0
6043

Какво правят български икони в отдела за ислямско изкуство в Лувъра?

Мисли върху предстоящата изложба в Париж

Отделът за ислямско изкуство в Лувъра

Въпросът защо на някой би му хрумнало да сложи икони – български или каквито и да е – в отдела за ислямско изкуство, е всъщност напълно естествен. Не е нужно да си експерт, за да видиш очевидното – православните църкви са изписани с образи на светци, пред които вярващите се молят, докато в джамиите няма никакви изображения на живи същества (хора или животни), а само арабески (тоест декоративни елементи). На научен език би се казало, че ислямското изкуство е аиконично. Когато Хегел пише, че в исляма няма място за визуалното, той явно няма предвид, че ислямската цивилизация не създава художествена култура, а че ислямът забранява представянето на свещени фигури, тоест това, което е смисълът на християнското изкуство. Скандалът покрай карикатурите на Мохамед в датския вестник преди години дойде в този контекст.

С две думи, понятието за икона, смисълът и функцията на религиозния образ в християнството изобщо не съществуват в исляма. Това обаче не пречи на колекциите с икони в Западна Европа често да се намират в сектора на ислямско или още по-често на ориенталско изкуство. Същото важи за университети и научни институти, които помещават изследванията по византология, както и по руски и източноевропейски изследвания, в ориенталистиката. Искам да кажа, че изложбата в Лувъра изобщо не е единично явление. В този смисъл добрата новина е, че няма защо да се обиждаме, доколкото никой не е измислил нищо ново с цел да нарани чувствата на българите. По-интересна е генералната тенденция, която този случай илюстрира, нещо, което може да се определи като „ориентализъм“ точно в смисъла, в който Едуард Саид използва термина.

Все трябваше да изложат българските икони в някои от съществуващите отдели на Лувъра. Доколкото иконата е византийска форма на изкуство, която продължава да съществува главно в Източна Европа и Русия дори след падането на Константинопол, логично би било иконите да се поставят във византийския отдел. Но византийски отдел там няма. Тоест, ако има някакъв проблем, той не е, че някой иска да представи България като европейската Турция (каквото и да означава това), а че в един от най-големите музеи в Европа не се счита за нужно да има отдел за изкуство и култура, съществували повече от хиляда години и представляващи един от съществените фактори във формирането на Европа. Този феномен ни връща към ориентализма на XVIII-XIX в. и към стереотипа за Византия като изостанала, екзотична цивилизация, характерна със своята „другост“ спрямо Европа. Както Димитър Ангелов, български професор в Харвард, пише в книгата си за „византизма“ (който е форма на ориентализъм): „Византизмът започва от стереотипите… и минава към това да наложи предполагаемата същност на Византия върху модерните Балкани и Русия“.

Това ми се вижда по-широката и важна рамка на инцидента с изложбата. Модерните форми на ориентализъм (и византизъм) са тема, над която всеки, който иска да живее в обединена Европа, трябва сериозно да се замисли. Това важи и за многоуважавана институция като Лувъра, както и за всички нас.

Клемена Антонова е историк на изкуството. Защитила е докторат в Оксфорд върху времето, пространството и присъствието в иконата, издаден като книга: Space, Time and Presence in the Icon: Seeing the World with the Eyes of God, Farnham: Ashgate, 2010. 206 p. (Ashgate Studies in Theology, Imagination and the Arts). В момента работи върху изследване, посветено на руската религиозна философия в рамките на проекта на Чарлз Тейлър Religion and Secularism в Института за науките за човека във Виена.