0
677

Как да излезем от кризата?

Cеминар за политическите, социалните и икономическите последици от кризата в Европейския съюз събра преди няколко дни български и испански политици, експерти и студенти. Сред тях бяха лидерът на ДСБ Иван Костов, Георги Пирински от БСП, политологът Иван Кръстев и икономистът Чавдар Николов. Как кризата промени Европа? Доведе ли тя до позитивни резултати в някои страни? Защо България е сред губещите? Каква да бъде държавата – по-социална или по-конкурентоспособна? Представяме ви гледните точки на икономиста проф. Чавдар Николов и на политолога Иван Кръстев.

Чавдар Николов: Безпаричната диета докара България до дъното

В България беше изграден един парадоксален обществен модел, в който като започнете от данъчната система и стигнете до преразпределението, нещата не изглеждат европейски. Това е огромният проблем на България – ние трябва да започнем да строим европейска пазарна и социална икономика, която е конкурентоспособна.

Голямата грешка на България не беше в това, че по време на добра конюнктура се правят бюджетни излишъци. Грешката на България – и това беше най-дълбокото, в което ни вкара Симеон Дянков  – е, че оставихме икономиката без пари. Безпаричната диета доведе до това, че докато Европа мъничко излезе от кризата и после пак влезе, България си седеше през цялото време на дъното. В България трябваше да бъдат вкарани пари. Тези спорове са се водили още през 30-те години. През 1937 г., например, Рузвелт е атакуван от финансово дисциплиниращите и казва: „Добре, ще намаля бюджетния дефицит“. САЩ обаче потъват и той качва дефицита, но е имал въздух, защото тогава САЩ не са задлъжнели, точно както България сега. България не е задлъжняла и можеше да си позволи да вкара пари. Да ги вкара умно, разбира се – през една държавна банка, като намали лихвените проценти и решава междуфирмената задлъжнялост. Положението на България е доста по-различно от това на социалните пазарни икономики. Социалните пазарни икономики, които аз искрено обичам и през цялото време защитавам, имаха една голяма грешка – те затънаха в купуването на избиратели, те правеха дефицити дори при възходяща конюнктура. Според най-новите теории бюджетът трябва да описва синусоида – при възходяща конюнктура трупате излишъци, които след това харчите при криза. Така се поддържа някакво равновесие.

Никой в България нямаше полза от политиката на ограничения. Това беше напълно погрешна политика през последните четири години. Според мен това е една от основните причини, че продължаваме да стоим на дъното. Симеон Дянков тръгна с национален приоритет за уравновесен бюджет – първо, това не се случи и второ, беше погрешно като теория. Ние бяхме поле на действие на един крайно десен неолиберален експеримент.

Трябва да кажем, че България достига едва 43 % от производителността на труда в ЕС. Оттук нататък започваме да говорим за доходи. Не искам да ви плаша, но ако се либерализира пазарът на електричество, токът ще поскъпне два пъти. Това ще се случи, либерализацията предстои. Вижда се, че цялата тази теория за ниски доходи и ниски осигуровски като конкурентно предимство не работи.

Чавдар Николов е роден през 1954 г. в София. Завършва „Външна търговия” във Висшия икономически институт „Карл Маркс”, днес УНСС. През 1982 г. защитава дисертация в Хумболтовия университет в Берлин. До 1992 г. работи в Института по световно стопанство и международни икономически отношения към БАН. От 2000 г. преподава финансови дисциплини в Югозападния университет „Неофит Рилски” в Благоевград. През 2003 г. е избран за декан на Стопанския факултет на университета. Автор е на множество научни статии, на публицистични книги и  учебници по финанси и европейска интеграция.

Иван Кръстев: Политиката „няма друга алтернатива“ не е убедителна


Как да излезем от кризата? Ако погледнем ЕС, ще видим, че едни страни са в криза, но други не. Нещо повече, кризата доведе до позитивни резултати в някои страни. От тази гледна точка основният проблем на всяка политика е, че има печеливши и губещи. Това е нещото, за което политиците забравиха да говорят. Това, че има печеливши и губещи, е нормално, въпросът е как компенсираш губещите и как обясняваш на печелившите, че е в техен интерес това да се случи. Ние продължаваме да мислим, че са възможни политики, при които всички печелят едновременно. Най-старата дефиниция на политиката обаче е – кой, какво, кога и как получава. Разбира се, че има печеливши и губещи. В ЕС това е още по-трудно, защото естественият модел на солидарност не съществува по начина, по който съществува в националната държава. Нещо повече, страните в ЕС нямат обща история, нямат и общ език. Големият проблем е да бъде предефинирано това “ние”, така че да може ЕС да функционира. В момента в Европа има два напълно противоположни процеса, които се случват едновременно – много повече интеграция на институционално ниво (напълно съгласен съм, че в този смисъл банковият съюз е изключително успешна политика), но в същото време тече ренационализация на два много важни ресурса: на човешкия сантимент и на финансовите потоци.

Последните протести в България са първите от 25 години насам, на които не се издига европейско знаме, с изключение на това, което бе изгорено. Това е голямата разлика. В резултат на кризата 80% от финансовия поток беше ренационализиран. Честно казано, симпатизирам на идеята да бъде проведен референдум за национализацията на ЕРП-та. Смятам, че това е една изключително глупава идея, но е нормално демокрацията да функционира през негативния опит на хората. Само две години в България имаше реално реформаторско мнозинство на обществено ниво и това беше периодът 1997-1999 г. , защото тогава хората помнеха хиперинфлацията. Когато помниш какво лошо се е случило, си готов да подкрепиш една или друга политика. Ако обаче непрекъснато има една и съща политика, независимо кой е на власт, тогава не може да се осигури обществена подкрепа за тази политика. За жалост се оказахме в тази ситуация. От тази гледна точка политиката “няма друга алтернатива” – не е нито лява, нито дясна. Тя означава, че правя нещо, не защото мисля, че то е добрата политика, а, че го правя, защото не мога да правя нищо друго. Това не е убедително, особено ако хората не са щастливи от онова, което им се случва.

Иван Кръстев е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика, член на борда на Фондация „Ерсте“, както и член на международния редакционен съвет на списанието Europe’s World и на списанието Transit – Europäische Revue. Автор е на десетки статии, публикувани в българската и чуждестранната преса. Последната му книга на български език е “Под линия”, изд. Факел, 2001.