След толкова много изписани и изречени по повод протеста срещу управляващите думи, струва ми се, че кристализираха два основни „упрека”, които противниците на протестиращите от десетина дни им повтарят „напоително” и без каквото и да било въображение.
Първият се състои в това, че хилядите хора от площадите „не знаели какво точно искат” и затова на техния протест нямало как да се отговори. И това въпреки че репортажите в електронните медии и клиповете в мрежата всекидневно „отехтяват”един-единствен и абсолютно еднозначен като съдържание на български език вик: „оставка”. Оставка искат протестиращите и който се прави, че не чува това „искане”, наистина може да бъде заподозрян в ментална недостатъчност (ако не е без друго ясно, че той в действителност именно „се прави”, че не чува това). Съвсем ясно е също, че искайки оставка на правителството на Орешарски, протестиращите не казват, че вместо него биха приели едно правителство, оглавено от Кристиян Вигенин например или от Димитър Дъбов (има такъв депутат). Или пък биха си отдъхнали, ако то бъде съставено с мандата на ДПС и оглавено от някой „съвсем независим експерт” от Кърджали. Казвам това, защото именно от ДПС допуснаха и формиране на „друго правителство в рамките на този парламент”. Като искат оставка на правителството, протестиращите разбира се, настояват същевременно този парламент да се разпусне и да се проведат нови избори – незабавно, веднага. Това „искане” също е напълно еднозначно и в най-разнообразен, включително грубоват или саркастичен вид, може да се прочете по стотиците плакати, които хората носят всяка вечер. С две думи и казано напълно откровено протестиращите имат ясно и недвусмислено политическо искане. Защо го имат, защо настояват за него без умора вече повече от един месец, ставайки все по-разгневени и нетърпеливи, се опитвах да обяснявам в последните си поне четири статии. Ще повторя накратко, че хората не приеха истеричния реваншизъм на БСП и ДПС по отношение на ГЕРБ да бъде единственият национален „приоритет” на управлението през следващите четири години. И нека се разберем, не защото харесват ГЕРБ – ако го харесваха толкова много, щяха да му дадат абсолютно мнозинство, – а защото им се стори отвратително страстта на „червените” да бъде приоритет и на държавата. Стори им се отблъскващо и отвратително и започналото по повод този реваншизъм нагло ровене на социалистите и ДПС по дъното на обществото и изваждането от там на един от друг по-отвратителни „кадри”, с които този реваншизъм да се реализира. Защото цялата кампания на БСП срещу „олигарсите”, „подслушвачите” и „изнудвачите” от ГЕРБ в един миг се обърна в мощна контракампания срещу червената партия, когато на мястото на тези „изнудвачи”, „олигарси” и т. н. тя започна да инсталира уникални, абсолютно уникални „мутри”. Че чак такива субекти ще ни управляват, вече не сме подозирали – взривиха се хората и ако в края на управлението на Б. Борисов вече едва издържаха неговите „ганьовци”, сега – при вида на дънните бабаити, с които решиха да ги заменят БСП и ДПС, – буквално се потресоха. Най-накрая, самата комбинация от ДПС и БСП (сама по себе си, трябва да се знае, омразна на хиляди хора в страната), принудени да правят „мили очи” на непоносимия Волен Сидеров, който започна да задава цялостния тон на политическия ни живот, доведе до позив за политическо „повръщане”, както писах в една от предишните си статии.
Но тук аз няма повече да се задълбочавам в причините за взривяването на политическата криза. Ще повторя обаче, че е абсолютна лъжа, че протестиращите не знаят какво точно искат. Напротив, всички знаят какво искат протестиращите. Само че чисто и просто комунистическото (тук това прилагателно е напълно уместно) самолюбие не позволява на БСП да изрече и дори да допусне до съзнанието си, че много и много хора биха могли да не ги искат, да не ги понасят, да им се гади от тях.
Разбира се, по-перфидните поддръжници на тезата, че протестиращите не знаели какво точно искат, правят една лукава редакция на този упрек, като ни казват: да, протестиращите говорят какво не искат, говорят „срещу” кого са, но не казват (не знаят) „за” какво са. И даже се заемат да ни демонстрират колко много не знаят „за” какво точно са тези протестиращи. За тази цел с микрофон и бележник в ръка (понякога дори в студио) започват да обикалят хората и да ги „анкетират” какво биха желали да видят на политическата сцена на страната ни вместо правителството на Орешарски. И, съвсем естествено, получават различни отговори. Защото всичките „добри идеи” на едно разбунтувано гражданство (което не е единно като политическа партия) не биха могли да се изредят в пет или десет точки, при това от всеки един от анкетираните без изключение. Още повече, че хората съвсем естествено, възприемат въпроса към тях като питане за базисния хоризонт на желаното – на желаното не отвъд Орешарски, а отвъд целия модел на управление от последните десетина години. И ето: едни казват, че биха желали политици с чисти лица, други наблягат, че е нужна нова партия (или партии), трети настоятелно биха желали депутатите да не се избират вече с купените с по десет-петнадесет лева гласове на безпросветни и оскотели хора от най-дълбоките гънки на държавата и значи искат промени в избирателния закон… Да, дават се различни отговори, да, хората не са единодушни – по въпроса за избирателната система, за преференциалното гласуване, за това, за онова… Но цялото ветрило на желанията „за”, колкото и да е широко, все пак е разтворено над едно абсолютно единодушно прието предварително условие – ще обсъдим, ще изберем какво точно „за”, когато се освободим от тези. Ето защо е и абсурдно, и съзнателно подло да се иска от протестиращите да формулират някакви свои „искания” към сега управляващите (та да видим дали те биха ги удовлетворили). Казах го по-рано, ще го повторя и сега: протестът не иска никакви „неща” от БСП, ДПС и „Атака”, не защото не знае какво иска, а защото не иска тях самите. Подло е, повтарям, да се тормозят хората от площадите с питания: добре де, ясно е срещу какво сте, но я кажете какво искате. Искате ли по-високите майчински, които правителството ви даде? Не? Това е абсурдно. И енергийни помощи ли не искате? Дори пенсионна система, изградена по „швейцарското правило” (каквото и да значи това)? Е, тогава какво изобщо искате? Ето, вие не знаете какво искате, ето, вие не знаете „за” какво сте изобщо. Забелязвате ли елементарната уловка? Понеже искате оставка, вие очевидно не сте „за” прекрасните намерения на правителството на „експерта” Орешарски. А понеже те всичките са прекрасни, вие не сте „за” нищо добро, вие въобще не сте „за”.
Не, уважаеми, би трябвало да има дисциплината и разума да отговаря на тези фокуси всеки протестиращ. Ние сме и за разбиването на монополите, и за разплащането на държавата с бизнеса, и за осигуряване на условия за развитието на средния и дребния, семеен бизнес, и за пресичането на контрабандата, и даже за по-високи майчински. Но не сме „за” това тези неща да оставим в ръцете на това управление, защото не му вярваме, защото сме даже напълно убедени, че то не може да извърши всичко това. Защото му нямаме доверие! Толкоз! Добре, а защо не му вярвате? Че дали ли сте му време, за да видите? Отговорът тук е – никакво време не можем да даваме на хора от типа на Делян Пеевски (който даде повода за всичко), но и от типа на областния управител на София-област – бивш „висаджия” и побойник („младежка история”), който не бил „застраховал силово” (във ВИС?), от типа на г-н Писанчев (автора на одиозната „разработка Галерия” отпреди четири-пет години), от типа на шефката на НЗОК („квалифицирана” единствено с това, че е сестра на г-жа евродепутатката не-знам коя си), от типа на председателя на парламентарната комисия по етика ли беше, по корупция ли – Волен Сидеров… Нужно ли е да се продължава?
„За” какво са протестиращите – нека обобщя – всеки от тях трябва да отговори, заявявайки: „за” какво сме ще кажем на онези, които изберем на мястото на тези, и когато започнем да ги избираме. А за да им го кажем, за да стигнем изобщо до това, първо тези трябва да си идат. Което е и нашето ясно и определено искане. Не можеш да си „за” и „против” в едно и също време и, най-вече, в едно и същ отношение.
Тук следва вторият „упрек” към протестиращите (или по-скоро „неудобен въпрос” към тях). Добре, казват и повтарят до втръсване: това правителство действително е изгубило общественото доверие (65%, съобщиха ни, днес не го подкрепят), в страната действително има политическа криза, но ако се изпълни вашето искане за оставка и нови избори, най-вероятно ще се повторят същите резултати („всички социолози казват това”). Или – упрекът битува и в този вариант – на власт ще се върне ГЕРБ. Тогава? И вдигат многозначително вежди. В порядъка на шегата ще коментирам тази „мъдрост” първо като кажа, че ако това е вярно (особено ако е вярно, че „ще се повторят същите резултати”), БСП, ДПС и „Атака” би трябвало колкото се може по-бързо да разпуснат този парламент и да направят избори, защото ако ги спечелят пак, ще бъде много, много по-трудно бунтът да избухне отново с такава сила. „Ще се повтори същото ли” – трябва да попита всеки протестиращ, когато го атакуват с тази „всеобща” социологическа прогноза – ами тогава, хайде тръгвайте на избори, а ние ще трябва да ви обещаем, че ще наведем глави, ако ги спечелите отново. Само че не през май догодина (когато ще сте опасали държавата с „делян-пеевци”), а сега, тутакси – когато социолозите ви дават въпросните проценти. Защо не разрешите по този така благоприятен за вас начин политическата криза, която инак признавате?
Или ако трябва да бъдем по-сериозни: аргументът, че ако сега е много лошо, но в резултат на определени действия в близкото бъдеще може да стане пак лошо и затова трябва „да се снишим”, посяга към една от най-лошите черти на българския национален характер: фаталистичното примирение със страданието, защото е възможно (задължително) пак страдание („ние сме в чрево адово”). Примирение, водещо до ситуация, в която кракът ти е гангренясал и ще умреш, но доколкото се намираш в голо поле, далеч от цивилизацията, отказваш той да ти бъде ампутиран с подръчните средства, защото от инструмента може да се отрови кръвта ти и пак да умреш. Е, в нашия случай не е дори толкова страшно. Ако „се повторят същите резултати” (как ли, след като вече 65% не одобрявали това правителство) или ако „се върне пак ГЕРБ”, националното тяло при всички положения няма да умре, защото, все пак, живее в демокрация, а в нея винаги има изход – нови протести и нови избори, и пак нови протести и пак нови избори. Това не е трагедия, това е оздравяване.
А то би могло и да бъде дълго.
Браво!
В подкрепа: ИМА ТАКИВА СИГНАЛИ
С уважение – Иван Драголов
Почти всеки ден, откакто има протести, още от зимата, аз се чувствам виновна. На улицата излизат някакви хора, за да направят нещо за себе си, за децата си, за България, значи и за мен. Започнах да се интересувам от политика повече, отколкото ми се иска и всеки материал по темата за протестите, всяка статия, анализ – като този тук, ме отблъсква от тези хора. И аз като тях искам да живея в България, искам „бъдеще за децата си“, искам същите смачкани лозунги да са реалност, но не мога да ги подкрепя. Не мога да приема, че някой от портал Култура може да се изразява така „гласове на безпросветни и оскотели хора от най-дълбоките гънки на държавата и значи искат промени в избирателния закон…“ – типична арогантност, надменност, достойна за настоящ политик. Не мога да приема заключението
да провеждаме избори, докато резултатите се харесат – на кого?
На кого наистина. Това е безотговорно.
Протестът ще е успешен, когато първо промени протестиращите и те разберат, че не са само те в тази държава, че има много хора, които са точно там, в гънките на дълбоката провинция и които нямат време да викат и искат, нито пък желание да подкрепят протест на хора, които мечтаят да ги лишат от избирателните им права, които ги обиждат и игнорират. Протестиращите, дори да пишат за портала Култура, нямат нужната емоционална култура, те са егоцентрични, самодостътъчни, доволни да слушат собствените си викове, да се гледат в новините, да си се броят и, въпреки опита на автора, все така да не знаят какво искат. Или – добре, айде – оставка, разбрах, но, след като искате смяна на политическата класа, единственото, което можете да направите, е да я създадете. Създайте я тази партия, напишете си програмата, съмнява ме да е трудно, в България има толкова много проблеми, предложете решения, спрете да обиждате хората, които са потенциални ваши избиратели и се явете на избори. Дайте сигнал, че мислите за България, а не че си играете на България. В крайна сметка нови богове да искахте, щеше да е по-лесно – с една книга, главният герой да умре, оставяйки набор от правила за поведение и после да се промотира и да стане бестселър. Последното е гарантирано, ако в книгата успешно се комбинират модерните вярвания за конспирация на фармацевтичните компании, кемтрейлс, бъдеще с чипове в мозъка и т.н., а смъртта на главния герой да е причинена от смътроносна комбинация Е-та. Но тази нова партия, откъде да се пръкне, ако не от вас, протестиращите?
Малко странно е това повтаряне на мантрата „не знаят какво искат“. Да Ви кажа аз какво искам, при пълната си подкрепа за ‘см,ачканите лозунги“ – искам, когато един министър-председател взима решение, да съм наясно, че решението е взето от него в изпълнение на много ясна политика и цели, споделяни от ПО-ГОЛЯМАТА част от българския народ. И не искам да има дори само още една ситуация, в която не е ясно кой взима решението, с какви цели, в интерес на кого. Това ли не можете да разберете? Или ще кажете,че правителството вече отговори на тези искания, като увеличи майчинските и намали тока…. Ясно е едно – не ни разделя президентът, не ни разделя дори премиерът, нито безобразните лидери на безобразните, парламентарни политичски партии – разделяме се ние самите, като се въртим като втреопоказатели – ако са „нашите“ на власт, всичко е оправдано! Между другото, наблюдениеята през последните 23 години показват, че това важи само за избирателите (ще ми се да кажа поданиците) на БСП. Всички останали партии получиха своето наказание след подобни провали, само БСП черпи (за жалост) сили все още от неуморимото „аз вярвам, че си права, когато съгрешиш дори“.
Ние се разделяме, ето и пример в по-горната статия, защо е целия този гняв и омраза? Разделя ни омразата към другостта,да, аз не протестирам, но това не означава, че съм гласувала за БСП, не означава, че искам това парвителство,не означава нищо друго, освен, че не виждам алтернатива, която да мисли за мен и другите тук, в гънките на провинцията. Означава, че виждам да идва същото, което е сега. Мечтая си един ден да чертая хиксче в квадратче, защото – това вече си е вярно, съм безотговорен гражданин, който никога не е гласувал. Дали такъв ще си остана зависи от хора като автора на статията, а той не ми даде никаква надежда.
Уважаема, Аrete, подписвам се с две ръце под:
„Почти всеки ден, откакто има протести, още от зимата, аз се чувствам виновна. На улицата излизат някакви хора, за да направят нещо за себе си, за децата си, за България, значи и за мен…“ Но, до тук. Чувството ми за вина не ме напуска, защото по една или друга причина успях само два пъти да се включа. За разлика от, Вас, тези хора не ме отблъскват, нищо че повечето не пишат за портал „Култура“. Разбирам какво раздразнение причиняват на чувствителните, Ви, уши, но докато този проблем е решим с употребата на наушници или подходящи тампони, подобни средства не могат да се приложат към желанието на тези хора (към които причислявам и себе си) да се почувстват свободни, да проектират и реализират бъдещето си. съгласно собствените умения и възможности. В този смисъл, авторът и хиляди пъти прав, говорейки за „…гласове на безпросветни и оскотели хора…“, каквито за съжаление, на територията на БГ, не са никак малко. Това е и желанието на тези хора (и моето), да се опитат да създадат такива правила, при които Андрешковците да не решават бъдещето ни.
„Това е и желанието на тези хора (и моето), да се опитат да създадат такива правила, при които Андрешковците да не решават бъдещето ни.“ – това какъв тип демокрация е, когато дадено качеството променя количеството. Андрешковците се броят, сам казвате, не са малко, но се броят, и те, и ромите, и пенсионерите, всички се броят, или предлагате разстрел, лагери, кастрация, какво предлагате? Кой е виновен за тях, че са такива,
„Това е и желанието на тези хора (и моето), да се опитат да създадат такива правила, при които Андрешковците да не решават бъдещето ни.“ – това какъв тип демокрация е, когато дадено качеството променя количеството. Андрешковците се броят, сам казвате, не са малко, но се броят, и те, и ромите, и пенсионерите, всички се броят, или предлагате разстрел, лагери, кастрация, какво предлагате? Кой е виновен за тях, за това, което са. Всички ние.
Taka e! Ostavka!!
„Братко“
Потопени – всеки в собствената си култура, всеки в собственото си всекидневие, всеки – в собствената си перспектива на интерпретация; затънали в своите „правилности” и идентификации (Аз като левскар, аз като студент, аз като възпитаник на моята гимназия, аз от квартал „Банята”, аз като българин) съвсем силно и буквално, заради дървото не виждаме гората. И толкова естествено изглежда да се противопоставяме на другото и другия (на цесекаря, на съседния квартал, на небългарите….) или поне да се обособяваме, да се обграждаме със стени и етикети.
Очевидно, социалната и културна принадлежност е мощен елемент на самоидентификацията, помага ни да се самодефинираме. Но не изкривява ли погледа ни? Не е ли наистина думата „братко” една колкото миловидна, толкова и страшна и жалка концепция именно заради диалектиката между обособяването и противопоставянето? Защото чувството за „ние”, обхванало ни нас двамата с „брата” е в същото време и чувство за обособяване и конфронтация с всеки „не-брат.” И не си ли заслужава да се попитаме, в името на какво точно приемам другия за “брат”, сериозен критерий ли е това, и ако си изберем друг критерий, няма ли да лъсне истината, че съм се „сродил” с някого, когото иначе не бих приел за приятел? Не съм ли се оказал по линия на левскарството „брат” с някого, който като човек, вън от футбола, е по-скоро отблъскващ за мен? Или обратното: не съм ли провъзгласил хора, с които имам духовна и ценностна близост, за не-братя и врагове; не съм ли затънал в омраза срещу тях, само защото „са от ЦСКА”? И смислено ли е, тогава, моето чувство за футболно братство? Можем, прочее, да заменим спортния контекст с какъвто искате друг (например партиен) и да си запазим въпросите.
Но има и друго: ако ние, „братята” в името на футбола, Бога, квартала, града или някоя политическа формация успеем да надмогнем ограничаващите погледа ни стени на братството и смогнем да извисим перспективата си над това делене, какво биха направили онези, другите, противостоящите на нас, също наричащи се помежду си братя в името на друг отбор, различен Бог, друг квартал, етнос или партия? Няма ли тогава вместо толерантни да се окажем безродни, няма ли опиянението от новите хоризонти на мислене и световъзприятие да изглежда предателство и ренегатство, няма ли да се окажем ограбени в своята идентичност от онези, другите братя, различните братя, няма ли да бъдем уязвими?
Ние можем дълбоко в себе си и с разум (работещ с факти и анализи), и със сърце, да се отнасяме към Македония като към „най-романтичната част от българската история” и към македонците – като истински братя-българи с промити съзнания. Но това – както виждаме – означава да ни късат от историята по начини, които нямат нищо общо нито с разума, фактите и анализите, нито със сърцето. Това изглежда нагло и безсрамно от тяхна страна, нали, братко? Можем да предъвкваме дълго мрачните, трагични и отблъскващи елементи на Османското владичество по нашите земи. Можем и да ги преувеличаваме и да ги преекспонираме, заслепени за факта, че има и облагородяващи и обогатяващи елементи на това владичество, и че може би именно то – колкото и да звучи парадоксално или дори скандално – е най-значимият националнообразуващ фактор някъде из средновековието ни, защото османците са завладели не една единна велика и силна България, а серия от разпокъсани и враждуващи дребни феодални княжества и деспотства.
Така че, кои сме “ние” и срещу кого сме? С кого сме “братя” и кои са враговете ни? Сега нашето “ние” е изградено на основата на обща омраза. Едни мразят всички, а други мразят само някои, но основата при всички случаи е мразенето, а това не е добро начало. “Да мразиш”, казва Тома Аквински, “е все едно да изпиеш чаша с отрова и да чакаш другият да умре”. Ефимерността на братството ни става очевидна, когато излезем вън от омразата и стане дума за това, какво точно обичаме, какво точно искаме, какво точно заслужава нашето (моето) “за”. Тогава “братът” се превръща в задръстен, тъп, вреден и (отново омразен) не-брат. И всичко се разпада като ударено с магическа пръчка, за секунди, за да се формират други братства, на основата на друга, следваща омраза, и така до безкрай. Едно динамично кълбо от огромна национална омраза.
Тя, заедно с една от формите си – завистта – неслучайно е тук в последните 120 години. Тя е един от ярките изрази на завистливия български индивидуализъм, който – за разлика от англосаксонския – показва неспособността ни да понесем успеха на другия и неспособността ни да “правим общество” в истинския смисъл на думата. За тази наша особеност си има причини, но сега по-важното е да видим колко тя е деструктивна и вредна за всички нас като цяло. А оттам – и за всеки от нас поотделно. Като сбор от индивиди показваме забележителни нива на интелигентност и, един по един, ако се вярва на чужденците, сме “големи симпатяги”. Но като в древногръцка трагедия над нас тегне проклятието да не можем да бъдем заедно, да не можем да се преборим с рефлекса на Вуте, да потъваме спираловидно в галактиките на “братствата” си, сменяйки само посоката на омразата, но не и самата й същност. И когато сме на власт, със сладострастно настървление се втурваме да доказваме себе си на гърба на всички останали българи, погазвайки закони и/или морал. Безмозъчно, без да си даваме сметка, че в края на деня бумерангът ще се върне и след като е покосил главите на “всички други” в името на нашето собствено финансово или статусно благосъстояние, ще откъсне и нашата собствена. Защото “общо” не означава “не-мое”, а “и-мое”. И когато сме от другата страна на бариерата, управлявани, а не управляващи, всеки се вторачва в това, което той мисли, той иска, той харесва. И предпочитаме не да подпишем петиция, а да създадем нова. Предпочитаме не да подкрепяме хора, а да предлагаме себе си или – ако не можем – поне да попречим на други подкрепяни. Предпочитаме да седнем и да си направим сметката какво можем да спечелим – всеки за себе си – от статуквото или от промяната му като индивиди или “братства”, а не като общността на българите.
Затова сме и мнителни, недоверчиви. Не само защото много сме лъгани от себеподобни. А и заради това, което в психологията се нарича “проекция”, т.е. защото изхождаме от себе си, когато преценяваме другите. Затова не понасяме дълго авторитети над себе си. Кой друг (жив) българин е повече от мене? Кой, тоя ли? Аз за него такива неща чух… Затова няма, кажи-речи, друг обединителен образ в историята ни, освен Левски, но той може да послужи за такъв само ако сме го окастрили от всичко човешко, за да го превърнем в някаква общоприемлива, абстрактна, суха и не-съвсем-човешка икона. Иначе и той нямаше да има шанс. Самият Иисус не би имал шанс между нас, но пък и без това той е по-скоро македонец и такива българи като него няма.
Затова сме склонни да се отнасяме не чак толкова зле с изпаднал в нужда или беда човек – не само от подтика на простичката човешка доброта, а и защото той не е “конкурентен” и на негов гръб си изглеждаме дотолкова приемливо, че е безсмислено да го превръщаме в обект на завист. Но ако някой не се нуждае от снизходителното ни съжаление, ако не е декларирал изрично и със съответната доза видимо самоунижение такава потребност, ставаме други.
И не е ли очевидно, че заради всичко това, в България се оказа възможен именно този 25-годишен преход, който преживяхме? Ние си го направихме. С това, което сме – активно. И с това, което позволихме да се случи, защото не му се противопоставихме заедно – пасивно. Затова само в България от всички пост-социалистически страни се оказаха възможни схемите на мръсните комунистически пари, които изродиха прехода ни – икономически, социално и като култура. Само тук беше възможно и само тук се оказа ненаказано. Затова умря и синята идея преди години. Затова не можаха да я възродят парченцата й толкова време. Затова се появи и укрепна иначе (нека си го кажем) симпатичната с някакво нестандартно за политиката ни каубойско чувство за дълг и справедливост, но иначе очевидно абсурдна фигура на необременения с ерудиция и управленски умения, но неуморно влюбен в себе си ББ. Ето именно затова Маркс е прав, когато казва, че всеки народ си заслужава управниците. Защото не се справихме с БКП изначално.
Така днес, в разгара на протестите, отвъд завесата на обединителната омраза е буквално страшно. В момента, в който общият враг рухне, ще рухнем и “ние”. Защото всички знаем какво е “йок” на турски, но колцина знаят как е “да”? Ще се разпаднем на по-малки “братства”, а те – на още по-малки, докато накрая цялото избухване се свие в привичните си, обичайни български граници на тесния социален хоризонт – до групичката приятели и роднини. Защото България по ред причини винаги е съдържала демографски сбор от “Аз-ове”, но така и не сме успели да постигнем вътре в себе си, а оттам – и в реалността – нещо повече от това.
И сега не сме заедно, макар че изглежда така. Обединила ни е някаква временна омраза срещу нещо особено непоносимо и това е добре. Но едно устойчиво бъдеще не може да бъде градено върху тази основа. Вярно е, че се променяме към добро, но процесът е бавен. Дотогава, междувременно, дано всеки да успее да се погледне отстрани и над “братствата си” и дано си изработим такава политическа система, която да е имунизирана срещу самите нас.
И още нещо. Сега площадите скандират “червени боклуци” и “турци”, все едно агитка на Левски скандира срещу ЦСКА. Това все пак е протест и едва ли можем да очакваме, че скандираните и изкрещявани фрази и лозунги ще бъдат с някакъв паркетен стил и тон. Но да не забравяме за измамното “братко”. Дано не ни се размиват идеите и да се сещаме, че сред приятелите си сигурно имаме турци, арменци, евреи, гърци и всякакви други хора. Както и някой с леви убеждения. За Бога, има токова честни и скромни турци, приведени над тютюна, турци са онези като нас на Таксим! Не тези “братства” визираме, нали? А само ДПС, която е партия обидна и вредна не само за България, но и за хилядите чудесни, трудолюбиви и честни турци и мюсюлмани между нас, за които ислямът има точно толкова значение, колкото за християните в България – християнството като доктрина и философия, а не като яйца и коледни подаръци. И визираме само върхушката на т.нар. социалистическа партия, само апарата й и фанатиците й, а не бедните, мизерстващи именно заради партията си и заблудени нейни членове, които гласуват носталгично и/или без да мислят трезво, зомбирани от съмнителното си усещане за принадлежност към собственото си “братство”. Или трагично смесили левите си възгледи с реализацията им (съвсем формална) в България от шепа алчни и подли лицемерни негодници. Нека да внимаваме.
Защото както и да изглежда сега – политиката далеч не изчерпва човешката ни същност, а е само мъничко зрънце от нея. Толкова е хубаво, че имаме възможност да бъдем мъдри и добри, имаме потенцията, капацитета да бъдем такива. Което не означава да бъдем слаби, защото тогава ще бъдем и глупави. Ако има нещо сигурно, то е в единството ни срещу едно безпрецедентно по своята вредност правителство. Вредно може би за икономиката и обществото, но още по-вредно, драматично вредно спрямо усещанията на всеки нормален човек за елементарна политическа почтеност и справедливост. Защото цялата изроденост на българския преход започва от и се крепи на БСП и ДПС. Останалите са техен продукт в най-общия смисъл на думата. И подпомогнатите в самоубийствената си алчност и арогантност СДС преди години; и царят, който дойде на бял кон, за да си вземе имотите, а бе посрещнат като месия от нацията, като неин спасител от БСП, с които той взе, че се коалира; и ББ, който не би бил възможен като такъв, по принцип, дори като малко шаржов политически образ, ако го нямаше контекстът, създаден от БСП и ДПС. Сред всички партии и политици на прехода няма невинни. Но има различни порядъци на вина. И коренът на всяко зло, на всяка перверзност в България се олицетворява чудесно от БСП, ДПС и Атака. Техните апаратчици и емисари са заслужили многократно безплатната ни омраза, която всъщност е мерило за собствената ни нормалност и собствената ни порядъчност.
Нека не мразим излишно никой друг, обаче, нищо че не е „брат“ по отношение на бъдещето. И дано успеем да не спрем до омразата. Има граници, отвъд които даже призоваващият към любов Иисус, онзи, който ни прикани да не съдим разпналите го, защото не знаят какво правят, същият този Иисус все пак обръща с гняв и възмущение масите на търговците в Храма. Но си остава Символ на не-омразата.
Съжалявам за спама, но мисля, че е по темата, по която проф. Янакаиев за пореден път се изказва чудесно.