0
1161

Какво поглеждаш най-напред

Деня, в който историята започва, на вратата му се почука. Артюр Дрейфюс гледаше епизод от „Сопрано“. Направо подскочи. Извика: кой е? Пак се почука. Тръгна да отвори. И не повярва на очите си. Пред него стоеше Скарлет Йохансон… Откъс от новата книга на френския писател, издадена от Факел експрес.

fakel1Новата звезда на френската литература Грегоар Делакур е роден през 1960 г. във Валансиен, Северна Франция. Двайсет и две годишен влиза в средите на рекламата, където печели световна известност и всички най-престижни международни награди. През 2004 г. основава собствената рекламна агенция „Какъв хубав ден“, работи за „Епъл“, „Сефора“, „Тетенже“, „Гоу Спорт“, „Галимар“. Първият му роман „Писателят в семейството“ излиза през 2011 – годината, когато Делакур се осмелява да напише изречение, по-дълго от „Без вода кожата повяхва“. Романът е отличен с петте най-престижни награди във Франция за дебютна проза. Година по-късно излиза „Списъкът с моите желания“, който му носи международно признание и се превръща в световен бестеселър. С него Делакур попада и в един друг списък: на десетте най-четени автори във Франция. Истинска сензация предизвиква третата му книга „Какво поглеждаш най-напред“ (2013), заради която Скарлет Йохансон, „феноменалната актриса от „Изгубени в превода“, подава съдебен иск срещу автора за неправомерно използване на името й.

Какво поглеждаш най-напред, Грегоар Делакур, Факел експрес, 2013, превод Валентин Маринов – Пело, превод на стиховете Георги Борисов, 13 лв.

 

Какво поглеждаш най-напред

 

 

Can you see the real me preacher?

Can you see the real me doctor?

Can you see the real me mother?

Can you see the real me?

Quadrophenia

Pete Townshend, The Who[1]

Артюр Дрейфюс обичаше големи гърди. Чудеше се впрочем, ако се беше родил момиче, какви щяха да са неговите – малки като тия на майка му или мощни като на баба му, такива поне бяха в спомените му от задушаващите ѝ прегръдки.

Според него внушителните гърди налагаха онази леко приведена и по-женствена походка, онова деликатно равновесие  на силуета, което го очароваше и понякога направо го смайваше. Ето я Ава Гарднър[2] в „Босата графиня“[3], Джесика Рабит[4] в „Кой иска кожата на Роджър Рабит“[5]. И толкова други. Тези образи го караха да застива в блаженство и да се черви. Гърдите впечатляваха, повеляваха мълчание, изискваха уважение. Не се е родил мъж на тази земя, който при вида им да не се превърне отново в малко момче. Всеки един е готов да умре за тях.

Артюр Драйфюс не бе имал все още случай да се възползва на дело от тази привилегия, но затова пък ги беше съзерцавал неведнъж в няколкото стари и опърпани броя на списание „Съвременният човек“ у ПП. Както и в интернет.

Ако говорим  за истински такива, можем да споменем гърдите на госпожа Риготмалолепши, на които той се наслаждаваше най-вече напролет, когато започваха да преливат от деколтето;  приличаха  му на лъснали  любеници, но толкова  прозрачни, че се виждаше как по тях се стичат бледозелени ручейчета, горещи, тупкащи и внезапно звънтящи, когато тя ускореше крачка, за да хване спиращия два пъти на ден автобус на „Голямата улица“ (която всъщност беше една малка уличка, дето на първи септември 1944 година  бил паднал убит за освобождението  на общината  някой си Хайууд, шотландец),  или се позатичаше, дръпната от рижия си помияр към поредното място за препикаване.

В трети прогимназиален клас влюбеността на Артюр  Дрейфюс  към тези плодове  на плътта го подлъга: той потърси близост с Надеж Льопти, която, макар и още неоформена и доста неприятна, вече водеше пред връстничките си с напращял бюст 85 С, вместо с хубавичката Жоел Ренге, която събираше плоските си като писии цици в 80 А. Това беше наистина лош избор.  Неблагодарницата  ревниво пазеше половинките си пъпеши и забраняваше на всеки от лакомниците да ги опита; едва тринайсетгодишна, хубавката притежателка на бостана  разиграваше добре държаните от нея козове и изискваше да я обикват  заради самата нея, а връстникът ѝ Артюр Дрейфюс не владееше прийомите на рицарската поезия, римувана и лъжовна. Не беше чел Рембо, не беше и запомнил нито един стих от сладникавите песни на Кабрел[6] или пък нещо по-старичко на някой си С. Жером[7] (пример: „Не, не ме напускай / не, не, отдай ми се“).

Като научи, че тогавашният  му приятел Ален Роже се е добрал до зарзалките на хубавката Жоел Ренге и ги е опипал, че и нещо повече – допрял е устни до тях и направо ги е налапал, Артюр щеше да откачи и се замисли дали да не преразгледа и драстично да промени отношението си към ненките. Това си беше просто снишаване на критерия.

На седемнайсет години се качи до Албер (третия по големина град в департамент Сома) заедно с отворения вече Ален Роже, за да отпразнуват заедно първата му платена любов. Избра си една доста надарена улична проститутка, с която да загуби девствеността си и да познае омаята на секса, но беше толкова нетърпелив, че тутакси омаза ютените си гащи. И веднага хукна навън – разорен, посрамен, без дори да опита, както хиляди пъти се бе заричал, да гали, целува, подръпва и мачка опаловите съкровища. А после да умре.

Неуспехът  поохлади горещата  му страст. Нещата се върнаха по местата си. Прочете два любовни романа на американката Карен Денис и от тях научи, че желанието у обекта на твоите въжделения може да се зароди от усмивка, парфюм или дори обикновен поглед, затова реши шест месеца по-късно да приложи на практика наученото; за експеримента избра павилиончето на Деде „Пърженото Картофче“ – „бар-тютюн-риболов – всичко за  рибарите, тотото и местната  преса“, както се рекламираше, а всъщност си беше една рибарска кръчма, чиято светеща реклама на бира „Жюпилер“ като Зорницата привличаше  в безкрайните ледени зими  всички пушачи, понеже тук законът от 2006 година не беше никакъв закон.

При Деде Картофчето се случи нещо съвсем просто: докато го питаха какво ще желае, Артюр Дрейфюс вдигна поглед и срещна очите на новата сервитьорка. Разтърсващи, помисли си, дъждовно сиви; хареса гласа ѝ; усмивката; розовите венци; белите зъби; парфюма ѝ; всички описани от Карен Денис хубавини. Хич и не погледна бюста – за първи път му беше безразлично дали гръдта е дискретна,  или апетитна. Морна долина или величествени  хълмове.

Получи откровение. Животът  не се състои само от гърди. И не те определят женската грация.

Това беше неговата  първа любов от пръв поглед. И първата екстрасистула, която забушува в ушите му – нещо като сърдечна аритмия.

Но със споменатата сервитьорка нищо не се получи, и не само защото няма смисъл да започваме от края една любовна история, но и понеже сервитьорката с дъждовните очи си имаше любовник – един тираджия, който караше непрекъснато  до Белгия и Холандия; беше як квадрат с  малки загрубели  длани, но сериозни бицепси, върху единия от които беше татуирал името на възлюбената Елоиз, тоест беше си завършен собственик, притежател. Артюр Дрейфюс не беше специалист по карате и прочие китайщини, само беше чувал заветите на кьоравия майстор по кунг- фу (незабравимия учител По) и дивия крясък на Пиер Ришар[8] в „Завръщането  на големия блондин“ (Ив Робер)[9]. Затова предпочете да  забрави поезията в лицето на Елоиз, влажната сивота на очите ѝ и розовите венци; спря да си пие тук сутрешното кафе и дори заряза пушенето, та да избегне риска от среща с ревнивия тираджия.

Ето накратко първа глава: по причина на някакъв  плещест подозрителен камионджия, заради късмета  да живее  в малката община Лонг, 687 жители, наричащи се лонганци, намираща се в департамент Сома (замък от ХVІІІ век, камбанария на черквата – sic! – фойерверки за Ивановден, орган „Кавайе-Кол“, екологично добре съхранени блата, благодарение на няколко внесени от Камарг[10] породисти коня), вследствие на работата си в автомобилен сервиз, от която пръстите стават дебели и черни, Артюр Дрейфюс, двайсет и две годишен, хубаво момче (Елоиз  дори го беше сравнила с Райън Гослинг[11], и то в ущърб на последния) живееше сам в самотна  къщичка на края на селото, или по-точно – близо до общинско шосе № 32, което води към Айи льо От Клоше.

За тези, които не знаят кой е Райън Гослинг, нека поясня, че става дума за канадски актьор, роден на 12 ноември 1980 година, чиято световна  слава ще настъпи през 2011 година, тоест – година след нашата история, с чудесния черен филм Drive на Никълъс Уиндинг Рефн.

Какво значение има?

Деня, в който историята започва, на вратата му се почука.

Артюр Дрейфюс гледаше епизод от „Сопрано“ (трети сезон, седми епизод: „Чичо Джуниър ще го оперират от рак в стомаха“). Направо подскочи. Извика: кой е? Пак се почука. Тръгна да отвори. И не повярва на очите си.

Пред него стоеше Скарлет Йохансон.

 

Ако не броим една сериозна запивка на третата сватба на шефа си Паскал Пайен, наричан ПП – между другото тогава се докара до пълно оглупяване, вследствие на което вместо портокалов сок пи в продължение на няколко дена препарат за лъскане на мебели от бутилка с оранжев етикет, Артюр Дрейфюс не пиеше. Може би по една биричка от време на време, докато върви сериалът вечер.

Значи не можем да обясним с алкохолна злоупотреба халюциногенната поява на Скарлет Йохансон на прага на собствената му къща.

Не.

Досега животът на Артюр  Дрейфюс си беше нормален. Да не губим време, преди да се върнем към подлудяващата всички актриса: раждане 1990 (годината на издаване на романа „Джурасик парк“ и на разтърсващия втори брак по любов на Том Круз с Никол Кидман) в родилното отделение в Камий-Демулен в Амиен, префектура на област Пикардия и главен град в кантона; син на Дрейфюс Луи-Фердинан и Лекардонел Терез Мари Франсоаз.

Единствен син до 1994 година, когато се появява  и Дрейфюс Нойа. Нойа означавало „Божия красота“. И отново единствен син през 1996, когато Инк, свирепият доберман на един съсед, сбърква „Божията красота“ с повика на любимата си кучешка консерва.  Храносмляното лице и дясна ръка на малката излизат от другия отвор във вид на лайна от „канис лупус фамилиарис“[12] под хладната сянка на гумата на едно „Рено Гран Сеник“. Цялата община оказва подкрепа на съсипаното семейство. Детето Артюр Дрейфюс не плаче, понеже от неговите сълзи ще протекат и очите на майка му; обясняват му, че светът е ужасен и красотите му се сблъскват с отвратителната  божия жестокост.

Останалото пак единствено дете пази мъката в себе си, крие я като топчетата в джоба – малки парченца стъкло.

Умилява всички – хората трият ръце в косите му и шептят: „бедничкия“  или „горкото момченце“, или „не е леко за толкова мъничък“. Период хем тъжен, хем весел. По традиция  откъм рода на Дрейфюсови  похапват доста сладки с фурми, баклавички и еврейски питки с плънка от тахан и пюре от патладжани, но се спазва и пикарската традиция със соленки с маройско сирене, шарлотки с кафе и цикория; от захарта се дебелее и мъката изчезва.

Окастреното  семейство се премества в малката община Сен-Санс (департамент Сен Маритим), току до държавната  гора Еави, така се произнася: „Е-а-ви“, в която Дрейфюс Луи-Фердинан става лесничей.  Понякога вечер донася фазани, червени яребици или друг дивеч, който пикарската му съпруга преобразява в пастети, задушено и яхнийка. Веднъж домъква и кожа на лисица, за да направи маншон за госпожата (зимата наближава), но Лекардонел Терез пребледнява и почва да крещи, че никога, ама нивгаш повече тя не ще пъхне ръцете си в труп.

Една сутрин като всяка сутрин бракониерът излиза от къщи, метнал дисагите с няколко примки на рамо. Като всяка сутрин от прага изрича: „До довечера!“. Но тази вечер никой не го вижда, както впрочем и някоя друга вечер. Полицаите почват  да го търсят, но след десетина дни зарязват издирването: сигурна ли сте, че няма някоя младичка позната в града? Мъжете често изчезват по тая причина, саламът си търси ново ложе, щенията напират, живее им се, колко сме ги виждали такива. Ни следа, ни отпечатък, ни труп. Лекардонел Терез бързо изгубва и малкото останала ѝ радост от живота, почва с по едно мартини вечер,  в часа на прибирането на лесничея, после ѝ се услажда и дръпва  часа все по-назад,  накрая си сипва първото рано сутринта, когато той излизаше. Вермутът (18 градуса) в началото повдига духа ѝ (Артюр Дрейфюс ще си спомня с мълчалива носталгия за този период), но после малко по малко я довежда до отвратително униние и тя стига дотам (като в „Отворен прозорец“[13]) да ѝ се привижда призракът на горския служител в най-неочаквани часове. После започват да идват и други привидения.

Един четириног хищник.

Американската актриса, дето игра Клеопатра.

Месо по лактите.

Клепачи в пепелта.

Понякога вечер Артюр Дрейфюс плаче в стаята си, като чува тъжния дрезгав глас на Едит Пиаф от кухнята, представя си мрачното майчино настроение. Не смее да ѝ каже, че го е страх да не загуби и нея, че се страхува от самотата. Не знае как да ѝ каже, че я обича, толкова е трудно.

В училище Артюр Дрейфюс е среден по успех. Лесно се сприятелява. Непобедим е в играта на ашици, която за известно време се връща отново на мода. Момичетата го харесват, на второ място е в конкурса за най-симпатичното момче в класа. Лауреат е мрачен готически дългуч с прозрачна кожа и надупчени навсякъде уши като пунктирани  линии от картинки за изрязване, с татуировка около врата (усукано въже, изрисувано вследствие на четене на „Балада за обесените“[14] в пияно състояние), но главно поет на недонагласени рими, беззвучни съзвучия и думи без смисъл. Например: „Да живееш, е гнилоч, а да мреш – хилоч“. Момичетата обожават тези работи.

Единствената всепризната слабост на Артюр Дрейфюс е физическото възпитание. В час се заглежда в една Лиан Льо Гоф, 80 Е (и страхотна  шапчица, направо Джейн Мансфийлд или Кристина Хендрикс), която прескача козата, и припада.

Тресна слепоочието си в металния крак на козата, кожата се сцепи и потече кървава сълза. Зашиха го внимателно, но под веждата все още личи този дискретен спомен за тъй сладкия припадък.

Не мрази да чете, дори напротив; обича да гледа филми – сериали най-вече, защото имаш време да се привържеш и да заобичаш героите, ставате семейство; обича и да майстори, да сглобява (или по-скоро – да разглобява) всякакви мотори и механизми. Затова и го карат да чете упътванията на моторите или на всякакви там механизми. От училище го изпращат на стаж при Паскал Пайен, наречен ПП, собственик на сервиз за всякакви марки автомобили в Лонг, където ще открие един ден книжка със стихове и вълнуващ  занаят, от който пръстите ти стават черни и дебели, който те кара да казваш на закъсалите дами, че ще ги оправиш, а те: цар си, моето момче, пък и си хубавичък, и на закъсалите господа, че ще ги оправи, а те: по-бързо, мойто момче, че още хиляда работи са ми на главата; един занаят, от който да спечели достатъчно и бързо за една къщичка на кредит (два етажа, 67 квадратни метра) на изхода на селото, до второкласния път Д 32, който води към Айи льо От Клоше, където, когато духне големият вятър, хлебопекарната на Легиф насища околността с аромата на топли кроасани и кифлички със захар от цвекло – в трагичната утрин, няма и полъх от вятър, – една малка къщичка, на прага на която един ден ще почука Скарлет Йохансон.

Ето я отново, най-сетне.

[1] Виждаш ли в мен проповедника?/Виждаш ли в мен лекаря?/ Виждаш ли в мен майката?/ Виждаш ли кой всъщност съм аз?“ – „Квадрофения“, Пийт Тауншънд, The Who. – Б. пр.

[2] Американска актриса (1922–1990). – Б. пр.

[3] Филм на Джоузеф Малкович от 1954 г. – Б. пр.

[4] Суперсекси анимационна героиня. – Б. пр.

[5] Фантастична комедия (реж. Робърт Земекис) от 1988 г. – Б. пр.

[6] Франсис Кабрел  (1953), френски  певец и композитор. – Б. пр.

[7] Клод Дотел, известен под псевдонима  С.  Жером (1946–2000), френски певец. – Б. пр.

[8] Френски  актьор и режисьор (1934). – Б. пр.

[9] Френски режисьор, сценарист и актьор (1920–2002). – Б. пр.

[10] Област в Югоизточна Франция, голям национален резерват. – Б. пр.

[11] Канадски актьор, режисьор, музикант (1980). – Б. пр.

[12] Домашно куче (лат.). – Б. пр.

[13] Криминална новела от Жорж Сименон. – Б. пр.

[14] Стихотворение от Франсоа Вийон. – Б. пр.