1
3967

Какво още има в „Православната цивилизация“ на Русия? (2)

В края на предишния текст под това заглавие отбелязах, че ако самото възникване на староверския разкол би могло да се обясни с историческите обстоятелства, в които – за цели два века – бива поставен църковният живот в Русия след прекъсването на връзките му с Константинопол, то неговият впечатляващ мащаб, неговата радикалност и дълговечност свидетелстват вече за нещо по-съществено и дълбоко заложено в руската духовност – разкриващо в нея черти, които не са присъщи на духовността в нито една друга страна, в която Православието е традиционно вероизповедание.

Защото забележително е, че макар в историята на християнството (и на Православието в това число) да са известни много и различни общности, по една или друга причина отделили се от официалната църковност, единствено в Русия общността на староверците не просто се отделя от Църквата, но и дълбоко, радикално се алиенира от почти всички форми на живота в историята.

Всъщност ние трябва да си дадем сметка, че след появата на „разкола“, в руското общество започва да присъства не някаква – съжителстваща с официално-православната – „староверска цивилизация“, а явяващата се за първи път именно с него и разкриваща се постепенно като фундаментално присъща на руската духовност тяга към радикален цивилизационен нихилизъм, която бих посочил като втората главна черта, отличаваща религиозността на руска почва и отчетливо неприсъща ѝ в целия останал – гръко- и славяноезичен православен свят.

Твърдя, че въпросната склонност към цивилизационен нихилизъм, която от самото начало се проявява масирано сред руските „разколници“ (и не отшумява след кристализирането им в самостоятелни „староверски“ общини, но се разпростира и в цял ред около- и параправославни секти) има важно диагностично значение за характеризирането на руската религиозна „цивилизация“. И това е така, защото цивилизацията въобще е тип „строеж“, определено строене в света (включително от вероизповедни и есхатологично-изповедни мотиви) и следователно е и своеобразно „секуларизиране“ на веро-изповядваното в жизнения свят на хората. Но ето защо, ако определена вероизповедна общност ни показва систематично и упорито склонност да деструктивира, да нихилира, а не да „строи“ жизнения си свят от вероизповедни мотиви, то тя поражда и особена, парадоксална „цивилизация“ – цивилизация на катастрофизма и нихилизма.

Няма как да бъде отречено, че тия последните са подчертано интензивно присъстващи именно в руския вариант на препоръчваната ни „Православна цивилизация“. Да, той демонстрира, като начало в „староверието“, (но както ще покажа по-долу, не само в него) – тяга не да поражда форми, които да въплъщават вероизповядваното в земното историческо битие, но да нихилира – при това базисни – форми на историческото битие изобщо.

Но ето защо, струва ми се, когато говорят за „традиционната“ православност на руския народ, би било исторически коректно да добавят към нея и не по-малко традиционната именно за него измежду останалите православни народи катастрофична ексцесивност и склонност към, нека се изразя така – мистически нихилизъм. Защото последните далеч не са присъщи само на определени по-крайни направления на старообрядството (макар че, повтарям, именно в него се появяват за първи път по особено масивен начин).

И все пак, нека да започнем със старообрядците.
Ще припомня тук, че веднага след отделянето от Църквата, в почти всички „крила“ на разкола симптоматично се разпространява убедеността, че щом старата вяра е отменена, то и историята на света като цяло е похитена от антихриста, присвоена е от него и следователно вече не би могла да бъде територия за „строене“ и „устрояване“ от страна на истинския християнин. Тя е единствено обект на (алиенирано, устояващо) претърпяване, с винаги готова решимост то да се прекрати, да му се тури край.

Всъщност, именно в този дух е убеждението – започнало да се разпространява в староверските общности още от времето на протопоп Авакуум – че на видимата Църква в света е сложен кръст, че тя се намира в уникална, постапокалиптична ситуация и оттук нататък би могла да се съхранява само в остатъчни (а затова и екстраординерни) форми. През годините, в които са все още живи ръкоположените преди „никонианския“ събор и неподдали се на неговата „подмяна“ свещеници, Църквата съществува в пълнотата на своята йерархия и тайнства единствено в тази „остатъчна“ общност. По-нататък обаче тя по неизбежност ще се минимизира, ще се „съкращава“, ще се алиенира от живота на „този свят“, в който, доколкото вече не може да има „истинно“ свещенство, не може да има и тайнства и пълноценен сакраментален живот. В „този свят“, с две думи – Църквата се „нихилира“, тя става „невидима“ в този свят, от който старообрядските общности все по-дълбоко се отчуждават.

И действително към началото на XVIII век по-голямата част от старообрядците в Русия избират пътя на т.нар. „безпоповщина“, т.е. не ръкополагат свои свещеници, но се затварят в нейерархични (ан-архични) духовни общини.

Тъкмо поради това в средите им започва постепенното нихилиране и на целия сакраментален (т.е. собствено църковен) живот. В повечето от общините тайнството покаяние например членовете им извършват, като просто изповядват греховете си едни пред други, Св. Причастие приемат (където изобщо продължават да го приемат) сами и по домовете си с „нелегално“ предоставени им отвън запасни Дарове, Св. Кръщение на младенците извършват самите им родители-миряни (както поначало е предписано да се постъпва в условията на извънредни обстоятелства). Тенденцията е обаче именно към все по-пълно „нихилиране“ на видимата църковност, която за старообрядците се „отнема“ от земята, отлита отвъд нея. До крайния предел тук достигат, в средата на XVIII век т.нар. „нетовцы“, според които след възтържествуването на „никонианството“ видима Църква вече и по принцип не може да има – благодатта, която някога ѝ е била дадена на земята, вече е „взета от нея обратно на небето“, като поради това единственият възможен „истинно православен“ живот тук може да се състои само в приватната молитва към Бога и упованието, че Той ще има грижата, по неизповедим за нас начин, да спаси онези, които заслужават това.

Както се вижда, старообрядските общности не показват склонност да заменят формите на духовен живот в Църквата, от която са се отделили със свои – да създават своя, алтернативна изповедна култура, но само все по-задълбочаваща се тенденция да се алиенират от църковните форми изобщо, да „излизат“ от всяка видима църковност.

Нещата обаче не се изчерпват с това. В духа на катастрофично-апокалиптичните си визии за „похитената“ история, много голяма част от „разколните“ общности са убедени също, че след събора от 1667 г., чиито решения светската власт е приела, руският цар (Алексей Михайлович) се е „отсякъл от царското коляно“, поради което вече няма и не може да има свой наследник на царския престол. Всички руски царе след Алексей Михайлович – твърдят „поверително“, но убедено староверските проповедници са не вече „Божии помазаници“, а наместници на антихриста (според някои – дори негови последователно явяващи се в света въплъщения). Но ето защо да се молиш оттук насетне за „властите“, би означавало единствено да желаеш (богохулно) укрепването на „антихристовото царство“ в света. Всички държавни длъжности могат да бъдат вече единствено „антихристови служения“, всички „книги със закони“ – „духоборни книги“ и т.н. Не свидетелства ли посоченото за не по-малко „традиционния“ от православността, традиционен за цели маси от руския народ, всеобхватен – държавно-обществен нихилизъм, за дълбока религиозна алиенация от една от базисните форми на всяка цивилизация – от държавността като такава?

Всъщност, когато ни говорят за безпределната руска покорност пред властите, би трябвало да имаме предвид, че в значителна своя част тя се основава и на дълбока, нихилистично мотивирана алиенираност на руската „народна низина“ от държавната форма изобщо. Руснакът е покорен на властите само отчасти, защото изпитва предписаното страхопочитание към тях – отчасти обаче и защото изпитва дълбока алиенираност от техния свят, защото за него той е чужд, отчужден и безразличен. Няма как следователно да не съобразим, че религиозно-нихилистичното отношение към държавността, дълбинно присадено в руската душа от „разколните“ ѝ традици, твърде лесно може да метаморфозира в метежно-нихилистично. В „староверските“ си дълбини руският народ винаги е готов да види в лицето на многопочитания „цар-батюшка“ апокалиптичния лик на антихриста. И струва ми се, че именно ако държим в паметта си тази негова особеност, бихме могли да си обясним наглед необяснимото, случило се в Русия след октомври 1917 г., когато същият народ, който само месеци преди фаталната дата е простирал дрехите си и е падал по лице пред царя и барина, започва безпрецедентна сеч на всичко овластено и издигнато в страната. Прави го, твърдя аз, съвсем не защото внезапно е бил завладян от „комунистическата идея“ на шепа заговорници (какво представлява тази „идея“ в главата му, най-изразително можем да видим в романите и повестите на Андрей Платонов), а защото в дълбочините си е инкорпорирал един винаги готов да се пробуди апокалиптичен религиозен нихилизъм.

Всъщност този апокалиптичен нихилизъм всякога много лесно се е трансформирал от алиенираност от всички форми на „този свят“ в същински суициден ексцес. Нека припомня, че много скоро след като държавата започва да преследва „разкола“, маси староверци и други сектанти в Русия усвояват като уникален способ на устояване във вярата… самоизгарянето (т.нар. „самосожигательство“), явление, напълно непознато другаде освен в тази „традиционно православна страна“ и имащо, особено в първите години след 1667 г., направо стряскащи мащаби. Така, документиран факт е, че само за около четвърт век след началото на репресивните мерки срещу разколниците (т.е. между 1669 и 1690 г.) на различни места в царството се самоизгарят над 20 хиляди човека. И тази ексцесивна форма на „мъченичество“ съвсем не се прекратява през следващите две столетия. Случаи на самоизгаряния, но и на самопогребвания и самозазиждания в манастирски подземия и домашни изби на цели семейства и сектантски групи има засвидетелствани чак до 1897 г.

Отново ще трябва да се признае, че масивното присъствие в Русия на подобно анархично и нихилистично настроено религиозно население – не просто алиениращо се, но и (пасивно) противопоставящо се на всички форми на актуалния исторически живот – също толкова, колкото „традиционната православност“ характеризира „цивилизацията“ на тази страна. Пак повтарям – никъде другаде и никъде по-рано или по-късно в православния свят не е имало толкова масово и толкова радикално „себеалиениране“ от най-базисните форми на земния живот. Цяло едно крило от старообрядството – т.нар. „безпоповцы поморского толка“ например – обосновавайки се с изчезването на легитимното свещенство, проповядват отказ от брака и брачното съжителство.

Още по-далеч от тях отива сектата на скопците (отделила се от т.нар. хлистовци, за които ще стане дума малко по-долу). Всъщност тия последните обявяват за нечисти не само брака и брачното съжителство, но посочват като първокорен на нечистотата и духовната смърт самата телесна конституция на човека – сиреч дадените му (според скопците от дявола) възпроизводителни органи. Първоучителят на скопчеството – някой си Кондратий Селиванов – провъзгласен отначало в една от хлистовските общности за поредното въплъщение на Христос, обявява, че е изпратен на земята като последния неин изкупител („и-скопитель“, както разбира той тази дума), явил се, за да избави света най-накрая и след всичко друго от „корена“ на греха, от т.нар. „лепота“ (сладострастието). Увенчанието на спасението следователно, този пореден руски харизматичен нихилист вижда в изтреблението на… самия източник на живота – в чисто „бялото“ безплодно житие. Идеалната „цивилизация“ според маниакалните му визии е онази, отсякла самата възможност за продължаването на земния живот – стерилизираната, излизаща и биологически от историята „цивилизация“. И ето: ядра на тази, нихилистично-„чиста“ цивилизация се появяват из градовете на Русия още в края на XVIII век, за да достигне обществото на скопците („беловците“ и „белиците“) дотам, да разполагат през XIX век с цели квартали в Москва и Петербург. Но ако се абстрахираме от радикалните практики на тези сектанти, скопчеството е само крайна вариация на вече описаната нихилистично-суицидна склонност в дълбините на руската духовност, еднопорядкова със старообрядското „самосозжигательство“ и хлистовската „тайнствена смърт“.

Нека подчертая обаче, че нихилистичната тяга съвсем не е присъща единствено на руските „разколници“ от XVII и XVIII век и на описаните по-горе „скопци“. Същата тяга към радикално изоставяне: на дом, имот и поселеност, т.е. към религиозно мотивирано алиениране от живота със земята се проявява масово и в разроилите се през XIX век руски хилиастични секти. Така например, в обществото на т.нар. „молокани“ (бързо разделило се на множество „дъщерни“ общества), различни „осенени“ още от самото начало на века започват да проповядват скорошното настъпване на „хилядолетното царство Христово“ на земята (според загадъчното пророчество в Апокалипсиса на св. Иоан Богослов). Характерно е, че тяхната проповед също предпоставя като условие за възхождането към „царството“ – радикалното излизане от ден-след-дневното битие, от живота в обществото.

Харизматикът Лукиян Петров например убеждава през 1836 г. няколко десетки семейства да изоставят домовете си и всичките си досегашни земни трудове и, като се облекат в бели дрехи, да го последват към Кавказ, където собствено трябва да се открие „царството“. Пак през 30-те години на XIX век молоканинът Михаил Акинфеев започва настойчиво да предсказва на последователите си скорошното идване на антихриста (както видяхме – постоянно „инсталиран“ пред вратите на руската история и поради това постоянно апострофиращ и катастрофично „съкращаващ“ хоризонта ѝ). Именно във връзка с това той призовава за устройване на „убежище“ за „последните вярващи“, в което трябва да се възроди истинската християнска общност „от първите времена“. Въпросното „убежище“ – според Акинфеев някъде в Самарска губерния – е следователно разновидност на хилиастичното „хилядолетно царство“, само че устрояващо се не просто отвъд анахронизирания свят на „земните трудове“, но и отвъд предстоящата да бъде обзета от антихриста земна история. През 1838 г. общността от последователите му – над 200 семейства, т.нар. „Акинфеевщина“ – вече отрекли се от всяка грижа за „земното благополучие“, бива заточена от властите в Закавказието. Резултатът от наказателната мярка обаче е само разрастването на общността с новообърнато местно население.

Петдесет години по-късно, през 1884 г., друг харизматик-хилиаст – Кондрат Малевански – обявява, че в него се е вселил „Самият Дух Свети“, призоваващ го да осъществи „хилядолетно царство“, в което – и това отново е характерно – причастниците му ще бъдат освободени от всички „задължения, тегоби и стеснения“ на светския живот, ще се съединят в хилиастична комуна и въобще ще заживеят помежду си в тотално алиенирана от света анархична общност. Като втори водач на разбитата през онази година „Малеванщина“ през 1899 г. се появява харизматикът Лисенков.

Може би тъкмо тук е мястото да се кажат и няколко думи за проявяващата се в почти всички описани явления и също особено характерна за руската „Православна цивилизация“ нейна тяга към парацърковния харизматизъм. Защото безспорно е, че доста повече от установеното и историзиращо се битие на Църквата, духовете в „традиционно православната“ Русия се привличат от харизматичния, парацърковен ексцес. Не по-малко масивната от описаните (и вече спомената по-горе) секта на „хлистовците“, разрастваща се непрекъснато през целия XVIII век е може би най-показателният пример за това.

За хлистовците Христос въобще не е уникална Личност, въплътила се веднъж и пребиваваща в историята изключително в Тялото на Църквата. Той е харизматично събитие – ексцес, случващ се в нея периодично и под различни лица. Собствено, още основоположникът на хлистовството – Данило Филипов (ни повече, ни по-малко хлистовски „Саваот“) обявява в края на XVII век, че неговият последовател Иван Суслов е нов „христос“, а веднага след него „христова харизма“ получава и някой си Прокопий Лукич.

Според учението на хлистовците, по-нататък – над този свят се простират седем небеса, в най-горното от които пребивават Св. Троица, архангелите и ангелите, като числото на тези последните постоянно се попълва именно от последователите на сектата, които в този живот – още преди своята биологична смърт, чрез разнообразни екстатични практики (т.нар. „радения“) са успели да умрат за света с т.нар. „тайнствена смърт“, т.е. да умрат за абсолютно всичко, присъщо на земния живот и така да достигнат „равноангелно“ битие. Както се вижда, нихилизмът е основна струя и в тази харизматична общност.

По-важното обаче, което бих искал да отбележа тук, е, че макар в традиционната изследователска литература „хлистовщината“ да се определя като секта, строго отделена от Православната църква, неоспорим факт е, че когато около средата на XVIII век в Петербург се провежда първото следствено дело по повод хлистовството, става ясно, че то всъщност съвсем не е „секта“ в строгия смисъл на думата – т.е. общество, възникнало и живеещо вън от официалната църковност. Много по-скоро хлистовците се оказват именно харизматични общности, избуeли в мъжките и женските православни манастири на Русия и дори сред бялото духовенство в по-големите градове. Оказва се, следователно, че „традиционната православна духовност“ на руска почва демонстрира дълбинна тяга към харизматични ексцеси и духовно прелестничество, отиващо далеч отвъд границите на ортодоксията и дори на християнството. Във всеки случай, в Петербурското дело са разследвани 416 души, почти всички от които в момента на задържането им са принадлежали към монашеството и градския клир. Оказва се, че дори обявената за съпруга на хлистовския „христос“ Прокопий Лукич (и величана от „посветените“ за негова… „богородица“) Акулина Ивановна от години има за свой приют един от Ивановските девически манастири край Москва. Именно в него тя очевидно е придобила огромния си неформален авторитет, след като през 1733 г. е обявила за своя приемница (в „богородичността“) една от сестрите в манастира – монахинята Анастасия. Но това означава, че хлистовските харизматични ядра – т.нар. „кораби“, управлявани от своите „корабници“ и „корабнички“, възникват не извън, а вътре в стените на руските манастири и храмове – като полутайни братства и сестринства в самите тях.

С две думи: ако хлистовците действително са параправославна секта, то те са твърде странна секта – собствено не-сектизирана от официалната Църква, а израстваща като патологична девиация в нея самата. По своята същност „хлистовщината“ е, нека го кажа така – нямаща прецедент в православния свят, масова проява на руската слабост към ексцесивен харизматизъм, подмолно и систематично конкуриращ в руската душа каноничната йерархия – крайна проява на дълбоко присъщата ѝ тяга към духовен анархизъм.

Всъщност никак не е случайно, че „традиционно православният“ руснак, който – както знаем от прочутите романи на Достоевски – е особено привлечен от феномена на „старчеството“, показва обаче (в реалната, извънроманова история) системна неспособност да различава собствено църковното старчество от парацърковния и направо сектантски харизматизъм. За него те се преливат в едно особено привличащо го явление – извън-редната (отвъд-цивилизационна) Църква. Нека припомня тук например, че споменатият по-горе основател на скопчеството, Кондратий Селиванов, който след бягството си от Сибир през 1795 г. има дързостта да се обяви за „убития“ баща на император Павел І, дълго време се радва на вниманието на тълпи благочестиви (и съвсем православни) московчани и московчанки, сред които немалко знатни особи, а през 1805 г. любопитство да се срещне с него проявява самият император Александър І. Всичко това говори за трайно нездраво увлечение по харизматизма, подчертано присъщо именно (и само) на руското Православие, разкриващо го като склонно да се „разтваря“ в пара- и дори извънцърковна мистика.

В заключение: не свидетелстват ли всички описани в тази статия явления – съпътстващи руския духовен живот от края на XVII до началото на XX век – че Русия е колкото страна на една „Православна“ цивилизация, толкова обаче и на една своеобразна „цивилизация“ на духовния нихилизъм и прелестничество. В нито една друга православна страна – ще го повторя за сетен път – не наблюдаваме толкова масово присъствие на радикални апокалиптични секти, никъде те не съпътстват толкова постоянно историческия живот на народите им, както в Русия.

Не идва ли следователно оттук и характерният катастрофизъм на руската история? Не обясняват ли масивността на параправославното сектантство и изолираността на значителни части от народа от една (твърде казионна) официална църковност в Русия успеха на антирелигиозния поход на болшевиките? Нездравият („латиноамерикански“) дух в руското Православие твърде лесно го трансформира в хилиастичната анти-църковна религия на комунистите.

Най-важното обаче е, че практически всички разгледани по-горе черти на руската вероизповедна идентичност не са присъщи (или не са присъщи в сравнима степен) на останалите православни народи. Тъй че, ако се говори въобще за „Православна цивилизация“, то или тя не може да се представлява (и оглавява) безпроблемно от Русия, или, ако се представлява от нея, останалите православни страни не се вписват в тази тъкмо „цивилизация“. А най-точно, струва ми се, е да се каже, че има две цивилизации, изградили се на основата на православната вероизповед (освен на другите и различни основи, на които се изгражда цивилизацията им) и руската в смисъла на форми на религиозен (православен) живот, на религиозно-обществен манталитет е различна от тази на гръкоезичните и южнославянски държави.[1]

[1] Ето няколко основни заглавия на изследователски трудове по темите, засегнати в този текст: С, Пругавин А. Раскол и сектантство в русской народной жизни. Directmedia, 2013; Василенко, Н. П., „Раскол“, в: Христианство. Энциклопедический словарь, т. 2, Москва, 1995 г., стр. 434-452; Рождественский А., свящ., Хлыстовщина и скопчество в России, Москва, 1882 г.; ст. „Молокане“, в: Христианство. Энциклопедический словарь, т. 2, Москва, 1995 г., стр. 143-145; Розанов, Василий В. Люди лунного света: метафизика христианства. Дружба Народов, 1990, Панченко, А. А. Христовщина и скопчество: фольклор и традиционная культура русских мистических сект. Объединенное гуманитарное издательство, 2002.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: "Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията"; "Религиозно-философски размишления"; "Философски опити върху самотата и надеждата"; "Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие"; "Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието"; "Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението"; "Светът на Средновековието"; "Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива"; "Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки" (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев - "Christianitas, Historia, Metaphysica". Най-новата му книга е "Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания" ("Комунитас", 2017).
Предишна статияДобрите автори лесно виждат грешките си
Следваща статияНай-доброто и не съвсем #2

1 коментар

  1. знаех си… Интеесно. Българската контракултура е била дуалистична. Все пак е в традицията на Римската империя. Дуалистичните учения са първите християнски учения и са станали ерест по по политически причини. Докато руснаците създава контракултура саморасла, без репресивните структури на църквата и царете… но християнска. Кой знае в какво са вервали. А и не е важно. Важното че са други, не ние, и че не могат да претендират за каквото и да е водачество на ортодксалното християнство. Руснаците са един унищожен народ. О собствените си елити. и това е от векове…