Начало Идеи Гледна точка Какво са партиите „на народа“?
Гледна точка

Какво са партиите „на народа“?

2605

Бих искал да обърна внимание, че поне от десетилетие и половина у нас с удивително постоянство се раждат (и печелят все по-широко влияние) партии, които неточно биват определяни като „националистически“. Неточно казвам, защото  основният „образ“, към който апелират тези партии, е не нацията (ни), а „народа“. И да, макар на равнището на речниковите значения думата „народ” да е практически синоним на думи като „нация”, „етнос“ и др., очевидно е, че в политическата словоупотреба тя обикновено функционира, натоварена със съвсем определени манипулативни намерения. Очевидно е например, че когато на български (или на руски) се каже „народ“, в думата се влагат по-дълбоки, така да се каже, „метафизически“ конотации в сравнение с употребяваното по-скоро като terminus technicus латинско понятие „нация”. Точно по същия начин е и с думата Volk (употребявана с особена емфаза от германския нацизъм от миналия век) – немския еквивалент на „народ“.

Така например не може да не се забележи, че позоваването на „народа” от страна на въпросните партии всъщност е позоваване на един специфично очертан, обобщен колективен образ, чрез който се цели не тъкмо обозначаване на някаква реалност, а… противопоставяне на някаква друга.

Могат дори да бъдат отчленени няколкото най-типични „профила“ на този противопоставян образ. В първия си вид „народът“ на тези партии се представя като една общо-родова, еднокръвна общност, базисната характеристика на която е застрашеността, нападнатостта ѝ от други (враждебни) общности: с чужда кръв, с чужда култура, религия, език.

Не е трудно да се види, че тук обръщането към (или призоваването на) „народа“ се прави с цел да бъде мобилизирана част от обществото срещу реални, но и конструирани външни или вътрешни (вътре в „народното тяло“ инсталирали се) „врагове“. Винаги наличната обединеност на „народа“ тук се обосновава чрез вменяване на обществото на някаква априорна, архетипична негова солидарност от пред-политически тип – солидарност, каквато има и би могло да има единствено в родово-племенната общност, в „колената“ на един голям патриархален род. Както казах, призоваваният по този начин „народ“ по-нататък задължително се дефинира като заплашена общност – като общност, по отношение на която са в сила катастрофични „сангвинически“ митологии.

Да, при така описаните свои черти „народът“, предмет на този тип политическо (партийно) конструиране, обикновено се мисли наистина в архаични, пред-политически (но значи и изключително базисни, фундаментални) категории – мисли се именно като неимоверно голям род (като племе) от патриархален вид, по отношение на който всяка социална (и особено политическа) разслоеност и „артикулация“ е само вторична и при това имаща белезите на болест, на пагубно и злонамерено извършено разкъсване на изконното „брат“-ство, а значи като нещо, водещо до намаляване на съпротивителните сили спрямо дебнещия от „чужденците“ гено-цид. Всъщност тук „народът“ бива призоваван от политическата воля изсред наличното общество именно, за да се ликвидира тази „болест“. Доколкото пък социалното и политическото разслоение са присъщи най-силно на развитите („напредналите“) нации, то този призоваван „народ“ тук всякога е и противо-модерен, аисторичен. Спомнете си ранната „Атака“, ВМРО (а днес, разбира се, „Възраждане“).

При втория вид спекулация с понятието „народ“ последният също бива конципиран като първо-начално, онтологически-първично дадено единство, само че на интереса, на социалните визии, на вкуса – единство, което към настоящия момент бива намирано като пагубно разделено от… „партии“, „идеологии“ и идеологически групи – с две думи, като прискърбно разрушено от лошите „политици“, играещи тук ролята на „чужденците“ от първия вид на народо-конструирането.

И тук следователно „народът“ е колективен образ, конструиран като образ-„анти“, само че за разлика от първия вид, където той е анти-„чужденски“, сега той е конструиран в един анти-парт-иен смисъл. „Народът“ се представя като първично битие, което по принцип трябва да е налично постоянно, но което – изпаднало в немощ, [противоестествено] се е разделило на части (partes, партии), сполетяно е било, сиреч, от едно „политическо“ отчуждение, престанало е да чувства себе си такова, каквото е „по природата си“. Ето защо тук политическият (защото той, въпреки реториката си, също е политически), водач посяга към образа на „народа“, обещавайки на общността „изцеление“ от разделеността и отчуждението, каквито според идеологията му са политическите борби и състезания.

Би могло направо да се каже, че според това понятие „народ“ почти буквално означава анти-партийна общност точно тъй, както по-горе означаваше анти-чужденска общност.

Но това означава, че „народът“ в този втори свой образ бива създаван от своите политически демиурзи всъщност като тяхната… „партия“ на анти-партийното, която за разлика от „партиите“ в собствения, в откровения смисъл на тази дума обаче не признава, че е такава, а си присвоява като легитимиращ символен ресурс единството, универсалността, свръхпартикуларизма (приоритета на „общото“ над частните). Така действаше ранният ГЕРБ, а днес такава реторика (срещу „всички партии“) отново можем да чуем от „Възраждане“. Убеден съм, че ако утре Румен Радев си създаде партия, тя ще е точно от този „анти-партиен“ тип.

Накрай, в един трети образ „народът“ бива синонимизиран от своите „заклинатели“ с „малките“, с „обикновените“, с „традиционните“ хора. Тук следователно той пък се дефинира чрез противопоставяне спрямо „елитите“ от най-различен характер. Направо казано „народът“ тук е анти-елитарна общност, състояща се от „естествените“, „здравомислещите“ хора, от които са отчуждени (а поради това са и изключени от него) различните „изкуствени“, „книжни“ (но и визионерски настроени, авангардни в определено отношение) люде. Всички те, „сепарирали се“ от „народа“, се занимават най-вече с това да се възползват от неговия „труд“, за да живеят благодарение на него неорганичния или направо безсмислен свой живот. Много е характерно, че при този, дефиниран чрез противопоставянето си на „елита“ народ, цял ред качества като високата образованост, идейността и – обобщено казано – духовната компетентност се мислят по-скоро като пороци – като форми на отчуждение и дори като перфидни признаци на изроденост. Тук „първенци“ отново са „Възраждане“, но и цял ред все още неоформили се като партии „консервативни“ формирования като „Нашият дом е България“, РОД и др.

Както се вижда, и в трите си „профила“ народът се конструира и дефинира именно чрез противопоставяне и отделяне: в първия случай чрез противопоставяне на ино-родни, ино-езични, ино-културни общества и групи. Политическият „трик“ в този случай е, че доколкото ино-родните групи се интуират като заплаха, то „народът“ се свежда само до онзи сегмент от общността, който усеща, съзнава тази заплаха. Безспорно е, че тук имаме конструиране. Защото ако „народът“ са единствено онези, които живеят, ограждайки се от чужденците, отбранявайки се от „атаките“ им, независимо откъде идват те: от културата, от икономическите и политическите оферти или др. под., то „народът“ са пък само анти-[американците, европейците, турците и т.н.]. А това значи, че този „народ“ се вмества всъщност в очертанията на една pars (част, партия) от обществото, а именно – онази на анти-малцинствата, на анти „великите сили“… В резултат на политическото действие, на политическото призоваване се създава всъщност партията на всички тези анти-чужденци, която обаче мимикрира своята парт-ийност, своята частичност. Тя не е „партия“ (част, отделена от народа), а е… „народът“, и значи всяка друга „част“, всяка друга партия, която не споделя тази анти-чужденска реторика и политика, не е просто друга част (друга „партия“) в сравнение с нея, а е група извън „народа“, група на из-род-ени, паразитни люде – елемент от „враговете вътре в крепостта“. Точно по този начин навремето партията на антисемитите в нацистка Германия (НСДАП) става партия, която не е част-от-[народа], а… германският народ, и смята, че има напълно обоснованото право да не признава редом със себе си партии, които не приемат този антисемитизъм. Та „партии“ (partes) от какво са те изобщо, след като партията на антисемитите и е „народът“? Точно така партиите на ксенофобите и антизападниците в България са партии, чието тяло от избиратели за тях са не partes, части от обществото, а са… „народът“.

Но и „народът“ във втория смисъл на неговото политическо конструиране – а именно като изначалното налично и очакващо в съвременния момент „възраждане“ от партийната „деградация“ единство също се „акушира“ от своите демагози de facto като партия: парадоксално казано като партията на противопоставящите се на „партиите“, на „политиците“, на „идеолозите“, на „дясното“ и „лявото“ вкупом. Никак не е случайно, че тъкмо този вид „народ“ обикновено призовават в политическата си реторика новопоявяващите се популисти-авторитаристи, които желаят да инвазират във вече оформилата се партийно-политическа система, в която не предлагат нова, своя визия, но паразитират върху нейните временни недостатъци.

Накрай, и „народът“ в третия смисъл – като съвкупността на „обикновените“ хора, противопоставени на „елита“ – ако бъде успешно „акуширан“ от своите политически демагози, също се оформя политически като една всъщност партия на (най-често даже не целия) обществен маргиналитет, партия на агресивно-антиелитаристкия плебс, която обаче, за разлика от „партиите“, ползва за себе си символния ресурс на „народа“. На „народа“, казвам, макар да затваря този „народ“ в кръга на най-травматизираната, некултурна и непредприемчива част (pars) от нацията.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора