Начало Филми Личности Какво става, когато престъпниците останат на власт
Личности

Какво става, когато престъпниците останат на власт

Джошуа Опенхаймър
19.03.2014
1512

4_TAOK_FIRE_anonymous copy

„Акт на убийство”, спечелил наградата за най-добър документален филм на София Филм Фест 2014, катализира промяна в начина, по който Индонезия говори за миналото си. Режисьорът Джошуа Опенхаймър разказва пред Яна ПУНКИНА за невероятния си опит да заснеме касапите на режима.

Филмът „Акт на убийство” на Джошуа Опенхаймър (Дания-Норвегия-Великобритания-Финландия), който разказва за зверствата на индонезийските отряди на смъртта през 60-те години, спечели наградата за най-добър документален филм на София Филм Фест 2014 (може да се види на 20 март от 15 часа в Дома на киното). Преди да стигне до българския екран филмът предизвика силни реакции и получи номинации и награди от световни кинофестивали. Нещо повече, „Акт на убийство” предизвика политически промени в Индонезия.

Оригиналното заглавие на филма е Jagal. На български би се превело като „Касапин”. В Индонезия Джошуа Опенхаймър прави опит да намери оцелели жертви от големите антикомунистически чистки на Сухарто от 60-те години, но открива много повече – и до днес касапите на Сухарто живеят като национални герои и се хвалят с убийствата, а жертвите и потомците им се страхуват да говорят. Опенхаймър ангажира един от тези касапи, Ануар Конго, да изиграе собствената си роля в документалния филм, като пресъздаде някои от масовите убийства, в които е участвал. Това, което за Ануар и подобни на него започва като възможност да се представят за герои, преминава в небивал кошмар, преобърнал цялата представа за отрядите на смъртта и действията им. Фасадата на геноцида като „патриотична борба” започва да се разпада.

TAOK_Director_Joshua_Oppenheimer2013_photo_by_Oliver_Clasper copy
Джошуа Опенхаймър, снимка Oliver Clasper

Как се роди идеята за този филм?

За пръв път посетих Индонезия в 2001 г., за да помогна на общност от работници от плантациите да документират борбата за създаване на синдикат. Под диктатурата на Сухарто профсъюзите са били незаконни. Плантацията за маслодайни палми беше собственост на белгийска фирма. Когато пристигнахме, открихме наистина ужасни условия. Белгийската компания караше работничките да пръскат с хербицид без каквото и да било защитно облекло. Изпаренията попадаха в дробовете им и жените доживяваха едва до около 40 години. Страх ги беше да надигнат глас, защото при предишните протести белгийската компания пратила срещу тях група биячи. Това са същите паравоенни, които виждате в „Акт на убийство”. Беше лесно да подплашат работничките, защото техните родители и дядовци, членове на профсъюза преди идването на Сухарто, са били обявени за привърженици на комунистите и за наказание убити. Те не са били комунисти, просто са били в синдиката.

След като заснех този филм, оцелелите от геноцида в 60-те ме помолиха да направя още един –посветен на причините за страха им. Не за събитията от 1965 г., а за това какво е днес да живееш с извършителите, които са все още на власт, и съответно със страха, че всичко това може да се повтори. В 2003 г. се върнах в Индонезия, за да започна работа по този проект. Но индонезийската армия, която е разпределена във всяко село, откри какво правим и предупреди оцелелите да не се появяват в „Акт на убийство”. Местните ме убедиха поне да се опитам да заснема извършителите. „Почни от съседите си” – казаха ми – „Те са били ръководители на отряда на смъртта в твоето село. Виж дали няма да се съгласят да ти разкажат как са убили роднините ни”. Притеснявах се да говоря с престъпниците, но когато се обърнах към тях, осъзнах за свой ужас и почуда, че всеки един от тях свободно и открито се хвалеше с най-ужасните детайли от серийните убийства, които си припомняше с усмивка, често пред семействата и дори пред невръстните си внуци. Зачудих се какво ли би било, ако в Германия 40 години след Холокоста нацистите все още бяха на власт.  Зададох си въпроса какво става, когато военнопрестъпниците спечелят и останат на власт.

Показах материалитe на някои от оцелелите, а оттам и на Комитета по човешките права в Индонезия. Всички, които ги видяха, ми казаха: „Продължавай да снимаш престъпниците, защото всеки, който види това, ще е принуден да признае днешното управление за един изгнил режим, в който убийците са победили.” Прекарах следващите две години да върша това, което оцелелите и Комитетът по човешките права не можеха сами да направят, и заснех всеки убиец, когото намерих – от най-ниското до най-високото стъпало на властта. Всички се хвалеха. Всички бяха напълно откровени за подробностите около убийствата, канеха ме на местата, където са се случили, и ми показваха как е ставало. Оплакваха се, ако бяха забравили да си донесат мачете или друго оръжие, което да използват като реквизит, или ако с тях нямаше приятел, който да влезе в ролята на жертва. Бях ужасен, но разбирах, че това, което виждам, е самохвалство, че това е представление, а не свидетелство. Представленията винаги се правят за публика. Въпросът беше коя е тяхната въображаема публика? Как мислеха, че аз или съседите им възприемаме това. Внуците им. Светът. Така че им казах следното: „Вие сте участвали в един от най-големите геноциди в човешката история. Искате да покажете какво сте направили. Аз искам да знам какво значи то за вас и обществото ви. Така че покажете ми всичко, което искате. Аз ще заснема възстановките, но ще ви заснема и как обсъждате по между си какво да покажете и защо. Ще документирам това как искате да ви възприемат и какво значат за вас постъпките ви.”

Ануар беше 41-ят извършител, когото заснех. Продължих да се снимам с него, защото неговата болка беше по-близо до повърхността, и започнах да разбирам, че може би това самохвалство не е признак на гордост, а точно обратното – нещо много по-човешко, много по-разбираемо. Тези хора знаеха, че са извършили нещо ужасно, и отчаяно се опитваха да убедят себе си, че не е така, за да не им се налага всяка сутрин да се сблъскват с образа на масов убиец в огледалото. Те натрапваха своя наратив на обществото под формата на история на победата.

5_TAOK_WATERFALL_framegrab copy

Намирате ли някакво морално противоречие в това, че позволявате на военнопрестъпници да пресъздадат убийствата, в които са участвали? Дали не ги превръщате в звезди?

Основният морален въпрос в „Акт на убийство” е дали трябва да приемем версията за историята на военнопрестъпниците. Някои казват, че сме дали платформа на убийците. Разбира се, че не сме. Не сме ги оставили сами да избират какво да включим във филма. Те участват в сцени за моя филм и нямат контрол над това, което правят. Някои казват, че това е все едно да идеш да снимаш нацистите, укриващи се в Аржентина, но разбира се, този коментар не отчита основната мотивация на нашия филм. Причината изобщо да го заснемем. А тя е, че тези хора не се укриват в Аржентина. Те са успели. Почитат ги и все още са на власт. И точно за това направихме филма. Надявам се, че хората разбират, че нашият филм е отговор на ситуацията в която убийците печелят. Той е и намеса в политиката на Индонезия. Като видим ефекта му в страната, не ми се вярва някой да продължи да твърди, че сме направили от убийците звезди. Въпреки че, разбира се, всеки може да вярва в каквото си иска.

Реакциите на критиците и публиката бяха в огромна степен положителни. В Индонезия филмът предизвиква конфликт единствено с военните и паравоенните водачи, които искат да прикрият какво са извършили и да утвърдят историята за победата си. В Индонезия „Акт на убийство” подейства като детето от приказката, което викнало: „Царят е гол”. Той посочи ужасяващата истина, за която всички се страхуваха да говорят. Филмът отвори ново пространство, в което хората да преосмислят миналото, надвиснало като облак над настоящето. Филмът катализира промяна в начина, по който Индонезия говори за миналото си. Медиите и обществото сега осъждат открито и без страх геноцида и го наричат именно геноцид. Могат да признаят връзката между него и моралната катастрофа на днешния режим, построен от убийците. Правителството беше принудено да осъди убийствата и представените във филма престъпници. Това е огромна промяна, като се има предвид, че един от убийците, представени във филма, е вицепрезидентът на Индонезия.

Филмът постави мрачно огледало пред Индонезия и пред всички нас. Някои не харесват образа си в огледалото, но аз съм наистина възхитен от смелостта на световната публика да осмисли една от най-мрачните и неприемливи истини. Завой на 180 градуса е, че след номинацията за Оскар на филма правителството осъди геноцида, преди това убийствата са били чествани. С това постижение на филма аз и целият ни индонезийски екип се гордеем. Шестнайсетте индонезийци в екипа ми трябваше да останат анонимни за собствена безопасност. Тези хора посветиха осем години от живота си на снимките, изоставиха кариерите си на активисти и преподаватели и направиха това с пълното разбиране, че ако политическата ситуация в Индонезия не се промени, няма да могат да получат признание за работата си. „Акт на убийство” е техният филм. И щом говорим за морално противоречие, мисля, че трябва да включим и ефекта от филма.

8_TAOK_Behind_the_scenes_Car_Anonymous copy

Този филм наистина ли е документален? Много от сцените в него са предварително режисирани възстановки. За ролите на жертвите е правен кастинг. Къде лежи границата между документалното и игралното?

Със сигурност „Акт на убийство” не е игрален филм. Това е документалистика в най-естествената й форма. Всеки път, когато заснемах някого, той започваше да се режисира сам. Понякога дори несъзнателно персонажите започваха да играят собствените си фантазии, сценариите, от които се състои идентичността им. Започваха да се показват, както искаха да бъдат видени. Повечето документалисти се опитват да прикрият тази част от снимките, да представят материала си като един прозорец към неукрасената реалност – иначе казано, повечето документалисти симулират реалност, в която те не присъстват. Но това е наистина е симулация. Това, което възприемаме като документалистика, обикновено е форма на фикция. В моя филм признавам, че персонажите влизат в роля пред камерата. Когато възстановките с Ануар започват да доминират във филма, той престава да се възприема като документалистика и във втората част заприличва на трескаво видение. Заедно с Ануар се загубваме в кошмарите му. Границите между неговите сцени и моя филм се размиват в едно апокалиптично видение. Тогава може би вече не е документален филм. Но не е и фикция.

 

Джошуа Опенхаймър е роден през 1974 г. в Тексас, САЩ. Повече от десетилетие работи с милиции, отряди на смъртта и техните жертви, изследвайки връзката между политическото насилие и общественото въображение. Завършил е Харвард и художествения колеж „Сейнт Мартинс” към Лондонския университет по изкуствата. Сред филмите му са многократно награждаваните The Globalization Tapes (2003, режисиран съвместно с Кристин Кин), The Entire History Of The Louisiana Purchase (1998), These Places We’ve Learned To Call Home (1996), както и многобройни късометражни киноистории. Опенхаймър е член на проекта „Геноцид и жанр” на Британския изследователски съвет за изкуства и хуманитарни науки и е публикувал много материали по темата.

Джошуа Опенхаймър
19.03.2014

Свързани статии