Имат ли достъп сирийските деца до училищната среда, има ли училища близо до бежанските центрове, доколко толерантни са българските ученици към по-различните си връстници и готови ли са да им окажат подкрепа и разбиране – въпроси отвъд писаните на хартия стратегии за интеграция.
Само в три училища в София има сирийски деца-бежанци (около 65 деца), включени в учебния процес. Не е по-лесно и на сирийските бежанци-младежи в студентска възраст, ако искат да се обучават в университетите в България. Какво се случва със сирийските деца у нас – въпрос отвъд писаните на хартия стратегии за интеграция. Осигурен ли е лесен физически достъп до училищна среда? Има ли училища близо до бежанските центрове? Доколко са запознати българските ученици с чуждите култури? Доколко са толерантни към различните връстници и готови ли са да им окажат подкрепа и разбиране? Подготвени ли са българските учители да обучават в мултикултурна среда? Съществува ли стратегия на държавно ниво за мултикултурно обучение? Какви са подходящите методологии за представяне и диалог между различни култури? Дебат, проведен в „Червената къща – Андрей Николов“, с участието на Нидал Хлайф (режисьор, сириец, който отдавна живее в България), Елена Атанасова (представител на Държавна агенция за бежанците), Станислав Георгиев (старши експерт по български език и литература в Регионалния инспекторат по образование, председател на комисията по български език), Йорданка Петрова (преподавател по български език към ДАБ и в 66-то СОУ), Деница Сачева (групата „Приятели на бежанците“) и Олга Николова (Върховен комисариат за бежанците към ООН).
Нидал Хлайф: От общо 2000 деца само 65 посещават общинските училища
Темата за интеграцията и адаптацията на децата-бежанци в България е много актуална, тъй като кризата в Сирия продължава повече от три години, а само Турция разделя България от Сирия. Най-големите потърпевши от кризата в Сирия са децата. Според последния доклад на УНИЦЕФ 5 млн. и 500 хиляди сирийски деца са засегнати от кризата. Вътрешни имигранти са 3 млн. и 300 хиляди деца, а 1 млн. и 300 хиляди сирийски деца под 11-годишна възраст са бежанци в съседни на Сирия страни. Над 500 хиляди сирийски деца, които са бежанци, не посещават училище, а вътре в страната извън училището – поради липсата на сигурност и разрушените училища – остават около 2 млн. и 600 хиляди деца. В България има около 5 хиляди сирийски бежанци, от които 40% са деца – тоест около 2 хиляди. От всички тях само 65 деца посещават общинските училища. Както знаете, изучаването на български език е първата и най-основна стъпка към интеграцията на децата, а всяко дете – независимо дали е българче или дете-бежанец, което търси закрила, има равни права за достъп до образование.
Йорданка Петрова: Те непрекъснато повтарят: „Алемания, Алемания, отиваме в Алемания“
През Интеграционнния център към Държавната агенция за бежанците са минали много деца-бежанци – около 60-80 на година. През последната година се сформира още една детска група заради бежанската вълна от Сирия. Работя с деца от 2009 г. – в началото те бяха само от Ирак, после се появиха деца от Украйна, Афганистан и Иран. На различна възраст са – от 8 до 18-годишни, включително непридружени. Децата, които идват в Интеграционния център, са на различно езиково ниво и затова с тях се работи трудно, непрекъснато идват нови и нови деца и трябва да започваш отначало. В началото групата беше голяма – около 14-20 души, а знаете, че езици се учат в по-малки групи, обикновено до 10-12 човека.
В началото на тази учебна година говорихме с директорката в 66-то СОУ, тъй като аз работя едновременно в това училище и в Интеграционния център, и се появи спонтанно идеята да сформираме един клас само от деца-бежанци. Не бях сигурна дали децата ще посещават редовно учебните занятия, тъй като те не са непрекъснато в агенцията, някои от тях излизат на външни адреси. Така или иначе сформирахме паралелката. В началото децата бяха 15, после се увеличиха до 20. Работим по програмата за първи клас по всички учебни предмети, не само по български език. Имаме учебни помагала, тъй като за първи клас всички учебни помагала се дават от държавата и няма нужда децата да влагат някакви парични средства. На децата им е интересно, започнаха да идват редовно на училище. В началото ги водеха родителите им, впоследствие родителите решиха, че децата могат да се придвижват сами до училището, тъй като то е близо до Агенцията за бежанци. Аз ги придружавам до автобуса. Трудността идваше от това, че те нямат пари, за да си купят закуска като останалите деца. Беше много неудобно, но тъй като държавата е отпуснала средства за закуски за децата в начален курс, решихме проблема до известна степен. Децата проявиха интерес и желание да учат български език и напреднаха много бързо. Нашите деца ги приеха с отворени обятия, помагат им и понякога им дават своите закуски. Даваме им допълнително и онова, което остане от закуските. Директорката издейства да получават и плодове два пъти седмично. Жалкото е, че точно тези деца, които са най-добре подготвени, заминават или за Германия, или за Франция, или за Холандия. Тези страни ги привличат най-силно, най-вече Германия. Те непрекъснато повтарят: „Алемания, Алемания, отиваме в Алемания“. Питам ги: „В България не е ли хубаво?“ „Хубаво е, госпожо, но нашите родители искат да отидем в Германия“.
Елена Атанасова: Българските деца общуват съвсем приятелски с децата-бежанци
Понякога на хората отстрани им се струва, че ние се забавяме с интеграцията, но децата трябва да преминат през езиковите курсове, за да могат да бъдат записани в училище. В 66-то СОУ има един първи клас. Може би ще попитате защо децата не са разпределени в другите паралелки на първи клас – защото имат друго ниво на езикова подготовка. Когато нивата се изравнят, поне приблизително, тогава те могат да бъдат разпределени заедно с българските деца. Освен в първи клас в 66-то СОУ има деца и в четвърти, и в шести клас. Сирийски деца има и в район „Овча купел“, в 149-то СОУ, както и в Националното средно училище, с което ни дели една ограда и което се намира в близост до агенцията. Има деца също в 113-то СОУ, в 28-о СОУ, в 105-то СОУ, в Професионалната гимназия по телекомуникации, в 45-то СОУ, в 141-во СОУ, както и двама студенти в НБУ. Седем деца посещават частни училища, а шест деца посещават иракско училище.
Българските деца общуват съвсем приятелски с тези деца. С българските деца и с техните родители са провеждани много срещи, още преди децата-бежанци да постъпят в техните училища, тоест те са информирани. Досега не съм срещала случай някой от родителите или пък от българските деца да има негативно отношение, или някой родител да премести детето си в друго училище заради децата-бежанци. Разяснителните кампании тръгнаха още през 2009 г. Трябва да кажем, че говорим за деца, които все още не са получили закрила, а онези, които вече са получили закрила, се ползват с правата на българските граждани. Някои от тях излизат на външни адреси, а други заминават за чужбина. Много от тях заминават за чужбина – в Германия, в Холандия, във Франция – в зависимост от това къде имат роднини, къде биха могли да бъдат посрещнати.
Станислав Георгиев: Добрата координация някъде се губи
Проблемите най-вече се отнасят до допускането, до достигането на децата до училището. Малък е броят на децата-бежанци, които стигат до изпит при нас. Ние не сме спрели нито едно дете в стремежа му да влезе в масовото българско училище. Въпросът е някъде другаде, той очевидно е много по-сложен и се отнася до всички процедури и до цялата сложност, която държавата като машина дължи на всички деца, които живеят в България, за да могат те да посещават училище. Все още не са създадени достатъчно добри организационни и законови постановки за допускане на децата до училище. В България всички деца до 16-годишна възраст задължително трябва да посещават училище. Всички ученици в България, които са на такава възраст и не посещават училище, подлежат на сериозен контрол от страна на държавата. Очевидно обаче тази голяма бройка деца, не само от сирийски произход – всички деца, които са в България трябва да посещават училище – има проблеми и с адресната регистрация, и с разбирането на родителите за тази необходимост. Ние трябва да работим ръка за ръка. Не е възможно държавата да казва: „Пускаме го“, а детето да не посещава училище. От няколко години съм председател на комисията, която се занимава с изпита по български език за такива деца. Всички знаят, че не сме имали конфликти. Нашето голямо настояване е да си подадем ръка и да доведем тези деца до училище. Голяма болка е да гледаш такива здрави, прави, интелигентни деца да тичат между някакви телени огради, но проблемът е двустранен. От Регионалния инспекторат по образование ще предложим до средата на годината пакет от сериозни мерки, които трябва да бъдат приети, на по-високо стоящите от нас институции – Министерството на образованието и науката, Агенцията за бежанците – и очакваме добро сътрудничество, защото има нещо, което ни пречи да съгласуваме усилията си до край. Добрата координация някъде се губи.
Олга Николова: Достъпът на децата до училище не е уреден нито законово, нито практически
Каква е тази практическа и най-вече юридическа невъзможност децата да са в училище, защо от 2000 деца, за които говорим, само около 70 са в училище? Реално погледнато в момента Законът за бежанците не позволява включването на тези деца в образователната система, защото текстът, на чието основание съществуваше Наредбата, по която работи и Регионалният инспекторат, го няма, съответната алинея я няма, основанието за това децата да бъдат в училище е отпаднало. Дали това се е случило нарочно или по невнимание е тема на друг разговор. Защо децата не са в училище? Защото без да минат курс по български език, който в момента се предлага единствено и само в „Овча купел“ за много ограничен брой деца и никъде другаде – въпреки че учителките там полагат всички възможни усилия да им предоставят качествено образование по български език – няма как да бъде определено нивото им и те да бъдат включени в българското училище. Докато не се разреши този проблем, България ще продължава да нарушава своите международни задължения, а именно, че до третия месец от подаването на молбата за закрила детето трябва да бъде в училище. Говорим за децата, които са още в процедура, а не за децата, които са получили статут. Реално всяко дете, което се нуждае от международна закрила, трябва да бъде в училище до третия месец. България нарушава това задължение, тя го нарушаваше и преди, и при сега създалата се ситуация с много по-големия брой на децата-бежанци. Дори когато децата бяха малко, не всички имаха достъп до училище, защото в Пъстрогор нямаше курс по български език, защото в Баня, въпреки хилядите обещания, нямаше курс по български език. Курс по български език имаше само и единствено в София. Сега положението е много по-драстично, децата са много и не са в училище, защото не съществува правното основание, защото не се променя законът, защото не се създава евентуално нова наредба, която качествено да уреди този въпрос. Да не започвам темата за непридружените деца, които са над 16-годишна възраст, за които вече образованието не е задължително и които реално погледнато не стигат до училище, защото нямат настойник и попечител. Каква е тяхната интеграция при положение, че те не могат да направят едно правно волеизявление, тъй като нямат назначен настойник и попечител, който да ги представлява. Аз няма да коментирам това дали родителите и децата чакат да заминат, нашето задължение е да предоставим образование на тези, които са тук към момента. Никой не може да бъде накаран насила, но тези, които го желаят, трябва да имат и юридически, и практически тази възможност. Докато те я нямат, цялата тази дискусия, която водим, е само теория.
Какво може да направи Върховният комисариат към ООН като международна организация – в момента се опитваме да организираме курсове по български език чрез неправителствената организация „Каритас“ във всеки един от центровете, където това не се случва. Г-н Георгиев ще ни каже, че тези курсове не могат да заменят курсовете, които се правят от Държавната агенция за бежанците, защото реално погледнато този курс трябва да бъде признат от Министерството на образованието, за да може децата да се явят на изпит в Регионалния инспекторат. За момента единственото, което можем да направим, е да дадем възможност децата да изучават български език с квалифицирани преподаватели, а какво ще се случи след това, по какъв начин българските отговорни институции ще уредят въпроса, дали Държавната агенция ще организира курсове по български език във всички центрове – това вече е въпрос, който не зависи от нас. Но най-напред трябва да решим въпроса как децата да бъдат в училище чрез законово уреждане на този проблем.
Деница Сачева: Опитите да се търси напрежение ще се засилват с началото на предизборната кампания
С колегите, с които работим доброволно през всички тези месеци, винаги сме се стремили да обръщаме внимание на децата, особено що се отнася да преодоляването на психологическите последици от това, че те са деца-бежанци. Самото бягство, дори самото пресичане на границата е голяма травма за тези деца и макар че голяма част от тях се смеят и ако отидете при тях, ще си вдигнат ръчичките и ще поискат да ги гушнете, истината е, че дълбоко в себе си те ще носят белега на конфликта, белега на бягството много дълго време. Това, което организираме в рамките на чисто доброволните ни усилия, е свързано най-вече с практически занимания, занимания по приложно изкуство, часове по музика, импровизирани училища, в които децата да учат български и английски език. От страна на децата, които са в лагерите, има голям интерес да учат музика, да се занимават с компютри и с математика. Различни са проблемите на децата-бежанци в зависимост от това дали те се намират на външни адреси или живеят в местата за настаняване, защото в местата за настаняване бихме могли да организираме различни занимания, но работата с децата, които са на външни адреси, е много по-трудна. Най-голямото предизвикателство е фактът, че никога не се знае колко време ще може да се работи с едно дете, защото съдбата на тези деца винаги зависи от решенията на техните родители и за съжаление от факта, че България е по-скоро транзитна страна за бежанците, отколкото страна, в която те виждат своето бъдеще. Част от тях сменят много бързо решенията си, понякога хора, които са ни казвали, че искат да заминат, след това казват, че нямат нищо против да останат. Тази динамика в решенията определя в значителна степен и нашата работа с децата и влияе върху нея.
Разбира се много са различни обстоятелствата в София и в другите населени места. Напоследък Харманли е във фокуса на медиите, но е факт, че има опити да се използва ситуацията и да се търси напрежение и тези опити ще се засилват с началото на европейската предизборна кампания. Нямаме данни да съществуват проблеми, свързани с родители на български деца, които отказват да има деца-бежанци в нормалните училища, но възможността да се ходи нормално на училище съществува основно в София, където в много от местата за настаняване, например във „Враждебна“, има голям интерес децата да посещават училище, но те нямат транспорт. Така че от една страна големият проблем е достъпът, от друга страна е и качеството на образованието, защото когато не се знае за колко време може да се работи с едно дете, това разбира се влияе и върху качеството.
България, която е външна граница на ЕС, трябва да се подготви за предизвикателствата. Знаете, че от Мароко до Украйна цялата външна граница на ЕС се тресе от различни конфликти. Не е необходимо да се всява напрежение, но ако приемаме факта, че има движение на услуги, на стоки и на капитали, трябва да приемем и факта, че има движение на хора и че тези хора не се движат само в рамките на ЕС, а в целия свят. Може би би било добре да се помисли за изграждането на различни културно-информационни и интеграционни центрове в места, които се намират по границата, както и в София, и там да има постоянен персонал, който се занимава именно с тази културно-информационна интеграция.
