С Борис Акунин разговаря Юрий Дуд
Григорий Шалвович, бих искал да разговарям по-скоро с историка и изтъкнатия руски мислител, отколкото с писателя, така че тук няма да стане дума много-много за книги. Да започнем с това – къде бяхте на 24 февруари 2022 година?
Веднага искам да отбележа, че не съм историк, а писател и историите, които разказвам, са от гледна точка на писателя, не на учения. За „мислителя” също имам определени съмнения…
На 24 февруари бях в Испания. Замислил съм една чудесна книга и с удоволствие седнах да работя. Тръгна добре. Книгата се казва „Ярки имена в руската история”. Това е тема, която ми е близка и интересна. На 24 февруари тъкмо тази руска история направи поредния си зигзаг, като се втурна и разтърси нашето ежедневие. Захвърлих книгата и не знам дали отново ще върна към нея…
Какво ще бъде с руската история към днешна дата, също не знам.
Как мислите – защо той започна войната?
В случая няма кратък отговор, защото тук не става дума само за един човек. Съществуват както обективни, така и субективни причини. Разбирам обективната причина за това защо Русия престана да бъде демократична държава и се срина в диктатура. Но след това идва субективният фактор – ролята на личността в историята. И аз мисля, че войната с Украйна, цялото това безумие, което се случва, е тясно свързано с този субективен фактор.
Когато една голяма страна се управлява твърде дълго и еднолично от даден човек, при него неминуемо настъпва откъсване от реалността. Започва да гледа отвисоко към буболечките там долу. Създава си собствена представа за света. Благодарение на своето обкръжение започва да мисли, първо, че е безпогрешен. Той не бърка, той знае най-добре от всички. Второ, той има лични, доверени отношения с Бога, със съдбата… Просто е! Той е Божият избраник, вижда по-надалеч и по-добре от всички.
В еднаква степен (и това е факт) той се оказва заложник на собственото си обкръжение. Управляват тези, които му поднасят информацията. Особено, ако това е човек като Путин, който живее в ХХ век и дори не използва интернет. Той е старомоден, получава папки, както при Брежнев или Черненко. Тези папки са подготвени от хора, имащи своите интереси. И знаещи какво се харесва и какво не на началника. Така след време владетелят заживява в свой илюзорен свят. В него Украйна едва търпи едно правителство от „неонацисти” и „наркомани”, не е ясно защо?! И е достатъчно той да се появи и всичко да рухне. Украинската армия е смешна и нищо не струва. А Западът е слабак, който ще се огъне веднага, щом усети неговата сила.
Така си представям това вътрешно ментално устройство.
Сега, ако говорим за историческите паралели – има една древна клопка, в която са попадали много подобни управници. Тази клопка се нарича „малката победна война”. И това се е случвало в историята много, много пъти.
Когато в страната възникнат сериозни проблеми в икономиката, в стандарта на живот, а нивото на подкрепа започне да пада и т.н., у владетеля се появява изкушението (и се намират съветници, които казват: „Да, да, да!”) да проведе малка победоносна война, която естествено ще бъде спечелена. И тогава всичко ще се оправи. Враговете ще замлъкнат, народът ще ръкопляска: „Да, живеем бедно. Да, наоколо има много несправедливост. Но ние сме велика страна, която побеждава всички“.
Това е точно като ситуацията през 1904 г., когато друг автократ в лицето на Николай II изведнъж разбира, че: първо, задава се икономическа криза и, второ, появяват се опозиционни, революционни настроения. Някой му подшушва: „Виж, има една слаба Япония. Бързичко ще преборим този примат и като в разказа на Чехов селянинът ще запее: „Матушка Русия ръководи света”. (Наша матушка Россия всему свету голова).
Какво следва? Поради това, че си откъснат от света: а) не си преценил собствените си сили и б) подценил си силите на противника. И в резултат се случват Цусима[1], Порт Артур[2], Кървавата неделя[3].
Може да се сравни и с Николай I и Кримската война.
Да, може.
По принцип как се отнасяте към сравнението на Путин с Николай I, Николай Палкин[4], както го наричат?
Управниците трябва да се сравняват, защото тогава разбираш много неща.
Имат ли общо?
Имат много общо, но Николай I наистина е ръководел една свръхдържава, защото след като руската армия побеждава Наполеон и превзема Париж през 1814 г., Русия наистина се превръща в свръхдържава. Първата такава на европейския континент. Тя действително е била жандармът на Европа, с който са се съобразявали в Париж – какво може и какво не. Това е била много силна военна империя. Николай I би могъл да има конкуренция само в лицето на англичаните и на никой друг.
Владимир Путин се намира в съвършено друга ситуация, защото какво представлява Русия в началото на XXI век – два процента от световната икономика, т.е. по-малко от икономиката на един щат като Тексас. Това е изоставаща в техническо отношение страна, която изнася само суровини и живее като цяло на заем. Това е малък сектор от световната икономика, но амбициите са като при Николай I и тези амбиции се опират на какво? – на ядреното оръжие и на нищо друго. На нищо друго! И сега с ужас наблюдаваме как „малката победна война” не се случва и единственият аргумент, който чуваме, е заплахата от ядрена война.
Лично аз се отнасям към това много сериозно.
Какво е направил Николай I – Кримската война, която се счита за една от най-позорните. Или бъркам?
Николай I, обиждайки се на тогавашния Майдан, т.е. на европейската революцията от 1848 г., решава да покаже/припомни, че „Матушка Русия, ръководи света”, като проведе малка победоносна война срещу слабата Турция, разчитайки, че никой няма да я защити. За Турция се застъпват Англия и Франция и започва Кримската война, която показва слабостите на Николаевата империя. Защото армията е голяма, но мунициите се крадат. Да, разбира се. Корупцията е съпътстващ фактор на всеки тоталитарен режим. Разбира се, ако не набиват на кол или не режат глави на площада, тази разяждаща корупция винаги я има. Изведнъж се оказва, че англичани и французи могат да доставят боеприпаси и въоръжение в Крим, който за тях е на другия край на Европа, по-бързо отколкото Русия. И войската… Впрочем това е първата технологична война. И независимо че руската армия проявява чудеса от храброст, губи войната.
След нея в Русия настъпва най-жестоката криза, от която не излизаме в продължение на четиридесет години, докато не се появяват С. Вите[5] и Столипин[6].
Не е точно така. Наистина е било чудовищно емоционално унижение, тотална криза и онова усещане, което периодично настъпва в Русия, че „повече така не може да се живее” (жить больше так нельзя). При това от върхушката до долу. И в Русия започват реформи, защото в Русия реформите настъпват само когато „повече така не може да се живее”. Добрият живот няма нужда от реформи.
Провели няколко реформи за модернизация на страната – освобождаване на крепостните селяни, свобода на мненията, с една дума, същите, познатите глезотии. Страната започва бързо да се развива, през 70-те години финансите укрепват, сформира се нова армия, при това не с насила мобилизирани войници за срок от 25 години, а на основание на всеобща военна повинност. Влиза в сила правната система, за първи път заработва независим съд, неща много важни за всяка държава.
И тъкмо когато всичко се подрежда, Русия влиза в нова война, тази с Турция. На пръв поглед тази война изглежда много привлекателна – за освобождението на братята славяни, но реалната ситуация е друга. В страната започват революционно вълнение, терористични движения, интелигенцията и младежта се отвръщат от правителството, те са в опозиция. Назрява необходимост всички те да бъдат сплотени от някакъв патриотичен порив и това се случва. Всички тези студенти, либерали, руските земски и градски дейци с ентусиазъм тръгват да спасяват братята славяни, записват се в армията. Това трае известно време, след което нещата се променят – войната е тежка, Русия побеждава, но не така, както е искала. Държавата подронва своите финансови сили за много години напред и едва при финансовия министър Вите, т.е. през 90-те години, почти 20 години по-късно, успява някак да се закрепи.
Цитат от Дмитрий Песков: „Напомняме, че през цялата своя история Русия никога и никого не е нападала и Русия, която е преживяла толкова войни, е последната страна в Европа, която иска да произнесе думата „война”. Наистина ли Русия никога не е нападала?
Толкова ме е срам! Наистина ме е срам! С Песков сме завършили един институт. Нима лошо са ни учили? Може да е бил двойкаджия. Не, Русия, за съжаление е нападала много пъти, много. Но това, че Русия не обича думата „война”, виждаме защо е. Сега трябва да казваме „спецоперация”.
Слушахте ли внимателно речта на Путин, когато обяви независимостта на ЛНР и ДНР?
Никога не слушам речите на Путин, за какво…? Той е човек кагебист, когато казва нещо, това е „операция по дезинформация”. На това са ги учили. Затова никога не слушам Путин, а чета умни аналитици, които ми разясняват какво е искал да каже. Пестя си времето.
С какво свързвате силния акцент на Путин върху историята?
Мисля, че това е някаква лична особеност. Човекът просто обича да сравнява собственото си величие с това на предшествениците. И тук историята помага – имаме Петър Велики, на него май му харесва и Александър III, а сега имаме Владимир Путин. С кого да се сравни днес? С кого?! Наоколо са някакви пигмеи, а с тези съм… Така примерно си представям неговите …
Знам, че имаме един час за нашия разговор, но все пак набързо – Петър I тиранин ли е, или е велик държавник?
Петър I е тиранин, разбира се. И велик държавник в онзи смисъл, че е човекът направил велики промени. Изучавал съм внимателно личността на Петър I и имам усещането, че тези изменения не са били от полза за Русия, но това не ги прави по-малко велик. А тиранин, да, тиранин е, деспот, сатрап.
Как се отнасяте към хипотезата, че когато Швеция, по това време голяма и важна страна в Европа, губи битката с Петър при Полтава, се отдръпва и започва да се занимава с вътрешното си устройство, в резултат на което след триста години се превръща в една от най-благополучните държави в света. При Русия става обратното, тя продължава с желанието си да акумулира, да взима още и още… И окончателно започва да цени количеството, а не качеството. Доколко е вярна тази хипотеза?
По принцип това е истина. Всяка империя е много тежко бреме за съответната страна.
Да си национална държава, т.е. държава, която живее с интересите на нацията, на своя народ, вместо да носи отговорност и за други нации, е много по-просто, удобно, приятно и т.н. Това не се отнася само за Русия. Ако сравните живота във Френската империя и в съвременна Франция, отказала се от нея, или живота в съвременна Великобритания и в Британската империя, ще видите, че тези страни само са спечелили, ако поставим акцента върху това, че животът на хората в тях е станал по-свободен, по-достоен, охолен, ако искате. Това е безусловно така. Империята е вредна за населението, добре е за тщеславието на управниците, но за хората, които живеят в нея – не.
Вижте… Ако погледнем Руската империя през 1917 г. – това е една странна империя, в която коренното население, руснаците, не са получавали никакви блага от това, че живият в империя. Те са живели много по-лошо от някои други народи в същата тази империя. Например финландците са имали повече права, живеели са много по-добре, а уж империята е била руска, а не финландска. Така да се каже, това е била някаква странна империя, която повече е харчила, отколкото е получавала.
Огромно количество хора в Русия поддържат тази война. Според мен и това, което ни пишат, както и това, което виждам наоколо – имаше поправки в Конституцията, за които само шепа хора викаха безплатно и гласуваха сами за себе си. Сега виждам и чувам конкретни хора, които пишат доноси по повод войната. Това учудва ли ви?
Не! Съвсем не. Това е естествено. Да вземем западното демократично общество. Основната маса хора в него, както и в руското, живеят с интересите на семействата си, личен живот, работа и т.н. Политиката за тях е нещо далечно, някъде в периферията. Когато в някоя демократична страна има избори, изведнъж се появяват различни шумни групи активисти – една, втора, трета. Гражданинът лениво обръща глава насам-натам и гласува за този, който му се стори по-енергичен, по-предприемчив, по-убедителен.
В Русия ситуацията е подобна, с тази разлика, че групата викачи е една и само тя се чува, а всички средства за масова информация ѝ припяват. Погълнати от своето ежедневие, което е напълно естествено, хората през цялото време чуват една и съща информация и тъй като всъщност не се интересуват много от политика, си казват: „ок, нека е така”. Но когато политиката започне да чука на вратата, когато много хора започнат да разбират, че нещо не е наред, тогава идва интересът към нея. И обществото се политизира. Видях как това се случва през 80-те години. Абсолютно индиферентната, инертна маса от съветски хора, на които им е все едно, изведнъж, когато започнаха да се изпразват рафтовете в магазините… Спомням си как по щандовете в големия Тагански МОЛ имаше само найлонови торбички, трилитрови бутилки с брезов сок, а на щанда за месо – разфасовани кокали по 80 копейки за килограм. Продавачките скучаят, а хората стоят, гледат наоколо и… изведнъж започват да се интересуват от политика. Обикновено става така.
Да, това е разбираемо. Струва ми се – разбира се, може да съм наивен, – че когато става дума за убийство, не е важно кого убиват, защото всяко убийство е ужасно. Но в случая убиват твоите съседи, с които имаш колосално преплитане на семейни връзки, роднински отношения и…
Нямам думи… Представете си само – без обявяване на война, през нощта, като някакъв Хитлер през четиридесет и първа година, нападаш съседна държава и стоварваш железни колони от самолети! Как е възможно?!
Ще включа историческата памет. Мисля, че за първи път, както никога досега, много хора си дават сметка, че в страната не всичко е наред и че ръководителят не е съвсем…
Главната мантра на пропагандата сега е: „А къде бяхте през тези осем години, докато бомбардираха Донбас?” Какъв е вашият отговор?
Бях на мястото си – от самото начало осъждах и казвах, че това, което прави Путин в Донбас, е престъпление. Изобщо не съм мълчал.
Ще ви попитат: „Нима Путин бомбардира Донецк и Луганск?!”
Да, сега ще почнат да ми разказват за разпънатото момче? Цялата тази глупост… А после, че Боинга са го свалили украинците? Защо изобщо трябва да слушам тези небивалици?! Знаем отлично, че конфликтът в Донбас беше провокиран от Путин, който изпращаше там войски, пари, изпращаше военни, без значение как се наричат те самите. Знаем това отлично. Не беше толкова отдавна и имаме отлична памет. Тази каша я забърка Владимир Владимирович Путин. И през тези осем години ние казвахме именно това.
Защо е толкова въздействащо да се каже, че в Киев има неонацисти? Това умишлено ли е?
Има някои думи, с които са свързани негативни асоциации. Да. И пропагандата през всички времена е използва тези думи и символи. В това няма нищо ново и даже нищо интересно. Това обикновено действа върху хора с не особено развити мисловни способности, в страната има много такива. Е, на какво да се учудвам?
Според вас има ли нацисти в Украйна?
Не знам, не познавам много нацистка Украйна. Има ли украински националисти? Разбира се, че има. Националисти има във всяка млада държава, защото те трябва да създават нация. Дали ми харесват националистите? Не, не ми харесват, под каквато и да било форма.
Един от нашите гости каза, че колкото по-фашистки е режимът, толкова по-силно той рови и търси фашистите сред своите противници. Приемате ли тази мисъл?
Всеки влага в думата фашист свой смисъл. Това е просто ругатня, можете да я замените, не знам, с всяка друга неприлична дума, няма да промени нищо.
Всъщност мисля, че след това събитие, времената на пропагандата и тежестта на путинската пропаганда ще останат в миналото. Защото по-скоро само една пропаганда няма да е достатъчна. Да. Вероятно животът в Русия ще се влоши, ще стане по-труден, ще заработят други механизми. Не пропаганда, а просто неприкрито сплашване.
Репресии? Очаквате ли ги?
Мисля, че да.
В каква степен?
Зависи от това колко дълго ще се задържи режимът. Но каквото и да се случи, ние разбираме, че с тази, да я наречем меко, грешка Владимир Путин значително съкрати срока на своето управление. Той много отслаби позициите си. И за да запази властта си, при липсата на пари, ще трябва все повече и повече да всява страх и да запушва устите, и пр., и пр. Колкото по-дълго се задържи този режим, толкова повече този процес ще се задълбочава.
Вашият дядо е бил чекист?
И дядо ми, и баба ми.
И баба ви. Какво знаете за тях?
Отгледан съм от моята баба, стар болшевик, била е 18–19 годишна, когато е воювала в Гражданската война. Те са били чекисти фронтоваци. Баба ми е била началник на специален отдел (спецотдел) на отрядите на фронта, дядо ми е бил началник на специален отдел в девизиите. И когато свършила войната, престанали да са чекисти, защото дядо ми станал шлосер в някакъв завод, а баба ми се записала да учи в РАБФАК[7].
„Особисти“[8], за тези, които не знаят, това са хора, които следят за реда и настроенията във войската, хора, прикрепени от КГБ.
Тогава не е имало КГБ, това е времето на Гражданската война, баба ми е виждала Чапаев, в ръцете си държеше парче от белогвардейски снаряд, който съм докосвал.
Вашата баба?!
Да, тя е била на фронта, била е ранявана, дядо ми е воювал в Първата световна война, после… Аз съм израснал с тези чудовищни разкази за това как са хващали и разстрелвали заложници.
Кой? Белите?
Червените, червените. Израснах с тези ужасни разкази. Наистина, баба ми разказваше и какво са правили с червеноармейците кубанските казаци и как са ги рязали, като показваше по тялото ми, и това усещане е досега: „Ето, това отрязвали, тук и тук…“. Но това е Гражданската война! Да, роднините ми по майчина линия са били в редиците на Червената армия, но пък бащата на моя баща, дядо ми, съдейки по странното мълчание по тази тема, е бил от другата страна. Почина скоро след Гражданската война.
В ИСАА (Институт за страните от Азия и Африка, б.пр.) са вербували много хора. А вас?
Не, мен не са. Какво значи „вербували“? По съветско време повечето се разпределяха или по някакви „кутии“[9], или в някакви спецслужби. „Пощенска кутия“ е закрито военно учреждение, занимаващо се незнайно с какво. Предлагаха ми по разпределение да отида в такава „кутия“ с някакъв номер с примамлива заплата, но аз отказах и отидох да работя в издателство, за да не ме вербуват.
Някои от вашите приятели приемаха ли?
Мисля, че много от моите съкурсници направиха кариера или в КГБ, или в ГРУ. В тези времена в средата, в която се движех, това се считаше за добра кариера.
Споменахте, че този стремеж на Путин да очерня всички е усвоен в спецшколата на КГБ. Това ли преподават в КГБ?
Не казах „очерняне“, а „дезинформиране“, да използваш думите не за да съобщиш информация, а напротив, да я замъглиш. Това е една от базовите цели на всяка спецслужба.
Значи това е някакъв принцип?
Разбира се. Думите се използват като димна завеса, а не за да се каже някаква истина. Затова никога не трябва да се вярва на човек от спецслужбите. Той ти говори не за да съобщи полезна информация, а по-скоро обратното.
Имали ли сте срещи? Някакъв конкретен разговор във вече демократична Русия, след разпада на Съветския съюз?
С кого?
Със служители на ФСБ.
Не, разбира се, благодаря. Всъщност може и да съм имал, без да зная за това. Нямам познати в този кръг. Не, стоп. Веднъж се опитах да вляза в секретния музей на ГРУ във връзка с работата над една книга. Имах среща в някаква конспиративна квартира с много общителен господин, който ме гощаваше и поеше по много обаятелен начин и всичко това, за да ми каже, че няма да ме пуснат в музея.
Обаятелен?!
Да, доста обаятелен.
Значи този стил също е задължителен.
Да, да.
Има много хора, например Миша Козирев, който ни гостува през 2020 г., каза: „Разбрах какъв е президентът, щом научих, че е от КГБ“. Редно ли е президентът да бъде пришълец от КГБ?
Според мен не е редно, не би трябвало, защото човек, който е преминал школата на специалните служби – все едно дали това е КГБ, ЦРУ или други подобни, е обучен да решава задачи, а не да ги поставя. Това са хора не със стратегическо, а с оперативно мислене. Те са ок, когато някой поставя пред тях задача, и добрият служещ измисля как да я реши. На такъв човек не задавате въпроса: „Как да живеем по-нататък?“, „Какво да правим с Русия?“. Това не е негова работа, мозъкът му е устроен по друг начин.
Финалът на „Статски съветник“ в романа и във филма е различен: в романа Фандорин излиза в оставка, а във филма си остава на държавната работа…
При определени условия.
Да, с мотивацията, че „ще се опитам нещо да променя“. Вас в това ви убеди Никита Михалков?
Да, по това време все още можеше да се общува с Никита Сергеевич, не беше се превърнал „бесогонец“, всъщност вече даваше някакви признаци на шега, но когато Никита Сергеевич започне да говори за киното, ти се иска да го слушаш, да, иска ти се да го слушаш. В това той е добър.
Казваше: „Вечно този ваш интелигентски маниер – като стане нещо, бързате да се отстраните, да си измиете ръцете, а аз ще остана така изцапан, докато вие се оттегляте. Дайте ми герой, герой, който остава”. Трябва да призная, че когато го чух, си помислих: „Дявол да го вземе, та аз самият съм такъв!”
Такъв, който стои настрана?
Такъв, който стои настрана, за да не си цапа ръцете. И тогава в главата ми се роди една смешна… беше май 2001 г., в главата ми възникна следната картинка – ето ти Егор Гайдар, а ето и А. Чубайс. Егор Гайдар си подаде оставката, за да не си цапа ръцете, в същото време Чубайс запретна ръкави, някакви бели якички нещо ще строят, ще създават… И си помислих, че може би това е пътят, може би така трябва. Затова моят герой в киното казва: „Да, аз ще остана, но ще остана при определени условия”. Работата е там, че Анатолий Чубайс не постави никакви условия. Той просто остана. Това е принципната разлика.
Кога осъзнахте, че взетото решение за финала на „Статски съветник“ е неправилно?
Разбрах го още преди премиерата на филма. Провеждаха се регионалните избори през 2004 г., Чубайс бе събрал представители на интелигенцията за Съюза на десните сили (Союз правых сил), говореха много за Бердяев, за виното и пр. Чубайс се опитваше да сформира някакво лоби. Попитах го: „Анатолий Борисович, след като не харесвате това, което прави Путин, защо не си подадете оставката?“. А той: „Кога съм казвал, че не харесвам Путин?! – каза нервно. – Не съм говорил такова нещо!“.
И тук разбрах, че краят на „Статски съветник“ очевидно е нереалистичен или моят Фандорин би тръшнал вратата на следващия ден.
Доколко Западът е виновен за това, което става в Украйна?
Според мен е доста виновен. Мисля, че Путин имаше по-ясна представа за фактора Украйна, отколкото западняците.
Как си представям проблема с Украйна от гледна точка на Путин? Значи имаме три много близки страни, като един народ, разделен на три – Русия, Белорусия, Украйна. Това са три варианта… останалите републики са със свои специфични национални особености, а това е като един народ.
За Путин?
Обективно е така. Аз имам роднини в Киев, всеки от нас има някъде, всички сме някак еднакви, живеехме в една страна и си приличаме. Ако в страната, която ръководи Владимир Владимирович Путин, хората живеят по-зле, отколкото в съседната, която Владимир Владимирович не ръководи, при това там си имат Майдан и демокрация, това е съблазън за моите граждани. Тогава те също ще ми устроят Майдан, т.е. това е като историята с ФРГ и ГДР.
Ако в Украйна се живее по-добре, отколкото в Русия?
И Путин през цялото време пречеше на Украйна да заживее добре, защото Путин през цялото време трябваше да сочи към Украйна: „Ето, ако не е като при нас! Ако се появят демокрация, Майдан! Вижте как ще живеете – наоколо сепаратисти, всичко им взимат” и т.н.
Западът всъщност… както знаете, ФРГ се възстанови с плана „Маршал”, той помогна на ФРГ да стане витрина на капитализма, витрина на демокрацията. И хората от ГДР, като гледаха как живеят немците от другата страна, не искаха да живеят при социализма, и през 1985 г. това се промени. Проблемът е в това – ако Западът беше помогнал в началото, през 2014 г., на Украйна да построи успешна държава и украинците да заживеят по-богато и интересно, отколкото в Русия, то тогава нямаше да има никакъв путинизъм.
Защо? Това би дразнило Путин.
Това би дразнило Путин, но хората нямаше да искат. Това би била постоянна съблазън, би било постоянно изкушение от Майдан, опасна ситуация за диктатора. И реално е така.
Добре, Западът не е дооценил, а сега какво може да направи?
Какво ще бъде сега, не зная. Сега, началото на месец март 2022 г., перспективата, която имаме, е в диапазона от ужасна до прекрасна.
Ужасната е ядрена война?
Ужасната е ядрена война, прекрасната – обновление и демократизация на Русия. Два полюса, но между тях има много, много междинни стъпала и аз се надявам, че ние сме някъде там… Надявам се, че няма да има ядрена война. И когато тази война свърши, мисля, че Западът и целият свят сега ще започнат да помагат на Украйна истински. Сега. Трябваше да се случи по-рано.
Един от главните тезиси на руската държава и на тези, които поддържат войната, звучи така: „За какъв дявол НАТО се разширява на Изток? Това противоречи на договореностите”. Какво ще кажете?
Първо, не разбирам защо независима страна да не може да встъпи там, където иска.
НАТО обеща да не се разширява.
А Путин обеща да не завладява Крим! Кой пръв започна да нарушава договореностите?! Какво беше това през 2014 г.?
Как се отнасяте към НАТО? Разбира се, вие сте космополит и не живеете отдавна в Русия, но тези, които живеят в Русия, съмняващите се, не ура-управниците, а съмняващите се хора, от една страна, разбират, че НАТО не им е направило нищо лошо, но от друга са бомбардировките над Югославия, един куп американски операции в Ирак, Сирия и други подобни… Очевидно има сила, която се е вторачила в Русия, и тя изкристализира в образа на НАТО. Изглежда безумно. Какво бихте им отговорили?
Бих им отговорил различно по отделните точки. Считам, че бомбардировките над Югославия бяха престъпление. Считам, при цялото ми нехаресване на Саддам Хюсеин, че нахлуването в Ирак по лъжлива информация беше нещо много лошо. Това не трябваше да се случва и е огромна грешка, то породи ИДИЛ и т.н.
Казвам го, защото западните лидери не са ангели, те често грешат и много често не са от добрите. Но не считам, че НАТО е заплаха за Русия и нейните интереси. Мисля, че Русия отдавна трябваше да свали тази изкуствена преграда и да встъпи в НАТО. Какво имаме да делим с тях?! Какво имаме да делим?! Никой не е тръгнал да ни завладява.
И сега не е нужно светът да бъде заплашван с ядрена война. А Путин и Лавров го правят.
Империя на лъжата ли е Америка?
В какъв смисъл?
Цитирам последното изказване на Путин: „Западният свят е империя на лъжата“.
И това го казва човек, чиято пропаганда се дължи само на фейк. Наистина е смешно! Разбира се, че и в западните СМИ политиците много лъжат, но когато лъжата идва от различни посоки и всеки лъже по своему, човек може да избере на кого да повярва. А когато в ухото си чува лъжите само на един креслив глас… положението е друго.
Да вземем 90-те години. Нима някой от руските телевизионни канали беше символ на чистата истина и доброта?! Не, разбира се. Олигарсите, които владееха телевизионни канали, се бореха помежду си. И като слушаш канала на Березовски, канала на Гусински, руската държавна телевизия с официалната позиция – в този триъгълник някак можеш да си съставиш правдоподобна картина за живота. Това е свободата на словото. А не някакви „светци“ да ти пеят дитирамби и да ти пълнят главата ти с…
Бяхте ли сред поддръжниците на Дмитрий Медведев, когато беше президент?
Не, никога, не бих могъл. Винаги ми е приличал на безсмислена декорация. Беше ясно, че Путин няма да се оттегли, така и стана.
Значи не ви удивлява това, което казва сега – за смъртната присъда, за…
Как да слушаш човек, който не уважава себе си, няма достойнство? Какво значение има?
Какво е отношението ви към смъртната присъда?
Отрицателно.
Защо?
Да погубиш живот е ужасно, но да убиваш… Убива престъпник или някой, който е под влияние на силни чувства – това е лошо, но когато лишаването от живот се извършва срещу заплата от държавата, от държавата срещу заплащане! Това е отвратително. Даже не споменавам за съдебните грешки. Това е гнусно! Това само по себе си е престъпление! Нямам какво да добавя към написаното от Достоевски. Нищо не се е променило оттогава. Държавата не трябва да извършва гадни неща, а това е гадост.
А ако става дума за закоравял престъпник?
Закоравелият престъпник да го изолират от обществото завинаги. Да седи в килията и да гледа снимки на своите жертви.
Абсолвентите от вашия институт са подписали писмо против войната.
Да, да.
И това ви изненада?
Да, силно ме изненада. По мое време Институтът за страните от Азия и Африка, който аз помня, беше като учреждение със специален режим – наполовина спецслужби, където се учеха връзкари, „златната младеж“, богатите дечица на съветския елит. Нямам спомен за студентски живот „край огъня с китара“ и други подобни. Всички разговори бяха кой в коя чужбина ще замине и какви вили имат. Средата беше такава…
И тези мамини синчета учеха хинди и…?!
Това беше много престижен институт.
И те реално говореха тези сложни езици добре?
Някои да, други не толкова. С оглед на професията, обучението беше на много високо ниво. Огромно благодаря на учителите по японистика, преподаваха ни забележителни хора. Имах възможност да сравня нивото на това, което съм получил като образование, с японистите от Харвард или Йейл. При нас нивото е по-високо, защото при тях е по-лежерно, а при нас играе пръчката – присъственост, сесии, с една дума, суров режим. И това е правилно, така трябва! Младите трябва да учат!
И затова, когато абсолвентите ми казаха за това писмо, много се трогнах! Беше ми приятно да го подпиша.
Но там ги нямаше имената на Жириновски и Песков?
Не съм се заглеждал, но едва ли.
Още една катастрофа – как се преподава сега в училище. Там също звучат думи като „фашизъм”, „нацизъм” и борбата с тях на територията на Украйна.
В кои години сте ходили на училище?
От 1993 до 2003 г.
Аха. Аз съм учил в съвсем други години. Трудно е да си представите отровата, която тогава ни наливаха в главите. Несравнима е с наши дни. Вижте, децата са много гъвкави, целият този боклук те ще го изхвърлят от главите си. Не бих се притеснявал много. В съветски времена какво ли не са ни учили в училище! Всичко се изпари. Не се притеснявайте по този повод, не правете от това трагедия.
Пример за най-голямата глупост, когато сте бил ученик?
Най-голямата глупост, разбира се, беше любовта към чичко Ленин. В детската градина растях с неговия портрет, много ми харесваше – с тези къдрави коси, тича към училище, обут с валенки, по някакво мостче. През цялото си детство много обичах Владимир Илич, наистина. В училище имаше плакат с две деца – съветски пионер и на фона на небостъргач някакво нещастно американско момче, ровещо в кофата за боклук. Аз му съчувствах как не му е провървяло да се роди в САЩ. И какъв щастливец съм, че живея в забележителна страна като моята, най-добрата. След тази моя „школа” не бих се боял за детското възпитание.
Какво казваха родителите ви за това или те бяха от идейните?
Не бяха „идейни”, бяха 60-те години и те знаеха, че Сталин е лош, а Ленин – добър. При това за лошия Сталин трябваше да се говори шепнешком, но аз чувах, защото квартирата беше малка, а ухото ми – голямо.
Това, че съветските хора не са могли да казват това, което мислят, и даже да мислят това, което мислят – голяма травма ли е?
Ако не са могли да мислят, е голяма, ако не са могли да говорят – тук има и минус, и плюс. През 80-те, по време на перестройката, аз ужасно се самосъжалявах: „Господи, защо съм се родил в тази скучна, бездарна страна, която няма бъдеще. Тук нищо няма да се случи – през цялото време ще се сменят я Черненко, я Брежнев, я Суслов. Ще погина тук, толкова съм нещастен.
Днес обаче си мисля, че много ми е провървяло да се родя в тази сложна страна, която те кара да се замислиш още в ранна възраст. Вече на 14 години започнах да разбирам, че главата ми мисли самостоятелно. Това беше много впечатляващо и незабравимо усещане. За първи път си давах сметка: „значи това е така”, „това не е”, „това е вярно”, „това е нула”. И след това изведнъж нещо ме озаряваше, все едно че съм открил колелото (защото никой нищо и не обясняваше). Всички много бързо пораснахме. Тази нагласа към двусмислие, филтриране на това кое можеш да кажеш, кое не; с кого можеш да общуваш, с кого не – от една страна, е лошо, от друга – добро. Когато общувах със свои връстници в свободния свят, аз се чувствах много по-възрастен от тях. В мен работеше онзи филтър на критическото мислене.
Но ще се съгласите, че това звучи малко… чудесно е да виждате навсякъде положителното, но това звучи малко като: „Баща ми бие майка ми и мен, това разбира се е лошо, но затова пък нося на бой, имам устойчива психика“.
Да, да и „колко съм добре с един крак. Каква икономия правя от втората обувка“.
Разбирам. Винаги се стремя да бъда позитивен, което на моменти, като сегашния, изисква определено мъжество, сериозни усилия, именно днес, но така животът е по-интересен.
Още един стереотип за историята на Русия. Това е мирното усвояване на Сибир, Севера, Далечния изток и други райони. Кажете, не е било мирно, нали?
Не е било много мирно, но не е било така свирепо, кърваво и жестоко, както при испанците в Южна Америка или при англосаксонците в Северна. Донякъде защото Сибир е бил слабо населен, там е имало малко жители. Руските отряди, които са си проправяли път в Сибир, на първо място са се интересували от търговията, не толкова от завладяването. Купували са „пушнина”[10], било им е изгодно да търгуват там. Е, все е имало и някой, който е грабел.
Нека разясним – „пушнината“ тогава е била ценна като нефта.
Това е стоката, която всички купували от Русия, тя се е доставяла в целия свят. Така са стигнали и до Аляска, защото там е имало повече пушнина, в Сибир била на привършване. Не липсвали и кървави ексцесии. Например имало е много кървава, жестока война на Камчатка, която в началото колонизаторите загубили и камчалите[11] ги отблъснали.
Историята за завладяването на Сибир не е изучена и е безумно интересна, по-интересна е от тази на американския Див запад. Онзи мит за каубои и индианци, създаден от американското кино, и тук можеше да намери почва, да се направи нещо невероятно интересно, като се покаже усвояването на Сибир и Далечния изток.
Доколкото знам, вашият колега Алексей Иванов в книгата си „Тобол“ прави нещо в тази посока?
Да, да. Браво на него!
Европейските западни империи изричат грешките от това минало. Поправете ме, ако греша. А при нас никога не е имало дискусия за това как сме завоювали Якутия и всичко останало.
Първо, не е имало, второ, ако действително говорим за кървави завоевания, то тук по-уместно е да говорим за Казказ и Средна Азия, защото там действително е имало кървави ексцесии, започвайки с великия Ермолов[12], когото и досега в Кавказ споменават с ужас.
Ермолов е бил много жесток военен владетел, който е прилагал тактиката на „изпепелената земя“. Ако прочетете забележителната повест на Лев Толстой „Хаджи Мурат“, там е описано как е било. Как са идвали руските войници в някой аул, където с вода, носена от кладенци, с огромен труд са отглеждали нещо сред камънака, а те унищожавали всичко, за да не вирее нищо на тази земя.
Да не говорим за това, че завладяването на Кавказ е съпроводено с генерално преселение на цели народи отвъд пределите на Русия. Защото решили, че е по-добре да ги изселят, отколкото да воюват с тях безкрайно.
Господи, такива престъпления тежат на съвестта на всяка империя, на всяка! Русия в тази връзка, като че ли е на последно място.
Не обсъждаме това от русофобия, интересът е в изговарянето. Изричат ли се тези неща и как?
Разбира се, подобна дискусия у нас не се е провеждала, защото периодът на свободната историческа наука, на историческата публицистика в Русия е бил твърде кратък. Това става възможно в епохата на гласност през 80-те години, а вече през 2000-те, във времената на Путин, отначало стана трудно, а после съвсем невъзможно. Периодът на абсолютната свобода на словото в Русия продължи десет години.
Приемате ли мисълта, че поради войната с Украйна ни очаква още един разпад на страната?
Мисля, че в резултат на управлението на Путин по-нататъшният разпад на Русия е практически неизбежен. Когато Вячеслав Володин[13] казва, че без Путин няма Русия, не подозира до каква степен е прав. Такава голяма разнородна държава като Русия е сложно… Едно е Чечения, друго е Якутия, трето е Санкт Петербург. Това са напълно различни начини на живот, различна менталност, традиции, всичко е различно.
Всъщност нещата са много прости. Вижте, Русия през цялото време се е връщала от свобода към несвобода и не защото тук има някакви специални сатрапи. (Путин в началото не беше сатрап. Той беше човек с доста демократични възгледи.) В това има някаква обективна нужда.
Голяма държава като Русия може да съществува в два режима. Единият е, когато всичко се управлява с твърда ръка от Центъра, тоест изграден е твърд вертикал. Всичко се управлява отгоре, ако нещо малко се… появява се полицейската сила.
Или по съвсем друг начин – когато страната се превръща в Съединени щати на Русия, където местното население решава всички основни въпроси за това как да живее. А за Центъра остават някои обединяващи функции: отбрана, сигурност, финансова политика, големи национални проекти. Това са двата модела. Всеки опит да се намери нещо по средата води до разруха на страната.
Да кажем, че идва на власт едно демократично правителство. Например Борис Николаевич Елцин. Страната започва да се разпада на парчета, защото вече няма страх. Навсякъде се развихрят местни царе, царчета, ханове и богаташи, които отстояват своите интереси, защото не се страхуват от Центъра.
Започват сепаратистки движения, съпроводени с ексцесии. На Москва, която отговаря за всичко това, ѝ е трудно да гледа спокойно. Иска ѝ се да изпрати войски и отново да възстанови реда. И започва Чеченската война. За да я спечелите, когато либералната преса твърди, че ръцете ви са до лактите в кръв (а те са), трябва да запушите устата на тази преса. Необходима е силна ръка.
И отново по спиралата?
И нова спирала. Но преди това трябва да разпръснете парламента, защото в такава държава не може да има двувластие. Тази страна може да бъде само вертикална. И нататък тръгва едно след друго. Оказва се, че за да се запази стабилността, за да се запази тази структура е необходимо да се унищожат всички свободи, да се установи стабилна власт. А най-стабилната власт е пожизнената диктатура или монархия. И именно това се случва.
Тоест?
Тоест, когато тези устои се разпадат, когато страхът изчезва, когато насилието, което удържа всичко това заедно, го няма – всичко рухва. След като настъпи краят Путин, а той с украинската си авантюра се доближава бързо към този момент, всичко ще започне да се разпада, всичко ще започне да се… Това е неизбежно. Това е неминуемо.
И за да не се случи всичко това, Русия трябва наново да се обедини, но на друга основа. Като истинска федерална държава, която ще има определени общи правила, а по-нататък – както прецениш. Не изключвам, че в тази държава някои от републиките, или както ще се казват, ще бъдат по-демократични, други по-малко демократични, трети ще живеят по закона на шериата. Но няма страшно, щом така искат… И тогава обединени от общите интереси, живеещи заедно не от страх, а защото така е по-изгодно и така искат да живеят – ето такава Русия може да се нарече демократична. Но сега подобен път е много сложен и дълъг…
Кога в своята история Русия е била най-европейска?
В епохата на Александър II, защото, първо, е било отменено това позорно крепостно право, представящо Русия като изостанала азиатска страна, второ, полагат се основите на законност и ред, заработва независима съдебна система. Ще повторя пак, но това е много важно, Русия е била важен участник в европейските алианси, в голямата политика. Друг е въпросът, че европейската политика тогава била доста хищническа, защото светът бавно вървял към Първата световна война, главният виновник за която съвсем не е Русия.
Откъде тръгва темата, че Русия върви по особен път? Нова формация или…?
Не, това е стара история. Това е концепцията за Третия Рим, която се формира още през XV век, когато Русия, Русь, в духовен и религиозен смисъл се смята за приемник на Византия, на Константинопол. По времето, когато вторият Рим, Константинопол, пада, нараства могъществото на Московия, на великия московски цар (все още го наричали „князь“). И изглежда естествено/нормално да се приеме тази щафета… Държавата се разраства, завзема нови територии, струва ти се, че това ще продължи вечно. Приема и духовната щафета на православната вяра и религия. Едновременно с това се появява имперската идея да се превърне отново храмът „Света София“ в Константинопол от джамия в църква. Към това се прибавя апетитът да се завладеят проливите на Босфора, за да се постигне излаз към Средиземно море и т.н.
Това е било някакво противопоставяне на Европа на религиозна и политическа основа, към това се прибавила и разликата в пътя на развитие, защото основната част от Западна Европа заложила на друг механизъм – на частната инициатива. Ако естественото желание на хората да живеят по-добре се акумулира, така започва да се развива цялата страна – бизнесът, технологиите, науката и пр. Това е единият път.
А другият път е мобилизацията, така да се каже, пътят на ордата. Той е свързан с ордата, която се управлява отгоре, вертикално. Това е много ефективна система по време на изпитания, по време на войни, надеждна система. Тя бързо се мобилизира, не брои жертвите, създадена е на принципа на армията. През първата половина на ХХ век, по време на Втората световна война, демократична Франция не издържа на удара, а Съветският съюз издържа тъкмо защото е устроен на този принцип. Царската империя, тази гнила монархия, не издържа, а той издържа.
Но след това правилата на играта в света се измениха. През цялото време Путин се стреми да върне правото на грубата сила, както в ХХ век, когато всичко решаваха армиите, ударът и т.н. Днес главна е „меката сила“. Това е икономическата изгода, културната привлекателност…
Това са Холивуд и айфоните.
Да, Холивуд, айфоните, но бих прибавил и… Но, да, Холивуд в широкия смисъл – от дрехите до… музиката.
Съществува хипотеза, че Русия постоянно се връща към тоталитарен или авторитарен режим заради религията, защото православието е по-предразположено към това, отколкото другите видове християнство – католицизъм и протестантство.
Не мисля така. Струва ми се, че значението на религията и религиозността са силно преувеличени. В Русия Православната църква отдавна се е превърнала в послушен слуга на държавата, тя е като обслужващ персонал още от времето на Петър I. Оттогава Православната църква се е превърнала в някакъв вид министерство, учреждение. И ми се струва, че в съвременна Русия духовното и политическото влияние на църквата е незначително. Колкото повече църквата като институт се е сраснала с държавата, толкова по-слабо е нейното духовно влияние.
Християнската църква е влиятелна, когато е преследвана. Тогава придобива някаква сакралност, авторитет. Сега това е…
По-скоро имах предвид, че при православието всичко е по воля Божия, а при протестантството и католицизма частната инициатива присъства и в религията.
Украинците са основно православни.
А останалите?
Казват, че хората са като жабите – зависят от температурата на водата, т.е. стават такива, каквито са условията на живот около тях. Затова, ако утре условията на живот в Русия се изменят, няма да познаем нацията си. Тя ще се държи абсолютно по друг начин.
Според вас кой е най-мрачният период в историята на Русия?
Имате предвид „непознат и неясен“ или „най-мрачен и тъмен“?
Най-мрачен, най-тъмен.
Разбира се, сталинският. Ако не се връщаме към времената на Иван Грозни, естествено. Сталинският. Една от причините, поради които не бих могъл да напиша книга за историята на Русия през ХХ век, е, защото при името „Сталин“ губя всякаква обективност, а като няма обективност, не трябва да се пише.
Емоциите пречат…
Това преминава през моята лична история, тази на семейството ми. Аз не мога и никога няма да простя на този Молох [14] унижението, което причини на моите родители, които така мъчително и така напразно погубиха своите таланти. Това беше безсилие, бягане с вързани крака на едно място и нищо не можеше да се направи.
Майка ми е завършила ИФЛИ [15]. Имаше такъв чудесен хуманитарен институт преди войната. Тя обичаше много руската литература и след войната започва работа в едно литературно списание, после в сп. „Новый мир“, после в друго. В страната на дневен ред е борбата с космополитизма. Майка ми е еврейка, съветска еврейка, която не знае езика, не познава тази култура. Тя е обикновено съветско момиче, комсомолка. Вика я главният редактор и ѝ казва: „В редакцията имаме двама евреи, много са. Напусни“. Той е офицер, фронтовак с награди, а тя – едно момиче… Остава на улицата и дълго не може да си намери работа. С много труд започва в „Училище за трудовата младеж“ и цял живот работи като учителка сред купчина тетрадки. Искаше да чете книги, които не успя да намери, защото бяха забранени. Майка ми много добре усещаше литературата, с нея беше много интересно да се разговаря. И това, че не стана това, което е могла, ме… Нарочно не говоря за репресиите, каквито също е имало в семейството, това е ясно. Разказвам една обикновена битова история, засегнала немалко хора.
Това, че Сталин е така популярен в Русия има ли връзка със случилото се през февруари 2022 г.?
Да, разбира се. Ние продължаваме да изживяваме сталинската епоха, все още не сме я изживели. В този смисъл Навални е съвършено прав. В един разговор той каза, че дискусията за Сталин ще стане безсмислена, щом Русия се превърне в демократична държава. Едва тогава Сталин наистина ще умре и може да бъде погребан. Защото от гледна точка на обективната държавност Сталин е човекът, който възстанови тази вертикална система, след като тя бе рухнала в резултат на революцията. Той заби железни нокти в жива плът, разкъса я и изкова свръхдържавата.
Това е същото, което криво-ляво и бездарно прави Путин. Той върви по същия път, това все още е онзи сталински дух, той вече е отслабнал, задъхва се, но си е все същият сталински дух.
Казвате, че корупцията е спътник на всеки тоталитарен режим. Но при Сталин не са крали.
Има два начина за борба с корупцията: единият е демократичният, който поставя определени рамки в обществото, не изкоренява корупцията напълно, разбираемо е, но има свободна преса, има съдии, има нормални депутати, това е някак…
Другият е на Иван Грозни и Петър I, при него набиваш на кол някой крадец, а останалите се изплашват. След известно време отново започват да крадат, но за момента са сплашени.
Сталин е действал по този начин.
Да, и Сталин. Друг е въпросът, че в сталинските и съветските времена корупцията е била от друг вид, защото парите не са били всеобщ еквивалент. Тогава е имало друг вид твърда валута, наречена „привилегия“.
Светът обречен ли е?
Доколкото всичко има край – да. В какъв смисъл да е обречен? Като близка прогноза – ако Владимир Владимирович Путин не започне да пуска ракети, не, не е обречен.
Колко сериозно възприемате това?
Някога, много отдавна, преди 15 години бях на гости в една прекрасна къща, седях до Егор Гайдар. И разчитайки на мнението, че писателят е едно голямо дете и на него се разрешава това, което на другите не се разрешава, започнах да му задавам своите любими писателски въпроси.
Например много се интересувам от страховете на хората, кой от какво се бои, защото това говори много за човека. И попитах: „Егор Тимурович, какъв е най-големият ви страх?“. „Знаете ли – каза – единственото, от което се страхувам, е ядрената война“. Ние с жена ми се спогледахме, помислих „малко е мръднал“. И ето, минаха 15 години и излиза, че Гайдар си е бил наред.
Когато слушам и чета тези новини, по същество става дума за следното: „Ако се застъпите за Украйна, ние ще започнем ядрена война“. Преведено на руски е така.
Да, така е.
Ракетните сили са приведени в бойна готовности и тук, и там.
Наскоро изучавах историята на Първата световна война, началото през 1914 г. Тогава никой не се е готвел за война, въпреки че всички са показвали мускули: „Ние на вас – това!“, „Уплашихте ни! Ние пък на вас – това!“. И това заиграване е довело до точка, от която няма връщане назад.
Така в един момент при кайзера или при царя се явяват началник щабовете и казват: „Ваше Величество, ако сега не нападнем, те ще ударят първи. Тогава ще загубим, и отговорността за това ще бъде Ваша“. Само че тогава не са натискали ядреното копче, а са обявявали обща мобилизация. Който пръв даде такава заповед, той по-бързо ще мобилизира армията и ще победи. И светът, който изобщо не искал да воюва и убива, за броени дни, даже за часове, се превръща именно в това. В това, което после се завихри – революции, трупове и т.н.
Днес сме в същата ситуация. Имаме работа с диктатор, който няма връзка с реалността. Никой не знае какво да очаква от него. Никой няма намерение да му отстъпва. И това е правилно, не бива да се поддаваме на заплахите. Последствията могат да бъдат всякакви.
Може ли това да е блъф, защото човекът, който развързва ядрена война, трябва да е готов също да умре? А когато даваш подобна заповед, стоейки на 15 метра от своите сътрудници – разбира се, заради коронавируса, не изглеждаш много като човек, който е готов да умре?
Представете си ситуацията на човек, притиснат до стената. Какъв избор има? Или да признае своето поражение, тогава обкръжението започва да крещи: „Акела загуби!“[16] с всички произтичащи последствия.
Сваляне?
Край него няма кристално чисти и безкористни самураи. Никой не се кани да си направи харакири заедно с него. Всички те са послушни, докато не усетят опасността. Имат скрити офшорки и искат да си живеят добре, не да си правят харакири. Това е много опасна ситуация. Положението му е отчайващо, а от отчаяния човек, който има възможности, всичко може да се очаква.
Какво да правят хората, които са ужасени от войната с Украйна, но искат да живеят. Вашият съсед Евгений Заваркин в края на миналата година приканваше всички: „Напуснете страната!”.
Не всички могат да тръгнат. Не всички искат да напуснат страната си. Отнасям се към това с огромно уважение. С огромно съчувствие се отнасям към тези, които искат да заминат, но няма да могат, а такива са ужасно много.
За Русия настъпват много тежки, много трудни времена. През цялото време мисля за това… Да се намираш под властта на такъв човек, в какъвто се превърна Путин, е все едно да живееш в село Кущьовская [17].
Тези, които могат, трябва ли да заминат?
Знаете ли… Няма универсален отговор. Трябва да се вниква в конкретната ситуация на всеки отделен човек.
Поправете ме като японист – в момента Япония е в много добри отношения със САЩ? Можем да ги наречем съюзници.
Май е така.
А в културната сфера също? На битово ниво японците добре ли се отнасят към американците?
За младите японци, както за връстниците им англичани или французи, американската култура е ежедневие. Мисля, че и за нашите младежи е така. Всички гледат едни и същи филми, слушат една и съща музика, едни и същи известни личности.
Преди около осемдесет години САЩ хвърлиха там атомна бомба. Как стана така, че възстановиха бързо отношения си?
Беше травмиращо. Беше тежко. При това цял свят знае за атомната бомба над Хирошима и Нагасаки, но най-голямо количество жертви има при варварската бомбардировка на Токио през Втора световна война (1 март 1945 г.).
Но в името на справедливостта трябва да кажем, че поведението на японците по време на войната е било… би трябвало да си скубят косите, подобно на немците, за това, което са вършили в Китай…
Кога настъпи това помирение между народите?
За първи път отидох в Япония през 1977 г., тридесет години след войната. Почти не видях антиамерикански настроения. Веднъж вървях по улицата, спря кола, извикаха „Янки, гоу хоум” и бързо изчезнаха. Явно всички европейци са под знака „американци”.
Кога нашите отношения с украинците, именно с хората, ще се оправят?
Русия трябва кардинално да се промени. Вярвам, че това ще стане. Демократична Русия не би трябвало да има проблем със съседите си, макар че ще остане много тежкият въпрос за Крим. Сега ще се прибави сериозният проблем за разрушенията и жертвите в тази война, защото за всичко се плаща. И ще трябва да се плати и с пари, естествено. Да се покрият загубите.
А вие как си го представяте?! Когато се появяват някакви хора, дрънчащи с оръжие, разрушават домове, кой ще плаща за това?! Загиват хора! Как си го представяте?!
От свои приятели, които живеят в Европа, чувам фразата: „Сега разбираме как са се чувствали немците, които са били против Хитлер”. Доколко това сравнение е правилно? Разбирам, че те вече усещат гнева на света върху себе си.
Това е много сериозна тема, защото през тези няколко дни думите „Русия” и „руснаци” станаха обидни, токсични и тази емоционална реакция не е съвсем справедлива. Това, което се случва, е чудовищно.
Никога досега по света не е имало до такава степен отхвърляне на всичко руско и русийско. Дори към Съветския съюз по времето на Студената война, защото тогава Съветският съюз е имал някакви приятели, някаква хлъзгава интелигенция, изразяваща недоволство в страните си, била доброжелателна към Москва.
Сега Русия се намира в пълна изолация. Даже този путино-кадиревски приятел Депардийо, и той вече се оттегля. Сега ще се закриват фестивали, музеи, няма да има изложби, няма да купуват руски книги, няма да гледат руски филми. Това не е най-страшната последица, но редовият руски човек трудно ще понесе всичко това.
Как се отнасяте към такава социална категория като колективната отговорност? Това справедливо ли е, или не?
Винаги съм бил за личната отговорност. Аз съм индивидуалист. Например, когато този режим в Русия рухне, аз ще бъда сред противниците на лустрацията.
Да, казвали сте.
Мисля, че всеки трябва да отговоря за своите постъпки. И докато това не се случи, този всеобщ инфантилизъм ще продължава. Човек трябва да отговаря за това, което е направил, и съответно да не отговаря за това, което не е направил. Това важи и за тази тема. Аз съм против това хората да бъдат очерняни неоснователно.
Мисля, че всеки човек е достоен за персонално отношение. Това е като срещата с Бога – няма да те пита дали си с руснаците или с немците, ще те попита теб, лично: „Как изживя живота си?”. Така трябва.
Как се справи с живота? Какво направи с живота си?
През 2008 г. Русия воюва с Грузия. През 2022 г. отношенията между руснаци и грузинци са нормални. Знаем, че не обичат държавата, но на отношенията между хората това не влияе силно. Казвам това от опит.
Бил съм в Грузия веднъж през 2016 г. Посрещнаха ме много добре, но студентката, която ме съпровождаше, ми каза: „Зная руски, но да говорим на английски. Не искам да говоря езика на страната, която направи това с Грузия”.
Имах същия случай.
Сега ще бъде по-трудно, още по-трудно. Но мога да кажа с пълна увереност, че Русия е по-силна и жизнеспособна от Путин. Русия ще я има и всичко ще бъде добре.
Превод от руски Буряна Ангелакиева
Борис Акунин е творческият псевдоним на писателя, преводач, литературен критик и японист Григорий Чхартишвили. Работил е като заместник-главен редактор на списание „Иностранния литература”, главен редактор на двайсеттомната „Антология на японската литература”, председател на мегапроекта „Пушкинска библиотека”. През 1998 г. започва реализацията на своя литературен проект „Приключенията на Ераст Фандорин”. За кратко време поредицата прави Акунин един от най-четените автори в Русия. Следват поредиците „Приключенията на сестра Пелагия” и „Приключенията на магистъра”. Критиката нарича произведенията му „масова литература за интелектуалци” и „интелектуални бестселъри”. През 2000 г. е обявен за писател на годината в Русия, тиражите на книгите му там надхвърлят 10 милиона екземпляра. Произведенията му са преведени на български, английски, немски, френски, италиански, японски и други езици.
[1] Цусима – на 27 май 1905 г. в хода на Руско-японската война (1904–1905) над Корейския пролив, свързващ Японско и Източнокитайско море, близо до остров Цусима, Втора руска тихоокеанска ескадрила под командването на лейтенант-адмирал З. Рождественски влиза в битка с японския флот под командването на адмирал Това Хейхатиро. На следващия ден руската ескадра е победена, повече от 5 хиляди души са убити.
[2] Порт Артур – отбраната на Порт Артур е най-дългата битка в Руско-японската война, продължила 159 дни. Обсадата е започната от японските войски в началото на август 1904 г., а на 20 декември 1904 г. (2 януари 1905 г.) гарнизонът на крепостта е принуден да се предаде. Загубите на руските войски възлизат на 27 хиляди души. Останките от руската ескадра в Порт Артур са потопени от артилерията на японците или взривени от собствените им екипажи.
[3] Кървавата неделя – на 9 януари 1905 г. голяма процесия от работници тръгва към Зимния дворец, за да представи на император Николай II петиция, подписана от 150 000 души, с искания за подобряване условията на труд и за прекратяване на Руско-японската война. По пътя към Зимния дворец те са атакувани от полицията, която открива огън срещу тях. Това е ключово събитие в историята на Русия, станало предпоставка за Революцията от 1905–1907 г.
[4] Николай I получава прякора си Николай Палкин (палка – пръчка, тояга) за това, че при неговото управление в армията е наложена сурова дисциплина, физическото наказание с пръчки било широко разпространено.
[5] Граф Сергей Вите (1849–1915) е влиятелен икономист, министър и ръководител на правителството в имперска Русия. Той е една от ключовите фигури на политическата арена по време на царуването на Александър III и Николай II. Провежда политика, насочена към развитието на руската индустрия и икономика. Той е един от авторите на първата национална конституция.
[6] Пьотър Столипин е виден руски държавен деец – министър на вътрешните работи (1906) и едновременно министър-председател на Русия (1906–1911) при император Николай II. Изтъкнат реформатор и държавен деец. Столипин прокарва закони, които влизат в историята като столипинска аграрна реформа, чието главно съдържание е въвеждането на частна поземлена собственост.
[7] РАБФАК – работнически факултет (общообразователно учебно заведение през 1919–1940 г. в СССР за обучение на младежи без средно образование във висши учебни заведения.
[8] Особисти – сътрудници, работещи в специален отдел (особый отдел) на ФСБ (по-рано КГБ). Това е отделът, отговарящ за контраразузнаването.
[9] Пощенска кутия – в съветско време така се обозначават предприятия, фабрики, понякога дори цели градове, работещи за отбранителната индустрия. Такива „затворени пощенски кутии” нямат адрес, а само номер на пощенската кутия „п/к №“.
[10] Пушнина – животински кожи, използвани за производството на кожени изделия. По правило козината е единствената цел на лова, месото и други компоненти не се използват. Ловът и търговията с кожи са били важни фактори за развитието на Сибир и Северна Америка.
[11] Камчали, най-древните жители на Камчатка (itelmen). Името на хората означава „живот тук“.
[12] Ген. А. П. Ермолов (1777–1861) – завоевателят на Кавказ. Руски генерал, герой от Отечествената война през 1812 г., един от най-известните руски военни командири. През 1817 г. е изпратен в Кавказ, където участва в покоряването и „умиротворяването“ на Чечения и планински Дагестан, използвайки тежки военно-колониални методи. Наричан е „кървав генерал“, палач, обвинен в организиране на геноцид над кавказките народи.
[13] Вячеслав Володин, говорител на Държавната дума на РФ.
[14] Молох (ивр. מולך; лат. Moloch, Мо́лех; царь) – древен бог на слънцето, огъня и войната в семитската митология, на който се принасяли в жертва деца от знатни семейства, изгаряни живи върху жертвеници. Обикновено е изобразяван като теле, вол или мъж с глава на бик.
[15] ИЛФИ – Московски институт по философия, литература и история „Н. Г. Чернишевски“, съществувал през 1931-1941 г.
[16] Акела – герой от книгата на Дж. Киплинг „Книга за джунглата“(1894), водач на глутницата. „Акела загуби!“ са думи на черната пантера Багири, когато Акела пропуска да убие преследвано животно. Сега лидерските му позиции ще се сринат, той трябва да отстъпи мястото си на по-млад и силен вълк. Самият израз означава радост или злорадство поради нечия друга грешка.
[17] Село Кущьовская – на 5 ноември 2010 г. най-големите руски медии съобщават за чудовищно престъпление, извършено в с. Кущьовская в Краснодарския край. Официалното съобщение гласи: „След локализирането на пожара в частна къща в с. Кущьовская, в която са живели фермер и семейството му, са открити телата на 12 загинали. Разглеждат се различни версии, включително криминална“.
