно „произведение”. Не като към „опора”, опирайки се на която тепърва да натрупват сила, да си произвеждат авторитет (както става с по-късните либерални „елити”), а именно като към проект-„произведение”, своеобразен, увенчаващ живота на родовете им на производители и търговци, майсторски chef-d’oeuvre. Те имат следователно богатството и образоваността си като ресурс за разрастване на собствените им родови предприятия до обществени, с две думи: имат обществения интерес като свой личен; идеите си за новата държава – като свои родови проекти. Това е същинска прослойка на „отци-основатели”.

***

Един собствено обществен елит обаче би следвало да бъде различаван далеч не просто от чисто казионния „елит на държавната служба” – нещо, което, както казахме, до голяма степен би трябвало да е очевидно. Защото ако „елитът” на едно общество не е порождение на държавата (от която се създава единствено висшето чиновничество, колкото и сплотено и могъщо да би могло да стане то), той обаче не е порождение и на повече или по-малко щедрото към това общество Провидение. Направо трябва да се каже (колкото и това да прозвучи смущаващо за специфично българската историческа мисъл и публицистика с нейната трайна романтическа патетика), че гражданският и духовният елит на обществото съвсем не е отъждествим с хората на свръхталанта (с „гениите” на нацията). И това е така, защото изобщо геният е извън-редно и единично явление (събитие), докато, напротив, един „елит” е (или би трябвало да е) по-скоро постоянен структурен „ред-в-на-ред-еността” на всяко общество. С гении, трябва да признаем, могат да бъдат дарени и общества, практически напълно лишени от „реда” на елита, и макар светлината на тези гении тогава да хвърля сиянието си и върху тях, тя няма силата да ги „подреди”, няма силата със самата себе си да разсветли мрака им. Светлината на гения съвсем спокойно може да блести в трагичната изолация на извън-редността си, с която толкова често върви свръхталантливостта.

Направо трябва да кажем (в противовес на българската привичка да започва представянето на нашенския елит с фигури като Христо Ботев, Георги Бенковски или Яворов), че за разлика от гениалността елитарността е винаги обществена (а не екзистенциална) черта – черта в обществото, а не над (или „встрани” от) него. Елитът, с две думи казано, е нещо, което едно общество има (ако въобще го има) постоянно; което едно общество определено би следвало да има (дори да няма свръхталанти), докато геният е нещо, което то само би могло да притежава. Геният е, да се изразим така, свръхдлъжна благодат, докато елитът, напротив, е дължим на обществото елемент, съставен от онези, необходими за здравето и йерархичния порядък на всяка нация хора, които (без да е нужно да притежават извънредни таланти) имат обаче следните качества: способност, на първо място, да генерират проекти (политически, културни, стопански), които надхвърлят мотивите на чисто личния им интерес; способност за реформистки визии, отнасящи се до обществото като цяло; способност и мотив, по-нататък, не просто да работят и произвеждат неща, за които те самите да бъдат възнаградени, а за да се получи от това ново качество на живота на всички.

Елит на обществото обаче са също хората, които притежават нагласата да придобиват знания, да размишляват и да изграждат лична култура не просто с тясно прагматичната цел „да използват” всичко това, а заради самата стойност на знанието и мисълта, заради самата култура. Ако останалите членове на обществото обичайно (и естествено) придобиват знания, „за да се справят в живота”, за да се реализират успешно в определени делови сфери, а култура – за да се развличат по-добре и по-изтънчено, хората, представляващи елит в едно общество, превръщат със своето отношение знанието и културата в ценности сами по себе си.

Ако следователно обществото не възпроизвежда във времето хора, на които са присъщи споменатите по-горе качества, то всъщност не разполага със (свой) обществен елит, дори ако в него често се раждат (или са се раждали) „гении”.

***

Още по-нататък: общественият и духовен елит непременно би трябвало да се различава от онези особени, харизматични и „магически” люде, които в преломни или кризисни моменти почти винаги блясват в един социум и които при определени, не всякога подлежщи на разбиране обстоятелства могат дори да индоктринират и мобилизират масата за осъществяването на свои мащабни идеократски проекти (революции, завери). При цялата им необикновеност, трябва да се каже, тези хора най-често по-скоро „изнасилват” обществото и го деструктурират, отколкото го оплодяват с нещо позитивно.

Всъщност това са особен род идеологически „ангросисти” – харизматици и мечтатели – които, както се каза, в определени щастливи за тяхната порода исторически моменти биха могли да се наложат като алтернативен „магически”, не-органичен елит, който тогава изтласква и смазва традиционния във вреда на обществото. Забележително в това отношение е да се наблюдава как в Германия на нацизма фамилиите на старите, потомствени индустриалци (Круп, Байер), на старите потомствени военни с аристократично потекло и т.н. с един замах биват сведени от обхваналата нацията идеологическа „треска” до полудоброволно мобилизирани „експертни ресурси” от гръмогласните въплътители на мистичния немски Geist около харизматичния фюрер (сами пък изплували буквално от нищото върху гребена на вълната на покрусата след Първата световна война).

Едно нещо са обаче традиционните, органично формирани духовни и политически елити на една нация, а съвсем друго – нейните „харизматици” и „идеолози”. Така например изключително характерно е, че първите, дори когато идейно генерират съвсем нови обществени форми, практически винаги са традиционални по идеен фундамент, докато вторите всякога са радикално „модерни” – даже когато твърдят, че извличат идеологическите си видения от „дълбините на почвата”. Пример за първите са, да кажем, именно „отците-основатели” на Северноамериканските съединени щати на мястото на британските колонии отвъд Атлантика – една безспорно напълно „авангардна” още в края на XVIII в. политическа форма, фундирана в ума им обаче именно върху „дадените от Създателя” права на човешките креатури, а също върху традиционни (протестантски) църковни общности. Пример за вторите са пак политическите лидери на нацизма, при които „енергията на древния германски дух” е чисто митическа конструкция, върху която се изгражда една напълно умозрително конструирана радикалистична (и именно национал-социалистическа) държава.

***

Би трябвало непременно да бъде отбелязана и още една съществена (макар и не абсолютна) черта на истинския обществен елит: изискваната обикновено за него континуалност, многопоколенийност.

Защото елитът, за разлика от гениите и харизматиците на обществата, е цвят, който цъфти върху стари, дебели дървета и най-често се „захранва” от потомците на също такива елитни семейства. Това по никакъв начин не бива да се приема като „дискриминационно” твърдение. Напротив, напълно ясно е, че ако за културното равнище, благосъстоянието и морала на едно общество в него се разчита единствено на благодатния цъфтеж на таланта (за който наистина не са нужни никакви натрупвания), то значи в него се разчита всъщност на нещо, на което въобще не може тъкмо да се разчита.

Не благодатта на индивидуалните дарби, трябва да кажем направо, а семейството (семейството с традиция) е родитбената почва, „хумусът” на обществения елит. Защото е безспорно, разбира се, че именно наличието на семейства, в които литературната, поведенческата, музикалната култура е станала домашна, родова традиция, с много по-голяма вероятност ще възпитат наследници, за които само-целното културно усилие и непрагматично гоненото културно равнище са саморазбираща се реалност. Наличието на семейства, спечелили през десетилетията голяма обществена чест, съвсем естествено ще задължава своите потомци да пазят, да съхраняват тази чест и в личния си живот. По същия начин семейства, натрупвали богатство с поколения наред, не могат да не обвържат наследниците си с априорното задължение да бъдат подготвени да заживеят с него – да го управляват с подобаващата за обема му отговорност, смелост и размах. Изобщо самоочевидна истина е, че ако имаш да получаваш много, би трябвало да се потрудиш да имаш много: култура, дисциплина, знание – за да поемеш и изнесеш получаваното.

Но ето защо на възникването и на поддържането на един обществен елит са абсолютно противопоказни честите и дълбоки социални преврати. Толкова възпяваните като „локомотиви на исторята” революции, освен че се извършват от парии, раждат парии. Сирашкият активизъм на плебса в едно общество може да поражда удивителни (и удивяващи) фигури, събиращи като във фокус общественото внимание и лидиращи го в определени времеви отрязъци с продължителността на един живот – може да породи „Растиняковци”, но не може сам по себе си да изгради елит.

Пагубен за реализацията на такъв елит, за установяването на неговия специфичен „ред” в наредеността на обществото изобщо е също и масово разпространяваният в него ментален и идеологически егалитаризъм („всички са еднакво заслужаващи обществена почит, еднакво право-мощни във всички жизнени сфери, всички следва да имат равен глас за всичко”). Защото елитът е невъзможен не само без йерархия на обществените качества, достойна семейна традиция и здрав морал, но и без базисно доверие на „масата” към нейните „елити”. Там, където продължително време се внедрява светогледът на класовите „антагонизми” или хумилиорното либерално (в смисъла на XIX в.) „народнячество”; където предразсъдъчно се смята, че солидните, „тежките” и учените хора са такива изключително защото един „народ” (в който без разлика биват включвани и посредствените, и просто разпуснатите хора), хранейки ги, им осигурява охолството и спокойствието да мислят и да се образоват, не може да разцъфтява елит. Той, дори да се оформи, бива постоянно и систематически саботиран в начинанията си, а в обществото цари деструктивно настроение спрямо нивото му и дори спрямо самия хабитус на „солидния човек”.

Накрай трябва да се каже, че елитът – „елитността” изобщо – невинаги и не задължително върви ръка за ръка с популярността – с видимостта в обществото. „Елит” в много епохи могат да се окажат и доста „незрими” – тихи, звучащи като дълбок басов „основен тон” под мимолетните, шумни фиоритури на повърхността, групи и индивиди. Такъв например, принципиално „непопулярен” духовен елит, са съставлявали столетия наред членовете на редица монашески ордени, а и изобщо духовното съсловие на средновековния Запад (и Изток). В него елитарността е била дори съзнателно равнозначна на потапянето на (намираната винаги за донякъде варварска) „лична” субективност в обективния порядък на духа, на ordo, на преданието. Да потопиш субективната „спонтанност” на поведението си, включително на чисто телесното си поведение, във високо ритуализираната жестовост на Regulae (означаваща само-обладаване), да се само-предадеш на една строга дисциплина за съхраняването на един дух; да се откажеш в много голяма степен „да твориш”, за да можеш напълно отдадено да пазиш нещо високо (макар малцина реално да живеят с него) – в епохи на оцеляване или на истерично възраснал „активизъм” – в това би могло да има тъкмо стопроцентова „елитарност”. Себеизявата много често, дори когато е талантлива до главозамайващост, би могла да бъде далеч по-малко „елитна” от служението.

Това са знаели особено добре през дългите векове на „подземното” му съществуване например монасите – учени и дипломати, на Бенедиктинския орден (които така почтително ни представя Херман Хесе в „Игра на стъклени перли”) – един от най-впечатляващите примери за подобна „безмълвна” елитарност, съхранила „високата” територия на духа в Западна Европа, на която сетне е станало възможно великолепното цветение на новоевропейската наука, на новоевропейската политическа мисъл и дипломация.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияБудители и будни
Следваща статияРусия е разделена на две