0
2160

Как да излезем от кризата?

Съществува определена връзка между кризата с коронавируса и политическата криза. Тя се състои в това, че българите нямат доверие в институциите. Въпреки ожесточената предизборна кампания, трябва да се придържаме към обективния анализ на фактите. Когато в началото на март миналата година беше регистриран първият случай на коронавирус в България, правителството на Бойко Борисов предприе крайни мерки и буквално затвори цялата страна. Тогава имаше недоволство от определени среди, но обществената подкрепа към действията на кабинета беше като цяло висока и той разполагаше с властови ресурс и с легитимност да взема непопулярни решения. Протестите от лятото вкараха в актуалния дневен ред болната тема за корупцията и поредицата от факти за зависимости между върховете на изпълнителната власт и на прокуратурата, появиха се записи и снимки, които подкопаха доверието към Борисов и към ключови представители на ГЕРБ. Темата за факторите, които обуславят необходимостта да се демонтира провалилия се политически модел, наложен от последното редовно правителство, е анализирана достатъчно широко. Недоволството на улицата изигра своята роля не само за ускореното физическо разпространение на вируса, то беше белег за кризата на легитимността на политическата система. Създадоха се условия, в които Бойко Борисов трябваше да си подаде оставката, защото държавата като цяло попадна в ключов момент, в който беше загубен гореспоменатият ресурс. Кабинетът изгуби контрол върху хода на пандемията, дълго време имаше проблем с доставката на ваксини, последвалото отваряне на зелените коридори предизвика слаб интерес. Служебното правителство встъпи в длъжност в момент, когато ваксинационните дози бяха предостатъчни, но бяха направени някои очевидни грешки като разформироването на Националния оперативен щаб и премахването на зелените коридори. Кабинетът „Янев”, независимо от политическата криза, белязала встъпването му в длъжност, първоначално се ползваше с доста широка подкрепа не само от обществото, но и от т.нар. партии на промяната. Т.е. този кабинет разполагаше с необходимото доверие, за да овладее или поне да успокои пандемията, оттук в известна степен е възможна аналогия с положението от март миналата година. Обаче няма как да говорим за спокойствие в настоящия момент на ескалация на числото на заболелите в навечерието на изборите. Всички партии критикуват зеления сертификат и наложените мерки, без да предлагат адекватни решения. Става все по-трудно разграничението между реалността на заливащата страната коронавирусна вълна и предизборните интерпретации на нейната очевидност. Набива се на очи поведението на Бойко Борисов, който има силно и непропорционално присъствие в няколко големи сайта, излъчващи ежедневно включванията на живо от неговия фейсбук. Става дума за срещи, в които лидерът на ГЕРБ погазва противоепидемичните мерки, давайки публично пример как да се нарушават правилата за безопасност. Другият елемент от поведението на Борисов е тоталната критика към политиката на служебното правителство не само в здравната, но и във всички останали сфери. Внушението е, че страната върви към катастрофа, здравната криза е неконтролируема, използват се стари и негодни за употреба ваксини, външният дълг нараства с ускорени темпове и ще бъде изплащан от днешното младо поколение, задава се тежка зима с високи цени на тока и парното, с галопираща инфлация. Естествено, вината е хвърлена върху президента Румен Радев. По-нататък в аргументацията на ГЕРБ следва, че ако партията не вземе властта, останалите формации няма да могат отново да се разберат за правителство и ще се стигне до четвърти поредни избори.

Ролята на БСП в специфичния предизборен контекст също не е за подценяване. В позицията на социалистите се открояват два елемента с потенциал да окажат негативен ефект върху хода на кризата. Критиките към служебното правителство и специално към здравния министър пораждат серия от журналистически въпроси доколко стабилна е подкрепата на БСП за президента. Социалистите направиха ключова стратегическа грешка, като не я обявиха още през зимата, когато Румен Радев направи заявката за втори мандат. Оправданията с уставните правила създаваха впечатление, че левицата се колебае и е възможно да издигне алтернативен кандидат. Подобен тип стратегия едва ли ще осуети почти сигурната победа на Радев, но от парламентарните избори през април и през юли стана видно, че тя стесни електората на БСП до твърдото ядро. Вторият елемент изглежда далеч по-опасен за страната като цяло. Ще го анализираме подробно в останалата част от текста, когато разглеждаме възможностите и рисковете да се състави редовно правителство след изборите. Най-общо, борбата на БСП, не само да влезе във властта, но и да поеме под своя егида бъдещото управление, поставя под въпрос неговото формиране. Корнелия Нинова иска да диктува условия, съставила е план за първите сто дни на следващия кабинет, внушава, че той ще бъде невъзможен без участието на собствената ѝ партия. Казано с други думи, Нинова е подготвила още отсега бомба със закъснител, която ще избухне съвсем скоро след 14 ноември.

Можем да обобщим, че към настоящия момент напрежението се подклажда от три посоки едновременно – от безжалостната пандемия, която не се интересува нито от хода на политическия процес, нито от безпомощното положение на служебното правителство; от атаките на ГЕРБ и лично на Бойко Борисов, които целят да налеят масло в огъня, като задълбочават още повече усещането за хаос и безизходица; и от БСП с нейния кризисен PR, представен под формата на социална загриженост.

Дотук разгледахме в общи линии какво се случва преди изборите. Сега ще се спрем на възможните сценарии след тях. Те са важни, тъй като решенията на политическата, здравната и икономическата криза са взаимно свързани. Ако след 14 ноември няма редовно правителство, няма да има технологично време да се приеме бюджетът за следващата година, няма да има редовен парламент, който да гласува основните социални и икономически закони за обезпечаване на антикризисните мерки. Липсата на редовен кабинет на свой ред ще остави служебния в настоящото положение на недостатъчно високо обществено доверие, за да предприеме далеч по-непопулярни мерки. Трябва да обърнем внимание и на една спекулативна теза, лансирана от Анастас Герджиков. Проф. Герджиков твърди, че ако бъде избран за президент, ще обедини партиите и ще спомогне да се състави правителство. Но дори и той да спечели, процедурният срок за встъпване в длъжност налага консултациите за следващия кабинет да бъдат проведени от Радев, освен ако той и Илияна Йотова не си подадат оставките предсрочно, другият хипотетичен вариант е действащият президент да изчака новоизбрания да встъпи длъжност, така както Желю Желев остави Петър Стоянов да връчи мандата на Николай Добрев през 1997 г. С оглед на очакванията за убедителна победа на Румен Радев подобни сценарии са малко вероятни.

Общата картина на социологическите проучвания е предпоставка да се правят неблагоприятни прогнози за шансовете да се състави кабинет. Изглежда твърде вероятно ГЕРБ, БСП и ДПС да имат повече от 121 депутата. Тук ще бъде защитена една малко нестандартна теза. Нека да предположим, че всичко се случи по сценария, даван от някои социологически агенции: тогава ГЕРБ би заел първото място и мнозинството в парламента със сигурност ще осуети неговия мандат. Ако БСП е втора, това силно ще увеличи шансовете за съставяне на кабинет, тъй като има възможност и нейният мандат да бъде саботиран. Т.нар. партии на промяната не желаят да подкрепят кабинет с мандата на ГЕРБ, БСП и ДПС. Румен Радев няма да бъде изкушен да дава последната възможност на левицата. „Продължаваме промяната” биха били най-естественият мандатоносител, изграждащ мост между президента и ДБ, от лявата страна на този мост е естествено да застане БСП, а ИТН трябва да направи избора дали да застане от дясната заедно с ДБ, или да го срути. Ако ИТН избере втората опция, не само ще падне от моста и ще разруши устоите на държавността в кризисния момент, но и рязко ще намали своето електорално влияние, а Слави Трифонов ще наруши предизборното си обещание да има правителство на всяка цена. Последното изглежда малко вероятно. В условията на кризата на легитимността и на пандемичната заплаха, надвиснала върху изборните помещения, политическите сили се стремят да съхранят поне твърдите си електорални ядра. БСП ще залее партиите на промяната с взривоопасни социални предложения, които биха могли да бъдат подкрепени от ГЕРБ и ДПС и да минират работата на евентуалния редовен кабинет. Социдеята за национализация на болниците е достатъчно основание преговорите да бъдат торпилирани. ИТН ще настоява за партийна субсидия от 1 лев и дори само този отделно взет факт ни връща към метафората за срутването на моста. Трудно е да си представим как изобщо ще реагира партията на Трифонов, ако ПП предложи Петков и Василев отново да станат министри. От ИТН доказаха, че са неспособни на рационална политическа игра, и благоприятното в очертаващата се нова конфигурация е появата на ПП, която ще е в състояние донякъде да парира влиянието на конфликтните линии между ИТН, БСП и ДБ. ИТН и БСП обаче заявяват готовност да изиграят конструктивна роля на принципа на максимата, че пътят към ада винаги е постлан с добри намерение. Или иначе казано, единственото нещо, което може да направи подобен тип конструктивизъм, е да събори конструкцията още преди да са положени нейните основи. 

Ситуационният анализ на възможните следизборни сценарии до такава степен заля медиите, че в един момент се оказа леко предозиран. Сега паралелно с него върви темата за кризата с коронавируса и за перспективите пред нейното развитие. Безспорно е, че и двете теми са особено актуални, а преодоляването на политическата криза е предпоставка за справяне със здравната. Обаче тук идва възловият момент, който налага тревожно да се бие камбаната. Обществото проявява доста по-висока степен на безотговорност за своите действия и бездействия в сравнение с поведението на политическите представители, които излъчва. На първо място прави впечатление масовият отказ от ваксинация и от спазване на противоепидемичните мерки; в това отношение дори може да се говори за дефицит на определен тип културни нагласи. На второ място, но не и по важност, идва недоверието към властта и политиците, отказът да се даде онази степен на легитимност на институциите, която да им позволи да вземат смели и непопулярни мерки и да ги прилагат широко, без да срещат съпротива и без да налагат принуда. Общата парализа на политическата и на социалната тъкан може да бъде представена като образ на безпомощната пасивност пред биологичната война, отнемаща всеки ден множество човешки животи. Ако тялото не се реши да се размърда само, реакцията му е равнозначна на избора на пътя към собствената гибел. Ако при този избор има малцинство от несъгласни, решението остава в ръцете на мнозинството.       

Атанас Ждребев e политолог. Завършил е НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ”. Доктор по политология на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор на книгата „Разпадането на политическата система в България” – сборник с публикации, които хронологически обхващат периода на първото десетилетие на XXI в.
Предишна статияТри октопода
Следваща статия(Без)опасни страсти по италиански