Начало Идеи Гледна точка Какофонията „Европа“  
Гледна точка

Какофонията „Европа“  

7724

За какво е литературата? За много неща, разбира се – за развлечение, за разтуха, за замисляне, за изводи, за подтик, но сякаш като че ли най-вече за алтернатива на историята; алтернатива на онова, което ни е сполетяло в едни времена, които са сравнително близо до нас и ни се налага – за да продължим да живеем компактно и в мир със себе си, да ги преработим, за да ги възприемем и абсорбираме (Набоков изобщо не би се съгласил с мен, но пък Бекет, смятам, едва ли ще ми възрази). Правим това абсорбиране през личния разказ: литературата се изгражда благодарение на частното, докато историята ни натрапва общото; обобщава (ни) и ни запраща в джунглата на своите „закони“. Като руснаците например, които не могат да се освободят от надвисналата сянка на авторитарната и тоталитарната държава – от „Алеко“ на Пушкин до „Денят на опричника“ на Сорокин (или „Обител“ на Прилепин – да вземем автор и от другия лагер, путинския) все това занимава умовете им (та дори на споменатия Набоков – бягството му тази тематика е типична реакция на изконния проблем за самодържавието). Сигурен съм също, че войната, която Кремъл започна срещу Украйна, ще се превърне един ден в ключова проблематика на украинските писатели. Преди години сред българските пишещи вървеше една малко завистлива шега по отношение на колегите им от бивша Югославия: какво щяха да описват, ако ги нямаше юговойните? Но и при нас е същото – какво щяхме да пишем, ако го нямаше соцът? Напоследък се нароиха сума ти книги със сюжети от близкото минало-непреминало, което още е травма, дето е трудно да преработим: фактът, че 1/3 от нас копнеят за времето на Тодор Живков е не признак на изостаналост и ретроградност, а е признак на неосмислен по изцелителен начин период от българската история. И не иде реч да го отричаме, иде реч тъкмо да го осмислим: извличане на есенцията-смисъл от тези 45 години, за които смятахме, че стигат, ама за някои се оказаха недостатъчни. Да, имаме нужда да превърнем историята в литература, – разбира се, стойностна и добра литература, само така ще се освободим от нейните поразии.

Връхлетяха ме тия размисли, докато четях книгата на унгарския писател Габор Т. Санто „Симфония „Европа“ (превод Юлия Крумова, „Ерго“, 2022). В България това е първата преведена негова книга, в страната си обаче той е известен и признат автор: роден през 1966 г., Санто е дипломант на Факултета по политически науки и право на университета „Лоранд Йотвош“ в Будапеща (университетът поддържа и българистика), както и на Факултета по хуманитарни науки (специалности естетика и юдаистика). Главен редактор на еврейското списание за политика и култура „Сомбат“, преводач от английски, иврит и идиш, носител на наградата на Фондацията за литература и изкуство „Лайош Кошут“. По негов разказ („Завръщане в родината“) режисьорът Ференц Тьорок създава филма „1945“ (2016), селектиран за фестивала „Берлинале“. Романът „Симфония „Европа“ излиза през 2019 г. и веднага се превръща в събитие в родината си. Вероятно не заради друго, а защото успява да обеме историята на следвоенна Европа в своите 275 страници (на български) без усилие, представяйки я и на Запад, и на Изток с всичките ѝ извъртявания и перипетии.

Тоест литература, добра литература: преработка на близката история през частна (лична) история. В центъра на повествованието е момчето Андраш – порастването му, развитието му, трепетите му. Андраш расте в смесено семейство в град Коложвар (на унгарски), Клуж-Напока (на румънски) – баща му, Георге Поп, е румънец, комунистически функционер, заместник-партиен секретар на градския комитет на партията, майка му Еникьо е унгарка, медицинска сестра. Със сина си у дома говори на унгарски, макар че не е за препоръчване – бащата се сърди, властите също. Андраш притежава уникален музикално-изпълнителски талант, свири прекрасно на цигулка и това се оказва паспортът му, за да се измъкне от потискащата го тоталитарна система („Това е самоизмама – казва. – Както и целият ни живот“). Но няма идеологически натиск, способен да възпре поривите на любовта: появява се Мая, различна като него, благодарение на което успява да се измъкне от измамата на румънския тоталитаризъм, заминавайки за Мюнхен. В същото време срещу потискащата система влюбеният Андраш не стои кротък: работи като пощальон и разнася позиви срещу властта, саморъчно изготвени от него и негови приятели. Това действие обаче му се връща тъпкано: коложварският симфоничен оркестър е поканен в Западен Берлин, за да изпълни с местни колеги симфонията „Европа“ на композитора Вилхелм Кер, сътворена „в памет на Втората световна война и която е своеобразен модерен отговор на творбата на Бетовен“, но Андраш – за да пътува, е принуден да подпише документ за сътрудничество със Секуритате. Предаден е лично от баща си, Георге Поп. Душата му е разбишкана, съзнанието – объркано: не ще да вижда своите, бесен им е. Все пак майка му Еникьо го привиква с обещанието да му разкаже живота си. Прави го, той е смутен: избегнала била на косъм изнасилване от руски войници, които убиват баща ѝ, изпращат я в лагер, където едва оцелява, там се запознава с Вилхелм Кер и се оказва, че Андраш е негов, не на Георге Поп син. Заръчва му непременно да го намери, когато отиде в Берлин, което Андраш – вече подписал компрометиращите документи за сътрудничество, изпълнява. Там открива и своя полубрат, Петер Кер, увлякъл се по левичарските изстъпления на групата „Баадер-Майнхоф“, фракция „Червена армия“. Гледа го малко от високо и с право: онова, за което пледират, че се борят ултрасите, мислейки го за най-висшия и справедлив социален строй, той го знае от първа ръка като никак не приятно за живеене: „Безумци. Ако бяха живели в диктатурата на Чаушеску, не биха се бунтували срещу демокрацията и капитализма“. В тези думи на Андраш откриваме не само прозрението на нас, хората, живели в сумрака на тоталитаризма, но и по някакъв начин състоянието на Европа по времето, когато са изречени: композиторът Вилхелм Кер иска да създаде симфония „Европа“, в която всичко е хармонично, добре темперирано и синхронизирано, за да се противопостави доколкото е по силите му на какофонията Европа, каквото е представлявал континентът в годините на съперничество между двете идеологии – комунистическата и капиталистическата, тоталитарната и демократичната. Една какофония, разцепила го на две несъвместими помежду си парчета, между които не протича никаква музика, а единствено шум, врясъци и взаимни нападки. В този смисъл заглавието, избрано от Габор Т. Санто, – „Симфония „Европа“, е по-скоро иронично, отколкото вярно: никаква симфония не е Европа през 60-те и 70-те, пълна какофония е…

Поднася ни я тази какофония Габор Т. Санто с един обран език, без много прилагателни и извивки; бих казал, че начинът му на изразяване му е по-скоро суров и отстранен, отколкото топъл и съпричастен. Но това е изглежда начинът, по който адекватно може да ни бъде описан нашият континент във времето, когато е пъшкал под съветско-руския ботуш, провъзгласил се за освободител, а всъщност – друг поробител, също толкова свиреп. Дали ще е нацизъм, дали ще е болшевизъм – все тая, единствено методите им се различават: германските са по-технологични, руските – по-първобитни. Тия първобитни методи наблюдаваме и днес, когато в Русия замениха болшевизма с рашизъм – една идеология, според която единствено и само „русский мир“ има право на живот, всички други „мирове“ са обречени на смърт. Тъкмо в това отношение романът „Симфония „Европа“ е важен и необходим: показва какво ни чака, ако главорезите на Путин спечелят войната против Украйна. Нищо добро, ясно е, и точно поради това тази симфония Европа, която непрекъснато създаваме и изграждаме с институциите на Европейския съюз и НАТО, трябва да я пазим и съхраняваме като зеницата на очите си. Защото литературата не само преработва миналото, литературата дава перспективи за бъдещето. А тази наша перспектива не може да бъде друга, освен една все по-градивна, все по-оптимистична и ведра симфония Европа.

Обратното е какофония, рашистка какофония – зла, мизерна и проскубана…            

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора