2
7430

Какъв му е на Стайко Мурджев
крал Лир?

За постановката на Шекспировата трагедия в Пловдивския театър

Едно не може да се отрече на режисьора Стайко Мурджев – не се бои да хвърли ръкавица на кой да е класически текст, било то „Железният светилник” на Димитър Талев, „Коварство и любов” на Шилер, или „Евгений Онегин” от Пушкин. Колкото по-мащабно е произведението и колкото по-обрасло е то с предварителни литературни и обществени нагласи – толкова по-добре.

Склонността му да предизвиква на дуел признати авторитети пролича още в избора за дипломен спектакъл. Реши да постави „Пухеният” на Мартин Макдона, въпреки че първата и единствена до тогава българска постановка по същата пиеса вече беше добила култов статус в работата на Явор Гърдев и продължава да се играе с успех и досега. Явно предизвикателството си е заслужавало, защото „Пухеният” на Стайко Мурджев веднага беше приет на професионална сцена (макар животът му там да не трая дълго по причини, нямащи общо с качествата на спектакъла) и получи Икар 2010 за режисьорски дебют.

Дързостта да натрупаш толкова трудно превземаеми заглавия в актива си само за период от две години може да се обясни донякъде и с младостта на режисьора – едва 28-годишен е (с вид на плах романтичен гимназист, чиято любима книга все още е „Тримата мускетари”). Но зад всяка от тези негови авантюри стои стабилна институция – Сливенският театър, театър „София”, „Българска армия”. Последната хвърлена ръкавица е към „Крал Лир” на Шекспир, а театърът в Пловдив превърна постановката в мегапродукцията на новия си сезон, с която през септември беше открито и поредното издание на фестивала „Сцена на кръстопът”. Бюджет от 100 хил. лева, 25 души на сцената и още толкова зад кулисите, гастрол на известни столични артисти. И Стоян Алексиев в ролята на Лир.

 

Пловдивският театър неведнъж е доказвал, че умее да балансира на ръба между комерсиалната продукция и художествената амбиция. Да не забравяме, че именно на неговата сцена се родиха „Сътресение, „Свекърва” и „Кървава сватба” на Мариус Куркински, „Възгледите на един учител за народното творчество” на Камен Донев (скоро е 350-то му представление), а един от най-дълго играните спектакли – BaiGanjo по мотиви от Алеко Константинов с Николай Урумов в главната роля –  все още не слиза от афиша.

„Крал Лир” на Стайко Мурджев напълно отговаря на представите на широката публика как трябва да се представя класиката, особено пък трагедия на Шекспир: импозантна сценография (Огняна Серафимова) на средновековно мрачен дворец; пищни костюми (Ирина Кружилина, САЩ) в преобладаващо черно, сребърно и графитено сиво; гръмовно драматична музика (Петър Дундаков). И много злодеи.

В интерпретацията на Стайко Мурджев липсват полутонове и вглеждане между редовете; нито един от персонажите в трагедията няма право на пощада, оправдание, милост. Нещо повече – режисьорът допълнително демонизира онези, които носят зърното на злото. Затова дъщерите на Лир Гонерила (Анастасия Лютова) и Регана (Елена Атанасова) не се бунтуват срещу деспотизма на баща си, който въпреки че им е поделил кралството, продължава да властва над тях – не, те са самото въплъщение на неблагодарността, нездравата амбиция и похотта. И за да не остане дори капка съмнение, в костюмите им постепенно започват да се промъкват садомазохистични детайли. Анастасия Лютова наистина носи в себе си някаква стоманена студенина, но меката женственост на Елена Атанасова е излишно насилена в тази роля, вместо да работи за обогатяване на образа.

Затова Едмънд (Дамян Тенев) не защитава правото си на бащина обич, справедливост и равенство като незаконен син на Глостър – не, той е просто зъл интригант, разделил баща си от своя законороден брат Едгар, прелъстил Гонерила и Регана и станал причина за тяхната смърт.

Затова Регана не само че не жалее съпруга си, ослепил Глостър и убит от слугата заради това (по Шекспир), а сама го пронизва, за да си разчисти пътя към властта и към Едмънд.

Дори самият Лир не е достолепен старец, решил доброволно да слезе от трона, като подели кралството между трите си дъщери; той е хитър манипулатор, подлагайки най-близките си на поредното изпитание. Даже когато привидно се оттегля от властта, той продължава да дърпа конците в двора. Ето защо щом някой се опълчи против него, бива жестоко наказан. Най-малката дъщеря и негова любимка, Корделия (Мариана Йотова, доста постно изпълнение на предопределена жертва), отказва да играе по свирката му – не желае да го славослови лицемерно в замяна на по-добър дял и затова е обезнаследена и прогонена. Граф Кент, най-преданият негов придворен, е пратен в изгнание, само защото дръзва да му каже истината в очите. Лир на свой ред е наказан заради това – низвергнат от дъщерите си и обречен на скиталчество, в което най-сетне проглежда. Останал сам, съпровождан единствено от своя шут, той сякаш е единственият нормален в заобикалящата го лудост и умопомрачение.

Ролята на крал Лир е подобна на митичен връх, към който актьорът се стреми цял живот, поемайки дълбоко дъх, за да успее да го изкачи, и въпреки това задъхвайки се още при първите крачки по нанагорнището. Стоян Алексиев наистина дълго време сдържа дъха си, докато стигне в подножието на Лир. Но не попада на точния режисьор, който да го изведе до билото. Затова трагизмът на бродничеството на краля из пустошта потъва в усилието на актьора да катери и слиза по редица стълби и е удавен от оглушителна музика.

Стайко Мурджев е пропилял актьорския заряд и на Ивана Папазова, отреждайки й неизвестно защо ролята на шута. Вместо да е рупор на здравия разум (помним шута на Захари Бахаров в „Крал Лир” на Явор Гърдев, който рапирайки, запращаше в лицето на властта всички нелицеприятни истини) нейният шут прилича повече на наемна оплаквачка, която истерично вие сред общия погром. Режисьорът се е опитал да намери свое обяснение защо по Шекспир този персонаж изчезва ненадейно в края на трето действие. Тук шутът умира в пустошта, превъплъщавайки се в образа на смъртта –  красива жена в бяло, която със звънче оповестява поредното убийство.

Стефан Попов (Глостър) и Явор Бахаров (Едгар) като че ли най-достойно преодоляват изпитанието на Шекспировата трагедия. Помага им и решението на техните персонажи, не така еднопланови като останалите. Баща и син извървяват дълъг път на страдание, за да постигнат житейско просветление, подобно на Лир. Макар Стефан Попов да има предимството на професионалния опит пред Явор Бахаров, те са едни от малкото (заедно със Стоян Алексиев), които успяват да извлекат смисъла в шекспировия стих. Останалите просто го изпяват без никакво логическо ударение.

Един добронамерен поглед би разпознал, че водещото за Стайко Мурджев в разчитането на „Крал Лир” са думите на Глостър: „Свърши се доброто ни време: интриги, двуличия, измени и всякакви гибелни безредици ще ни преследват по петите до гроба.” И въпреки това на финала, покрит с трупове, потънал в траур и увенчан с фигурата на слугата Освалд, надянал шутовска корона, пак остава въпросът какъв му е на Стайко Мурджев крал Лир. Може би просто поредният класически текст, под който да добави подписа си.

Анелия Янева завършва българска филология в СУ „Климент Охридски“ и специализира театрознание в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Работи като редактор в отдел „Култура“ на в. „Стандарт“, сп. „Сега“, в. „Сега“ и приложението „Капитал Light“ на в. „Капитал“. В момента е преводач и театрален критик на свободна практика. Председател е на Обществото на независимите театрални критици.
Предишна статияМисионерският труд на европееца
Следваща статияФилип

2 КОМЕНТАРИ

  1. Гледах широко рекламирания спектакъл „Крал Лир“ и за сетен път се убедих, че мащабно се рекламират безинтересни и непродаваеми неща. Спектакъла може и да струва 100 хил. лв., но аз няма да го препоръчам на никого. В статията доста елегантно е написано как това всъщност е един пълен провал! Жалко за Стоян Алексиев, защото е страхотен актьор. Време е вече този доморасъл „режисьор“ да се оттегли, защото всичко, което е „сътворил“ до тук не става за нищо и стои в афиша на театъра не повече от месец -два. А защо ли?