1
5904

Какво още
има в „Православната цивилизация“ на Русия? (1)

Преди няколко месеца публикувах в Портал Култура серия от три статии под заглавие „Православна цивилизация“. Бях предизвикан за това от съживения напоследък от Путиновата идеология Хънтингтънов конструкт, с който авторът на политическия бестселър от 90-те години „Сблъсъкът на цивилизациите“ се опитваше да отдели от европейската цивилизация една група страни от източната част на континента ни, като ги обедини с Русия в особена – неевропейска – именно „Православна“ цивилизация. Обясних тогава защо ми се струва, че вероизповеданието едва ли може да бъде единствен определител на спецификата на една цивилизация и че то спокойно би могло да бъде „строителен елемент“ на две (и дори повече) различни цивилизации, както и обратното – една цивилизация би могла да бъде „построена“ на базата на две (и дори повече) религиозни изповедания. Опитах се да експлицирам тогава и неприкрития, собствено политически мотив, съвременната руска пропаганда да съживи Хънтингтъновия конструкт като по този начин противопостави източноевропейските (балкански) страни с преобладаващо православно вероизповедание на „чужеродната“ им „Европа“ и да ги придърпа към Русия като собствения „дом“ на „Православната цивилизация“.

В края на онази серия от статии обаче аз посочих цял ред феномени от собствено руската история, които нямат аналог в историята на останалите православни народи и следователно или няма как да бъдат разбрани на базата на православната вероизповед, или, ако трябва да бъдат разбрани от нея, трябва да бъдат разбирани от онова, което характеризира по-специално битието на Православието в Русия и което съвсем не е задължително да бъде репрезентативното за тази вероизповед.

Конструктът „Православна цивилизация“, за чиято „метрополия“ днес разбира се ни препоръчват Русия, греши следователно не просто като стилизира грубо цивилизацията на цял ред страни (с различна от Русия история) единствено под признака на (общото с нея) изповедание. Там е работата, че този конструкт тенденциозно и без грижа за историческата фактичност представя Русия още и като образцово православната, собствено православната страна, в чието Православие няма нищо по-различно от Православието въобще. Но ако това е така, не ми изглежда лишено от смисъл да припомня тук какво (още) има специално в „цивилизацията“ на Русия и действително ли православна, като в останалите страни, е нейната специфика.

Защото наистина – ако не се предадем лесно на едрите (и по същество безграмотни) стилизации, ще трябва бързо да си дадем сметка, че „православната цивилизация“ именно на руска почва показва – чисто исторически – дълбоко проблематично и противоречиво битие.

Така осведоменият за историята човек не може да не си припомни, че през XVI век, когато дотогавашната духовна свързаност на тази безспорно провинциална северна страна с центъра и родилната територия на Православието – Византия – бива прекъсната поради завоюването на последната от османските турци, вероизповедният живот в останалото извън обсега му Московско царство за цели два века потъва в дълбок (именно църковен) мрак. В ситуацията му, би могло да се каже дори, се наблюдава нещо аналогично на онова, случило се с католицизма, пренесен от Стария континент в Южна (Латинска) Америка. Както там вероизповеданието на културната метрополия бързо се „провинциализира“ и акцептирайки местни магически, езически и други елементи, образува с тях (под благосклонната „икономийна“ търпимост на Рим) причудлива смес, така и в Русия Православието, само че защото принудително престава да се ползва от духовно-дисциплиниращата опека на Константинопол, развива своеобразни провинциални „девиации“, ставащи оттук насетне – и ето това е много важно да се отбележи – резистиращи, същностни черти именно на московското му битие. И това продължава практически до края на XVII-началото на XVIII век, когато посредством Никоновите богослужебни и Петровите държавно-културни реформи е направен опит то отново да бъде „цивилизовано“. Само че вече с помощта на азиатски, насилствени и чужеродни (протестантски и католически) инструменти. Всъщност, това е все едно да си представим, че католицизмът,  посят на почвата на Латинска Америка, би бил оставен след това да съществува и да се развива в продължение на два века без каквато и да било връзка с Рим и католическа Европа, след което някой да се помъчи да го „очисти“ от наноси, само че със заети от… протестантството вероизповедни и културни форми. Дали това би довело до връщане към „традиционния католицизъм“?

А чисто исторически в православна Русия нещата се случват почти точно така. Собствено, развитието на „Православната цивилизация“ там от края на Византия отчетливо би могло да се раздели на три периода.

Никоновите реформи от втората половина на XVII век следват всъщност един период на двувековна провинциална изолираност на руската църковност и я разкриват – при извършването им – като междувременно дълбоко „оварварена“ („латиноамериканизирана“) в богословско и богослужебно отношение. Опитът за промяна с помощта на външна „експертиза“ и по един твърде радикален от страна на патриарха начин, довежда, както е известно до масивния и съпътствал я после – успоредно със „строгото“ Православие чак до началото на ХХ век „староверски разкол“. Дали е съвсем ясно тогава кое собствено трябва да отнесем като същностно за руската „Православна цивилизация“ – гръко-украинското „цивилизоване“ на официалния ѝ духовен живот, или староверската реакция срещу него, конкурираща го и темперираща го по своеобразен начин до самия край на стара Русия?

По-нататък: подир официалното „рецивилизоване“ на Православието (недостигнало в Русия до дълбините на почвата), Петровите реформи през XVIII век, които вече засягат и целия държавно-културен строй на царството – внасят специално в църковния му живот нови „девиации“, а именно – силно казионния, „цезаропапистки“ дух, неприсъщ в подобна степен на нито една от останалите страни от „Православната цивилизация“. В богословско отношение именно от XVIII век започва и т. нар. „западен плен“ на руското Православие, при който, да – съхранената православна вероизповед започва да се преподава, усвоява (а и до голяма степен да се осмисля) в католическо-протестантски схоластични форми.

Всъщност, до голяма степен руското богословие се намира в този „западен плен“ до самия край на XIX век, когато в един трети период се начева плах – и по същество „елитарен“ опит за освобождаване от него, брутално прекратен от кървавия преврат през 1917 г., който превръща новия руски православен елит в „разсеяние“, в елит вече на европейското и вселенското Православие.

С две думи: онова, което наричат „Православна цивилизация“ в Русия, от XVI до края на XIX век е по същество противоречива смес от: а) наложения от Петър І [старо]протестантски казионализъм и „цезаропапизъм“ в отношенията между Църква и държава; б) католическият по произхода си клерикализъм и юридизъм на официалния църковен живот и в) все по-силно пронизвания от сектантски консерватизъм и нихилизъм духовен живот на народната „почва“. Дали всичко това може да се нарече „традиционна православна култура“ или тук има нещо специфично именно за руската „Православна цивилизация“?

* * *

Мисля, че първото ѝ, собствено цивилизационно своеобразие се разкрива именно в обстоятелствата, предшествали и съпътствали „старообрядския разкол“ – един феномен, несъпоставим с нищо подобно във веровия ареал на Православието и тъкмо затова показващ ни нещо типично руско в маниера на неговото живеене.

Пак припомням историческата фактология: след оттеглянето на гръцкия (византийски) епископат, ръководил духовно практически до края на XV век тази северна провинция на православния свят, Църквата в Московска Русия за цели два века потъва в дълбок мрак. Оказва се, че тя няма тъкмо цивилизационни ресурси да съхранява и да развива православното предание. Трябва специално да се отбележи, че до първата половина на XVIII век тя не разполага с нито едно духовно училище и както традицията на вероизповедта, така и тази на богослужението се предават по същество като семейно-родово предание в средите на един професионално-наследствен клир; превръщат се в нещо като наизустен занаятчийски „рецептурник“. Писаната част от православната вероизповед – Писанието, богослужебните книги, съчиненията на св. Отци (доколкото въобще ги има), се пази в наследявани по места славянски ръкописи, без грижа за изправността на фиксираното в тях. Монашеството, от което се излъчва епископатът, също съхранява традицията като лично предавани местни манастирски правила и разбира се не се състои в масата си от люде, подобни на св. Сергий Радонежки и св. Нил Сорски.

Но именно тази ситуация обяснява и редицата изкривявания в богослужебния чин (Типика), погрешностите в богослужебните книги, които към втората половина на XVII век се натрупват в такъв обем, че правят наложителен процеса по т. нар. „исправление книг“ (по същество – изправление на цялостното съдържание на вероизповедта). Скоро се разбира, че то може да се извърши резултатно само от богословски грамотни – учени представители на традицията, с каквито Руската (Московската) патриаршия по онова време не разполага. Става необходимо да се прибегне до съдействието на външни на Московското царство „експерти“: на първо място – духовници от Киевските земи – по онова време все още неподчинени на Москва и поради по-живото си общуване с балканските православни региони и католическите (полски) духовни училища запазили по-висока богословска култура и владеене на класическите – гръцки и латински езици. В столицата на царството са призовани и духовници от гръкоезичните (близкоизточни) църкви под османска власт. От днешна гледна точка би могло да се каже следователно, че мащабният опит на патриарх Никон да „ре-цивилизова“ руския богослужебен живот и да го върне към вселенската традиция на Православието е осъществен като дело на украинската и гръцката църковност.

Работата е там обаче, че към момента в който тези „цивилизатори“-чужденци на руското Православие са призовани да извършат неговото общо „исправление“, в местните църковни и (което е по-важно) църковно-народни среди вече се е утвърдил един уникален и собствено Московски тип на носене и предаване на вероизповедта като цяло. В Русия тя се носи и предава – по думите на о. Георги Флоровски – като някаква вещ сама по себе си, като нещо притежавано и спасяващо със самото си притежаване (а не живеене)[1]. А този собствено руски тип на носене на вероизповедта – на самото сиреч Православие – няма как да не възприеме външната намеса в него като болезнена и разрушителна. „Изправлението“ се възприема в руска среда не като възстановяване на автентичността на вероизповедното предание, не като уеднаквяването (унифицирането) му с преданието на вселенската Църква, а като катастрофично-революционно „новшество“ – почти като светотатство – отнемане на скъпоценна и имаща магически свойства вещ. Именно това обяснява уникалното и масово – характерно единствено за Московска Русия упорство и „зацепване“ в неща от вероизповедта, които днес ни се струват удивителни и дори диви. Дали кръстното знамение трябва да се извършва с два пръста – с показалеца и средния пръст (т. нар. „двупръстие“) или с три, заедно с палеца, както твърдят „учените“? Дали при освещаването на вода свещеникът трябва да казва: „освяти воду сию Духом Твоим Святым и огнем“ или само „Духом Святым“, както настояват, че поначало трябва да се прави „учените пришълци“? Дали при обикалянето на кръщелния купел, при кръстния ход за освещаването на храм и т. н. , трябва да се върви „посолонь“, т. е. по часовниковата стрелка или обратно на нея, както твърдят, че е правилно същите „учени“? Дали в Символа на вярата правилният превод на славянски е „Его же царствию не будет конца“ (както учат „пришълците“), или е „Его же царствию несть конца“ (както е зафиксирано в „нашите стари книги“)? Дали пак в Символа, в изповядването на Духа Свети като „Господа истиннаго, животворящаго“, това „истиннаго“ е погрешно пренесено от по-горния член, говорещ за Сина (както също твърдят „учените“) или е автентичният вид на Символа? И тъй нататък, и тъй нататък. Трябва да си дадем сметка, че при дълговременното „препариране“ на църковния живот, на неговия „чин“ в Московска Русия като родово-предаван „занаят“ и като родово съхранявано свещено съкровище, без почти никаква богословска осмисленост, именно тези неща стават основните, съществените и, поради базисната им неосмисленост, неподлежащи на оспорване с аргументи. Като се добави към това чужеродността на „изправителите“, свързани с предели, в които влияние имат и други светове: католическият в Киевските земи или „агарянската власт“ на Балканите и в Близкия Изток, това естествено води и до подозрение в злонамереност на действията на пришълците. Накрай: споменатият вече авторитарен способ, по който прави опит да „разбие“ съпротивата на „традиционалистите“ патриарх Никон, довежда в последна сметка до прословутия руски разкол на старообрядството.

Ако това обаче е само историческата емпирия, то феноменът на разкола ни разкрива вече и нещо доста по-дълбоко – нещо очертаващо се като характерно именно за руското Православие. Защото факт е, че в него в много по-голяма степен става дума не за „вярата“ – „старата“ или „новата“ (всъщност нито „старата“ е собствено стара – тя, както е известно, е плод на стихийни прибавки и изкривявания, не по-ранни от XV век, нито „новата“ е нова), и даже не за обряда и типика, а за начина на съхраняването, живеенето и предаването на вярата изобщо – за типа вероизповедно предание. В „тъмните векове“ на Московското царство (XV-XVIII в.) – става ясно с избухването на разкола – вярата е започнала да се живее и предава не осмислено, тоест не като собствено, пазена, живяна и предавана веро-изповед, като пазено и живяно учение, а като нещо, както бе казано, квази-вещно, като почти магическа традиция на „казваното и правеното“. Но поради това като нейни най-авторитетни и легитимни носители и „транслатори“ в Русия се утвърждават не апостолското приемство на епископата и съборната свяст на вселенската Църква, както е по принцип в Православието, а – местната народна памет и „професионалистите“ – „майсторите“ в богослужебния занаят – семейственият клир. Всъщност, руският „староверски разкол“ въобще не е дисциплинарен или каноничен, още по-малко пък вероучителен – той е уникален разкол на бого-словие и чино-последовничество, които именно тук, в Русия се разделят трайно по начин, по който не са били разделяни никъде и никога в православния свят, в „Православната цивилизация“.

И ето: аз твърдя, че именно в тази особеност на руския „разкол“ се разкрива една базисна характерна черта на специфично руската православност, имаща отношение и към способността (или неспособността ѝ) да поражда собствена „цивилизация“. Става дума за нейната, нека се изразя така – фетишистка консервативност. В случая с „разкола“ тя се разкрива като склонност на руснака да поставя стихийната и инертна народна памет на мястото на осмисленото живеене на базисната традиция – тоест на Православието. Типично руският „старообрядски“ консерватизъм прави вероизповедната общност, на която е присъща неспособност именно за цивилизационно строителство, изискващо осмисляне на вероизповедта, нейно активно живеене и проявяване във формите на живот в света.

Ще трябва да се каже също, че при тази авторитетност на стихийно-инерционно запаметеното в преданието, аргументите на богословието губят сила пред факта на „сложилото се“. Аргументът например, че водата не се освещава „с Дух Свети и огън“, поради което последното е (неправомерна) прибавка в чина; аргументът, че в гръцкия оригинал на Символа на вярата глаголната форма е такава, че на славянски трябва да се предаде с „Его же царствию не будет конца“, поради което станалото привично от старите ръкописи „Его же царствию несть конца“ трябва да се поправи, не могат да имат сила пред факта, че „така пише в нашите стари книги“, че така е веществено налично. Противоречащото на факта не се подлага на осмисляне, та да се приеме (или отхвърли). То просто се заподозира в (недоказуемо) рушително намерение спрямо „материята“ на вярата и се отпраща в сферата на „антихристовото“.

Но ако изтъкнатите дотук черти на руския вероизповеден живот, разкрил се през втората половина на XVII век говорят само за неговата (премълчавана от днешните му апологети) дълбока „оварвареност“ в онова време, то упоритостта и масовостта на руското старообрядчество, последвали избухването на разкола през 1667 г., свидетелстват вече и за нещо друго – свидетелстват, че неговият феномен не е обясним просто с историческите обстоятелства. Всъщност с тях е обяснимо единствено формирането на изкривения (и затова нуждаещ се от „исправление“) типик и обряд и неговата ревностна защита от типичните за онова време негови „носители“ при срещата им с толкова различните от тях „реформатори“. Ако обаче този разкол се основаваше просто на шока на непросветения традиционалист, не би ли трябвало да очакваме, че той ще отшуми сравнително бързо? Фактът, че това не се случва, че „староверският разкол“ е масивно и породило във времето цял спектър от все по-радикализиращи се „староверски“ секти явление, бележещо руската история, както бе казано до самия край на стара Русия, говори именно за нещо по-дълбоко, откриващо се в началото на този „разкол“, но стоящо още по-навътре в руската „цивилизационна“ специфика.

(Следва)

__________________________

[1] Вж. фундаменталното съчинение на о. Георгий Флоровски, Пути русского богословия. Paris: YMCA-Press, 1988.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияИмитацията и недоволството от нея (II)
Следваща статияЧудото на задните дворове

1 коментар

  1. дързайте професоре. винаги съм подозирал че руснаците не са православни в ортодоксалния смисъл на думата. Защото колкото и да е кърваво християнството такава мизантропия, като руската, никога не е било способно да развие. Онези не са от нашия свят.