1
173

Какво правим с културата?

TNikolov

Огледайте се наоколо и отговорът сам се набива в очи. Във време, когато „корпулентните фигури” по върховете са обществен проблем и жънат успех след успех на всяко поприще, най-вече на „жизненото в средата”, културата не просто бива натикана в ъгъла. Тя седи и подсмърча като онуй „дрипаво сираче”, на което някога Любен Каравелов бе оприличил България – „качило се на Витоша и седнало да плаче”.

В това унизено положение властта държи културата от десетилетия. В ролята на вечния просяк, смирено протегнал паничката си, та да получи пробито петаче от националния бюджет, ако иска да оцелее и да упражнява призванието си – да буди сърцата и умовете, да ги провокира интелектуално. Насърчава се ширпотребата и евтината комерсиализация. Повсеместно и всячески. Винаги отляво или отдясно ще се намери спонсор на някой нов Веселин Маринов или нова Людмила Филипова. А какво в това време да правят издателите, кинодейците, класическите музиканти, културните центрове, независимите театрали, визуалните и дигитални творци? Да се оправят сами.

Държавата нехае или пък излиза с дежурното обяснение: „няма пари”.

Днешният глобален свят безспорно предлага известни възможности, за разлика от държавно дирижираното изкуство от времената на соца. Все повече български автори се вписват в по-широк културен контекст; мнозина от тях живеят и работят с международни грантове, което ги прави автономни от българската държава. Трябва да се радваме на това. И все пак, ако всичко е само пазар или външна подкрепа, назрява питането: а за какво тогава ни е Министерство на културата?

Логично е Министерството да го има, но то трябва да изпълнява своята мисия. А именно – да създава благоприятна среда за българската култура. Да подкрепя изключението от комерсиалното правило (книги, постановки, филми, музика и т.н.); да съхранява културното наследство и да насърчава съвременното изкуство; да предлага модели и да стимулира културното развитие на регионите. Такава е практиката във всички европейски страни.

У нас не става така. Потвърждава го дамоклевият меч, който надвисна над Центъра за култура и дебат Червената къща „Андрей Николов”. Струва си да се спрем на този казус, защото ситуацията, в която се озова основният алтернативен (на държавата) културен център в България, освен всичко друго е и показателна за хронични недъзи и дефицити в общественото мислене. Тутакси след вестта, че Червената къща може да затвори врати на 1 януари 2015 г. из интернет-форумите плъзнаха злостни коментари и кобни констатации с каквито отдавна се захранват платените тролове. Ще обобщя тези предразсъдъци в три групи, защото, уви, те могат да се чуят и от устата на хората, вземащи решения в страната.

1.Каква култура, щом всичко се руши и няма пари. Всеки се оправя, както може.

Примерът на Червената къща „Андрей Николов” през последното десетилетие впечатлява тъкмо като изключение от правилото. Фондацията „Гъливер клиринг хауз”, която осъществява проекта, намери пари от международни донори и обяви конкурс за реставрация на къщата на големия български скулптор Андрей Николов, като вложи близо 800 000 лв. в нейната реконструкция. Без нито лев от българската държава! Държа да го отбележа, затова повтарям: нито лев от джоба на българския данъкоплатец.

Излиза, че е възможно, въпреки поголовните охкания и вайкания. Има начини да се осъществяват културни политики, без унизителна зависимост от държавата и в трепет от назначаването на всеки нов министър, чиито вкусове и прищевки стават общозадължителни (от Людмила Живкова та до наши дни).

И тук веднага се натрапва паралелът с мастодонта НДК – 123 000 кв. м. разгърната площ, „търговско дружество, собственост на държавата, което подкрепя българската култура (първи публичен обществен финансов отчет от 2012 г.). Дотогава историята мълчи колко това съоръжение е струвало на държавата, а добре помним в какъв битак се бе превърнал НДК през последните десетилетия.

Няма да забравя мое интервю там с големия полски историк и интелектуалец Бронислав Геремек, който през 1999 г., в качеството си на външен министър влезе и набързо излезе от НДК, щом видя розовите сутиени и гащи по сергиите в сградата. По време на интервюто Геремек на няколко пъти ме попита дали тази сграда наистина е „дворец на културата”. Какво можех да му отговоря?

Правя паралела с НДК не защото смятам, че Червената къща би могла да изостави днешния си обживян дом (духът да напусне тялото) и да се пренесе другаде, примерно в НДК – идея, допустима само за закостенялото чиновническо мислене – я, колко място има там…

Паралелът е важен, защото българската държава трябва да „вземе назаем” отнякъде идеи какво да прави с този мастодонт, макар това да е друга тема.

Мисля си, че онова, което мнозина не могат да простят на Червената къща, е, че тя предложи и се опитва да наложи модел на културна независимост. В България подобни неща трудно се преглъщат и не се прощават. Откъдето тръгва и второто основно възражение из форумите.

2. Защо те успяха, а други – не? 

Тук опираме до „теориите за конспирацията”, за които съм писал неведнъж. Достатъчно е да се прочетат публичните финансови отчети на Червената къща (каквито има далеч преди 2012 г., за разлика от НДК!), за да се види кои са финансовите донори и колко важна за реставрацията на къщата е била подкрепата на холандската държавна програма МАТРА.

Няма да забравя как изглеждаше къщата на Андрей Николов в началото на 90-те – с избити врати и прозорци, без ток и вода, с продънени стълбища, потънала в боклуци и изоставени скулптури. Влизаше се откъм двора, където се помещаваха някакви канцеларии на НХГ, ала след позвъняване глас отгоре предупреждаваше да внимавате по стълбите, за да не пропаднете!

Припомням картината на разрухата, защото Съюзът на българските художници излезе в края на лятото с декларация, с която едва ли не настояваше къщата отново да бъде само музей на Андрей Николов. Но със сигурност СБХ не иска да я види във вида, в който тя беше до 2004 г.!

И тук според мен започва дебатът за съдбата на къщите-музеи на големи творци на българското изкуство в центъра на София.

Интересно защо СБХ не е разтревожен за съдбата на къщата-музей на скулптура проф. Иван Лазаров на бул. „Васил Левски”, която се руши пред очите ни?

Нима някой посещава намиращата се там експозиция? Стогодишнината от Балканските войни мина и замина, но музеят така и не отвори врати, за да покаже вариантите на „Те победиха”, „На Нож”, „Пак на война”. А „старата майка” на Димчо Дебелянов все по-скръбно гледа минувачите от входа на занемарената къща-музей.

Да не говорим, че никой не вдига глас за съдбата на къщата на големия български карикатурист Александър Божинов на улица „Николай Павлович”, който тъне в още по-скръбна забрава. В дома, завещан на държавата, няма нито експозиция на големия художник, нито музей на карикатурата, нито графични ателиета за учениците от намиращата се в близост Художествена гимназия „Илия Петров”. Поредната „мерзост на запустението”.

Каквато впрочем е съдбата и на къщата-музей на друг голям български художник – Никола Танев, намираща се на бул. „Евлоги Георгиев”, съвсем близо до Червената къща. И трите къщи образуват идеалния „бермудски триъгълник” на немарата, в който тъне българската култура.

Няма кой да вдъхне живот на тези пространства. И те се рушат пред очите ни.

Може би затова подозрителността към Червената къща „Андрей Николов” е толкова голяма. Гузната съвест винаги се разразява в питания от рода на: „Защо те успяха, а ние – не”? Отговорете си сами.

3. Щом проектът е успешен, какво искат от държавата?

Тъкмо в това е въпросът. В момента Червената къща „Андрей Николов”, след изтичането на десетгодишния договорен период, компенсиращ реставрацията на сградата, е принудена да плаща наем от около 100 000 лв. годишно.

Да, точно така – да плаща на Министерството на културата, за да съществува. Такива са законите в България. Излиза, че не Министерството на културата подкрепя българската култура, а че българската култура е принудена да подкрепя…Министерството на културата. Да си плаща, за да работи. За да бъдем съвсем точни, картината е следната: става дума за 80 000 лв. годишен наем към държавата и около 13 000 лв. наем за частта, реституирана от наследници (сума, която инак би трябвало да изплаща самото министерство). Добавете към това разходите по охраната на сградата (над 2000 лв.на месец), за ток, парно, поддръжка, заплати и сами си отговорете дали това е по силите на една неправителствена организация в България.

Ето го разковничето на въпроса. Нищо да не се иска от държавата. Обществените очаквания към Министерството на културата са само то да прояви добра воля, за което поне има обнадеждаващи сигнали.

А примерът на Червената къща е наистина важен, ако искаме независими културни центрове да съществуват в страната, а не да потъват в небитието по силата на някой „параграф 22”.

И това би трябвало да е обща битка, в интерес на цялото общество.

В противен случай Министерството на културата вместо да „изпише вежди”, ще избоде едвам оцелялото око на българската култура.

Тогава питането „какво правим с културата?” ще се окаже наистина безпредметно.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияНикога преди залез
Следваща статияБорей