0
2614

Какво ни отне ЕС (според БАН)?

Dani-Smilov-F

Институтът по икономика на БАН излезе с аналитичен доклад[1] за ползите от членството на България в ЕС, който бързо се превърна в тема на интензивно обсъждане из социалните мрежи. Зад комичните детайли като пропадането на българския износ на пишещи машини след 1988 г., обаче прозират и аргументи, които трябва да бъдат разгледани сериозно. От една страна докладът съдържа бойки констатации за ползите от еврочленството:

Темпът и радикализмът на реформите в България, като член на ЕС, са по-високи, отколкото извън Общността[2] (sic!)… България нямаше, а и сега няма, разумна алтернатива на интеграцията в ЕС. Няма алтернатива и на ускореното догонващо развитие. Успешното догонващо развитие на България е възможно в рамките на Общността (sic!). При условие, че тя бъде реформирана радикално.

Ако се прочете внимателно, обаче, докладът оставя впечатлението, че ползите са спорни и страни извън ЕС като Турция се развиват по-добре:

Сравнителният анализ между развитието на новите страни-членки от Източна Европа и нечленуващата в общността Турция не може да разкрие убедителни икономически предимства в полза на страните от Съюза.

Накрая докладът излиза с предложение за радикална промяна на ЕС, чиято посока е въвеждането на протекционистични мерки за определени индустрии и селскостопански производства в страни с под 70% от средния БВП на ЕС.

Общата картина, която докладът рисува, е на срив на производството и потреблението в България в сравнение с 1988 г. Твърди се, че от средно развита индустриално-аграрна държава сме се превърнали в нещо друго – по-лошо.

Тези аргументи имат чуваемост в някои среди – особено в левицата. Посоката на разсъждение е ясна – ЕС ни е отнел светлото индустриално бъдеще и ни е превърнал в колония, в която да си продава продуктите. Ergo, трябва да му се озъбим и да си защитаваме нашите продукти, пък били те и пишещи машини.

Макар и да има силно политическо послание, докладът представлява научен провал, защото между основните му тези и приведените аргументи няма връзка:

1. Картината на производствено-износен успех на България през 1988 г. е невярна. Истината е, че сме произвеждали на загуба и с всеки мотокар и електротелфер сме трупали дълг, който след 1989 г. става необслужваем;

2. Сривът на производството през 1989 г. не е свързан с ЕС, а с разпадането на СИВ и отказът на СССР да приема (некачествена) продукция или пък да покрива дълговете ни, позволявайки ни да реекспортираме нефт или други „конвертируеми” продукти;

3. По БВП днес България вече е задминала митичната 1988 г. Следователно все трябва да произвеждаме нещо, за да постигнем такъв резултат. От доклада на БАН е ясно, че днес не произвеждаме електрокари и стругове, но не е ясно какво все пак се произвежда в страната. Говори се само за стоки с ниска степен на преработка и печалба – но дори и да е така, очевидно произвеждаме много такива стоки, за да излезе сметката с БВП;

4. Основен дефект на доклада е, че няма ясна методология, която да открои ефектите от членството на ЕС върху българската икономика. Не е ясно какво се дължи на ЕС и какво на историческото ни наследство, на грешки на правителства, на световната икономическа криза от 2008 г. и т.н. А има и силно идеологизирани твърдения, които хвърлят вината за собствени грешки върху международното положение. Пример: Под натиска на международните финансови институции (главно МВФ), в България беше приложен модел на ускорена приватизация, която по-късно се превърна в сърцевина на уродливия преход към пазарно стопанство. Бързата и масирана приватизация, при тогавашните условия, не можеше да бъде друга освен несправедлива и в някои случаи престъпна. Все пак Полша извърши точно шокова либерализация и приватизация и днес е икономическият шампион на региона. За разлика от нея България забави приватизацията чак до 1997 г., когато вече държавните активи бяха обезценени заради ефекта на модела „вход-изход” (Мултигруп), както и от фалита на банковата система и хиперинфлацията по времето на Виденов. (Но да отдадем това леко залитане в доклада на опита на основния му автор – професор Ангелов – като икономически съветник на Жан Виденов.)

Производствените успехи на Соц-а

За да се изгради розовата картина на миналото от 1988 г., докладът използва единственият възможен начин – изброяване на произведеното в този период в бройки. Мотокари, електротелфери, пишещи машини, компютри, компоти и т.н. Много хора си спомнят и самите продукти, както и вицовете за тях. Японците купували нашите мотокари като суровина и от един правили три например. Но ако оставим шегите настрана, докладът не засяга основният проблем на модела на СИВ – титаничното му технологично изоставане и неконкурентоспособност спрямо Запада. Българските електрокари са били или много евтини (на свободния пазар), или сме ги разменяли за съветски булдозери или немски „Трабанти”. В най-добрия случай СССР ни е давал за тях да реекспортираме петрол и горива, чрез което сме се сдобивали и с твърда валута. Разбира се, имало е и успешни производства – оръжие например. И за него сме вземали истински пари (или петрол от арабския свят). И с тези пари, както и със заеми, сме купували машини от Запад и сме отваряли нови заводи. С които обаче отново сме имали проблеми при реализацията на продукцията им. Така този „индустриален бум” довежда до натрупването на доста сериозен външен дълг, който към 1990 г. бихме могли да върнем само с помощ от СССР и СИВ. С поетапното им разпадане България, популярно казано, „фалира”. Какво значение имат бройките произведена продукция, ако те не са водили до устойчивост, ефективност и печалба за страната, а всъщност са я тласкали към фалит?

Какво се случи през 90-те?

Разпадането на СИВ е шок за всички държави-членки, но България пострада много повече, отколкото Централна Европа. Към средата на 90-те Полша, Чехия и Унгария вече бяха провели нужните реформи (включително либерализация и приватизация) и бяха стъпили уверено по пътя на възстановяването си. България пък избра да изчака, а през това време находчиви бизнесмени (повечето свързани с бившите служби), успяха да приватизират печалбите на държавните предприятия и да национализират загубите им. В един момент покойният Илия Павлов бе и един от най-богатите хора в Източна Европа. За този „преход” не е виновен МВФ, а организации с други абревиатури. Вярно е, че югоембаргото и географското положение на страната ни поставиха в по-неизгодна ситуация, но основната причина за провала беше управленски.

Започване на възстановяването и членството в ЕС

Добра дума за правителството на Костов в доклада, разбира се, няма. Това не само е лош стил, но показва и идеологическата заслепеност дори във водещи научни институти. Това, което доведе до успех Централна Европа, започна да се прави у нас през 1997 г. И въпреки хиперинфлацията и срутването на банковата система, България успя да „хване” европейския влак. Всъщност най-успешният период на България е предприсъединителният, защото той съвпадна и с глобален икономически подем. Правилната (като цяло) икономическа политика на правителствата на Костов, Сакскобургготски и Станишев и дисциплиниращото влияние на ЕС доведоха до доста бързо и значимо икономическо израстване на България. Този сериозен ефект на ЕС не е отчетен в доклада.

Бедност и неравенство 

Много място в доклада се отделя на ситуацията с растежа на доходите, нивата на бедността и неравенството в България.

Доходите ни са около 2 пъти по-ниски от нивата, на които трябва да са при нашата производителност. БВП на човек от населението у нас е 47% от това в ЕС, а средните ни доходи – 20% от техните.

Това са важни въпроси и по тях може да се дискутира, но пряка връзка между еврочленството и тях няма. Единственото, което може да се каже, е че икономическият растеж, който безспорно сме реализирали, ни дава възможност по-добре да се справим с тези проблеми. Бедността безспорно спада, а неравенството е нараснало, но все пак сме под 38%, което ни прави определено европейска страна (САЩ, Мексико, Турция имат по-високи стойности – над 40%).

Но най-важното е, че в ЕС няма единен модел за справяне с тези проблеми и държавите-членки сами определят своята политика. Ако нашата политика е неудачна, това не е ефект от еврочленството. Ако ЕС ни диктува всички политики, тогава пък сигурно щяхме да скочим в защита на суверенитета си.

Сравнението с другите

Докладът показва, че по много показатели сме в „златната среда” на новите държави-членки, но определено не сме най-бързо догонващата нова страна-членка.

През 2006 г. България има около 35% БВП на човек от населението от средното за ЕС-25, а през 2015 г. – 47% от ЕС-28 или повишение с 12 пр.п. В Словакия повишението за същия период и към същите бази е било 16 пр.п., в Румъния и Полша – по 18 пр.п., в Литва – 21 пр.п. и в Турция – 23 пр.п. Макар и с някои условности, това е признак за по-ускорено догонващо развитие в тези страни, в сравнение с България.

По темпове на догонване явно сме на опашката. Докладът правилно отбелязва, че за това сами сме си виновни, но не изброява провалите ни. Няма да намерите проблемът с корупцията и липсата на независима съдебна система, която обезкуражава инвестициите в икономиката. Стигнахме дотам чужди посланици да брулят „гнили ябълки” сред магистратурата: при такава реклама нито чужд, нито местен инвеститор (освен ако не е правилно свързан) биха имали дългосрочни планове.

Радикалната промяна на ЕС (според БАН)

И уж сами сме си виновни за провалите, а пък решението e … радикална промяна на ЕС. И то с въвеждане на протекционизъм за слабите икономики (т.е. за нас):

Сега плащаме цената на ниската ни конкурентоспособност на Общия европейски пазар и на крайно неблагоприятната структура на експортната листа, в която на практика липсват стоки с висока степен на преработка и висока добавена стойност. Не е възможно нашите наскоро създадени, едва прохождащи, неопитни, неконкурентоспособни компании с 5-10-15-годишна производствена история, да се конкурират успешно с компаниите от Западна Европа с 50-100 и повече годишен стопански опит, с модерни технологии, висококвалифициран и дисциплиниран персонал, развита разпределителна мрежа, усвоени отдавна пазари, престижно име и традиции. Вместо сближаване по конкурентоспособност, сега протича още по-голямо икономическо дистанциране между страните-членки на ЕС. Страни като България нямат шансове на този общ пазар в обозримото бъдеще…

Неизбежно е и създаването на вътрешнообщностна система за протекция на по-слабите икономики на страните-членки от конкурентния натиск на икономиките на по-силните страни- членки…

Правителствата на по-слабо развитите страни-членки на ЕС, след консултации първо помежду си, а след това с Европейската комисия, трябва да имат правото да обявяват защитни мерки по време на икономическото прохождане на важни нови или особено важни налични продукти, като определят и хоризонта на тяхното действие…

Разрешаване на временна държавна помощ за запазване на изключително важни за страната структуроопределящи компании, изпаднали в тежко финансово положение по обективни причини…

За тази визия за ЕС може да се кажат само две неща. Първо, тя издава гигантско неразбиране за това какво е ЕС. Това не е Съвет за икономическа взаимопомощ, а политически проект за интегрирано и солидарно икономическо пространство с четири основни свободи. БАН всъщност иска възстановяването на СИВ и специални преференциални мерки за някои от членовете. То и сега ги има, но под формата на кохезионна политика, която не спира движението на хора, пари, стоки и услуги. БАН вместо това иска мерки, които парцелират общия пазар и най-вероятно ще доведат до такава икономическа ефективност, каквато имаше и в СИВ. Второ, предложенията са носталгични и целят възстановяването на планово-регулирано стопанство, в което ЕК определя коя страна какви защитени производства развива, фиксира квоти за мотокари, компоти и т.н.

Ако другите нови държави-членки успяват да догонват останалите и без такива мерки, защо тогава те са необходими? Специално за България? И къде по света подобна политика е довела до траен икономически успех, че БАН да я препоръчва на един от най-успешните икономически проекти в световната история?

Доклад и политика

Въпреки че докладът е уж за ползите от еврочленството и за безалтернативността му, към своя край той започва да изпълнява друга задача. Той цели да отвори дебат за евентуалното излизане на България от ЕС. Една от най-важните препоръки на БАН към ЕС е следната:

… първостепенните и най-важни решения по фундаментални за страните проблеми трябва да вземат гражданите на съответната държава, чрез информирани национални или регионални референдуми, например за членство в ЕС, НАТО, СТО или тяхното напускане, присъединяване към Евроазиатския съюз, Споразумение за международна търговия и инвестиции между ЕС и САЩ, СЕТА, Балансиране между финансова и социална стабилност, Наказателна отговорност при персонални и колективни управленски решения, Допустими граници на прилагане на принципите на мултикултурализма в страните-членки, Допустими граници на имиграция от Африка, Азия и други световни региони към Европа, Принципи на демографската политика, Опазване на околната среда и на световния климат, и т.н.

В този контекст докладът очевидно дава и доста „аргументи” на тези, които биха били за излизането на България от ЕС: в него ще намерят достатъчно графики за „колапс на производство и износ”, нарастване на неравенство и т.н. Кампанията за евентуален Булекзит едва ли би отчела, че между тези проблеми и еврочленството няма пряка връзка, а ако има, то тя е по-скоро в създаването на условия за преодоляването им. Екзитърите най-вероятно биха цитирали доклада на БАН като авторитетен източник.

Така че макар и писан на пишеща машина, докладът не е безобиден.

_____________________________________

[1] https://www.iki.bas.bg/files/Doklad_2017_bg.pdf 

[2] Европейската общност (ЕО) съществува до 2009 г (влизането в сила на Лисабонския договор). Европейският съюз е създаден през 1993 г. с Маастрихтския договор и днес той вече инкорпорира напълно EO.

Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Програмен директор на Центъра за либерални стратегии, София, ежегоден гост-преподавател в Централно европейския университет, Будапеща и доцент по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ „Св. Климент Охридски”. Той има докторати от Централно европейския университет в Будапеща (SJD, Summa cum laude, 1999) и Оксфордския университет (DPhil, 2003). Специализирал е в University of California, Berkeley, Boalt Hall School of Law и European University Institute, Florence. Автор е на редица академични публикации на английски език в областта на конституционното право, финансирането на политическите партии и антикорупционната политика. Публикувал е и множество статии в българския печат и периодични издания.
Предишна статияБухарин
Следваща статияЗа Оливър Стоун и „полезните идиоти“