0
394

Какво им куца на историческите кинодрами

„Обещанието”, реж. Тери Джордж

За „Обещанието” на Тери Джордж и „Къщата на вицекраля” на Гуриндер Чада, включени в програмата на Киномания 2017.

В програмата на Киномания 2017 имаше два епоса, свързани с преместване на стотици хиляди хора, съпроводени с масови кръвопролития, нечовешка жестокост и семейни трагедии, рефлектиращи върху цяла нация. Близо 30 години делят насилственото изселване на арменците от Турция и принудителното „разместване“ на индуси, мюсюлмани и сикхи между Пакистан и Индия. И въпреки че на фона на обществените събития изпъква конкретна лична драма, и двата филма наблягат на епичните размери, които придобива геноцидът, в чиито корени неизменно стоят религиозните различия и финансовите интереси.

„Обещанието” на Тери Джордж и „Къщата на вицекраля” на Гуриндер Чада са едновременно трагични любовни истории и стремящи се към документална достоверност исторически хроники, но някъде по средата между двата жанра се губи творческият потенциал. Със сигурност ще бъдете разчувствани от сърцераздирателния разказ за съдбата на милионите лишени от дом и живот, подложени на глад и изтребление, но емпатията не винаги е критерий за художествени качества и проблемът често е в пропорциите. Наистина е жалко, че общото между тези два филма, отвъд политическите и религиозни изстъпления, които разрушават света на обикновения човек, е не особено успешното справяне с предизвикателството да се съчетае епос и драма в игралното кино. Защото, ако ставаше дума за документални хроники, които хвърлят светлина върху премълчавани или неизвестни брутални събития от световната история, суровата автентичност на човешкото преживяване би елиминирала всяко залитане в мелодраматизма, с което изкушава един игрален сюжет. Още по-жалко е, че и двамата режисьори имат зад гърба си доказателства, че са способни да се справят с перипетиите на филмовото повествование.

„Обещанието”, реж. Тери Джордж

Ирландецът Тери Джордж, сценарист на „В името на Отца“ (1993) трупа опит в изследването и описването на терора и етническите сблъсъци от атентатите на ИРА, през гражданската война в Руанда („Хотел „Руанда“, 2004), до арменския геноцид в Турция по време на Първата световна война. Най-новият му филм „Обещанието“ поставя в центъра на събитията арменски студент по медицина, семейството му, емигрантката Ана, в която той се влюбва, най-добрия му приятел – турчин, и един американски журналист, който разкрива пред света строго пазената тайна на турската държавна политика за „освобождаване“ от арменския етнос и присвояване на движимото и недвижимото му имущество. Оскар Айзък и Крисчън Бейл се справят добре с ролите си, но фабулата е доста дисбалансирана. Личната история е тривиална, с клиширано сантиментален любовен триъгълник, и на места просто „издиша“ под тежестта на националната трагедия. От своя страна, общественият контекст страда от преекспониране на американската загриженост и окарикатуряване на турците (с едно-единствено изключение, което още по-силно подчертава останалите фигуранти) като  ограничени садисти, а липсата на интерес към политическите измерения на катастрофата осакатява хуманистичния ѝ потенциал. Намерението на „Обещанието“ да хвърли светлина върху тема, която и до днес е табу в Турция, и да даде глас на страданието на повече от милион арменски изгнаници, заслужава уважение, но в така използваната драматургична конструкция документалната хроника взема превес над романтичната драма, която уж е в основата на филма, а Тери Джордж определено е по-добър, когато се концентрира върху персонажите, чиято трагедия се размива сред груповото мъченичество. И зрителят се оказва пленник в неравномерния ритъм на един порочен кръг…

„Къщата на вицекраля”, реж. Гуриндер Чада

Проблемът с баланса между частната история и обществения контекст стои и пред „Къщата на вицекраля“. Индийската режисьорка Гуриндер Чада е известна с умението си да преплита остър поглед към междуетническите главоблъсканици с чувство за хумор и познаване на индийското светоусещане у дома и по света, за което свидетелстват филми като „Да риташ като Бекъм“(2002) и „Брак и предразсъдъци“ (2004). Изхождайки и от семейни причини, тя се обръща към темата за края на британското владичество в Индия и разделянето на страната на две отделни държави през 1947 г., като по този начин подписва първата си историческа драма. За разлика от Тери Джордж Чада произхожда от света, за който разказва, и това придава на сюжета на „Къщата на вицекраля“ някакво усещане за поглед „отвътре“. Другата съществена разлика между двата филма е вниманието, което индийската режисьорка отделя на политическия фактор и влиянието на Великите сили за трагедията, преживяна от народа ѝ през 1947 г. Разделяйки основните си персонажите на два лагера – британците, начело с лорд Маунтбатън и съпругата му, и индийците, представени от индуса Джийт Кумар и мюсюлманката Алия-Гуриндер, Чада вече не се нуждае от обособяване на лична драма и фон, защото двете линии на повествованието периодично си разменят местата в тези роли. Сякаш събитията ту са пречупени през терзанията на Маунтбатън, в контекста на задълбочаващото се религиозно разделение на индийския народ, ту достигат до зрителя през погледа на служителя в двореца Джийт Кумар, който изстрадва невъзможността да бъде с любимата жена, на фона на манипулациите на британската висша политика, която хем иска да се освободи от бремето на своята перла в короната, хем се стреми да запази влиянието си в района…

„Къщата на вицекраля”, реж. Гуриндер Чада

Основният проблем на „Къщата на вицекраля“ е, че политическите машинации звучат по-достоверно от драмата на Джийт и Алия, че отгласите за кървавите сблъсъци между индуси, мюсюлмани и сикхи са по-разтърсващи от мелодраматичните конфликти на екрана (това, което подхожда на комедиен фон, често звучи бутафорно извън него), т.е. историческият контекст на събитията не печели нищо от сантименталната линия. Така Гуриндер Чада неочаквано губи усета си за междуличностните отношения, а единството на фабулата (оттам и ефективността на посланието) страда от нарушено равновесие между биографичната автентичност и измислената история. Явно режисьорката има нужда от по-сериозна подготовка, за да направи прехода от романтичната комедия към сериозната драма.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.

Предишна статияФибите, миглите, есента…
Следваща статияТайната на обущаря