2
1017

Какво мисли Централна Европа за Русия?

ikrustev

Само допреди десет години в американските представи Централна Европа беше, по думите на Доналд Ръмсфелд, „Новата Европа“ – група от свободомислещи, героични малки нации и най-близките съюзници на Америка. Вашингтон им помогна да влязат в НАТО като бариера срещу нестабилността в Близкия Изток и руския експанзионизъм. Днес тази представа е вече променена. Мнозина се опасяват, че тази група от смели стратегически важни държави се е превърнала в троянския кон на Москва в алиансите на Запада.

Желанието на чешкия президент Милош Земан да присъства на военния парад в Москва, с който ще бъде отбелязана 70-та годишнина от победата на Съветския съюз над нацистка Германия, – въпреки бойкота на държавните глави от Запада – бе разчетено от мнозина като символично скъсване на Централна Европа с прозападната ориентация. (След силен натиск г-н Земан се отказа да присъства на парада, но не и от посещението си в Москва).

В същото време унгарският министър-председател Виктор Орбан даде да се разбере, че правителството му ще блокира създаването на европейски енергиен съюз, който заема ключово място в стратегията на Брюксел за ограничаване на руското влияние в региона.

Увеличават се и признаците, че няколко правителства от Централна Европа се опитват да използват настоящата криза между Запада и Русия, за да получат по-изгодни икономически договори с Русия, разменяйки критиките си срещу антируските санкции за по-добри цени на газа и инвестиции.

Дали Москва успя да вбие клин и да раздели Централна Европа на про и анти-руски лагер? Възможно ли е днешният консенсус в Европейския съюз по отношение на Русия, както и самият съюз, да издържат на това напрежение през следващите години?

За да отговорят на тези въпроси, политическите наблюдатели трябва да се откажат от клишетата, формирали представите на Запада за Централна Европа през последните няколко десетилетия. Поведението на правителствата и обществата от Централна Европа се диктува от опита им от посткомунистическия преход и от преоткритото им чувство за национален интерес, а не от спомените им за комунизма.

Географията и икономическите интереси са по-силни от историческите спомени. Централноевропейците икономически са по-тясно свързани с Русия, отколкото с останалите страни от Европейския съюз, затова те плащат и далеч по-висока цена заради санкциите срещу режима на Путин. Не е тайна, че руските пари са навлезли в част от бизнес- и политическите елити в посткомунистическите държави. Какво всъщност мисли „улицата“ в Централна Европа за настояща криза, е въпрос, който малко хора си задават, но чийто отговор е абсолютно необходим.

За пример може да бъде взето общественото мнение в две централноевропейски държави, които исторически имат полярно отношение към Русия – Полша и България.

Полша е средно голяма европейска държава, която с основание вярва, че е спечелила от падането на комунизма и че гласът й се чува в Европейския съюз.

Поляците традиционно не вярват на руските амбиции. За тях режимът на Владимир Путин е грозен и брутален. Едно изследване, проведено миналия месец от Института за публични политики във Варшава, показа, че поляците приемат кризата в Украйна като пряка заплаха за своята сигурност.

България също е член на НАТО и на ЕС, но опитът й след края на Студената война е далеч по-труден от този на Полша: той може да бъде оценен като всичко друго, но не и като успех.

А и като се има предвид относителната близост на страната до Близкия изток, не е изненада, че мнозинството от българите изпитват далеч по-голям страх от хегемонията на Турция и от т. нар. радикален ислям, отколкото от руската агресия.

Според изследване на „Алфа рисърч“, направено приблизително по същото време, по което и това на Института за публични политики, мнозинството от българите не приемат войната в Украйна за голяма заплаха, а анексията на Крим трудно може да промени тяхното като цяло положително отношение към Москва. Всъщност българите са склонни да обвинят повече Америка, отколкото Русия за кризата в Украйна.

Тук следва интересното. Въпреки полските опасения от Русия, мнозинството от поляците не одобряват въоръжаването на Украйна, а още по-голямо мнозинство не е склонно да одобри даването на право на украинците да пътуват свободно в Европейския съюз. Изправени пред директен избор между Русия и Запада, голямото мнозинство от българите предпочитат Запада, а повече от 70 процента оценяват ориентираната към Брюксел външна политика на своето правителство като „балансирана и отговорна“.

Как може да се обясни това противоречие? Защо проруски настроените българи са готови да следват Брюксел, а антируски настроените поляци не са склонни да последват Вашингтон?

Отговорът може да не е толкова видим, колкото изглежда. Поляците изпитват разбираеми съмнения в гаранциите за сигурност, предлагани от НАТО и от Европейския съюз, което се дължи на техния проблематичен исторически опит с гаранциите на Запада и разбираемия им страх да не се окажат сами срещу руската заплаха. А и те се опариха от подкрепата си за американската война в Ирак.

Българите могат да симпатизират на Москва, но тъкмо защото познават начина на действие на Москва, те не приемат режима на Путин за модел, който може да бъде следван.

Българите споделят голяма част от възмущението към Запада, изпитвано от обикновения руснак. Те не подкрепят особено ентусиазирано санкциите, след като косвено пострадаха от санкциите, които Западът наложи на съседна на тях Югославия преди двадесет години; те основателно подозират, че конфронтацията между Русия и Запада ще донесе вреди на тяхната икономика и ще поляризира вътрешната политика.

Но те също така са наясно, че малките държави по периферията на стария континент ще бъдат най-големите губещи в случай че Русия успее да разедини Европейския съюз. За тях Русия може да се възстановява, но режимът на г-н Путин си остава корумпиран и репресивен.

Може би не трябва да правим твърде големи изводи от случая на две централноевропейски държави. И все пак и поляци, и българи споделят сходни чувства – че на Запада не може да се има пълно доверие, но и че Москва не предлага същинска алтернатива.

Кризата в Украйна едва ли ще сближи Европа и Америка, но и опитите на Москва да разедини Европейския съюз е по-вероятно да се провалят.

Оригиналът на статията е публикуван в „Ню Йорк Таймс”, 27 април 2015 г. 

Иван Кръстев е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика, член на борда на Фондация „Ерсте“, както и член на международния редационен съвет на списанието Europe's World и на списанието Transit – Europäische Revue. Иван Кръстев е бил изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато. Бил е главен редактор на списание Foreign Policy България (2005-2011). Автор е на десетки статии, публикувани в българската и чуждестранната преса. Последната му книга на български език е “Под линия”, изд. Факел, 2001. В момента завършва книга, в съавторство с проф. Стивън Холмс, за политиката в Русия. Сред последни му публикации на английски са: Shifting Obsessions: Three Essays on the Politics of Anticorruption, CEU Press, 2004; The Anti-American Century, eds. Alan McPpherson and Ivan Krastev, CEU Press, 2007; In Mistrust We Trust Can Democracy Survive When We Don't Trust Our Leaders, TED Books, 2013; "Democracy Disrupted. The Global Politics on Protest" (UPenn Press, May 2014).
Предишна статияФестивалите в съвременното общество
Следваща статияЗащо Москов
ще настъпи мотиката?