0
3786

Как да стане
по-добре?

B.K., Метаморфозите на социалния нарцисизъм

Един от въпросите, ако не основният, който човек непрекъснато си задава, е: как да стане по-добре? Как той да стане по-добре, как друг да стане по-добре или направо как всичко да стане по-добре… за да е добре и той.

Въпросът е основен, защото влиза във връзка с други важни питания като кой съм аз и защо съм, какъв е смисълът на мен, на това около мен. И сякаш ако се разбере как да бъда по-добре, другото също получава отговор.

Прости физически удоволствия могат да дадат отправна точка на изследването – когато нуждите на тялото са задоволени, се чувстваш ОК. Някои твърдят, че всяко положение на удовлетвореност е биохимически обусловено.

Други обаче се застъпват за метафизическото – ако душата ликува (защото е открила своя хармоничен строй), то тогава и телесният баланс е налице, а иначе – не. Тази позиция е по-несигурна, но точно затова и по-взискателна.

Оставяме настрана спора кое на кое е първопричина, банално известен като „яйцето или кокошката”, и решаваме, че грижата и за тялото, и за душата ни трябва, за да вървят нещата към хубаво. Но каква да е тази грижа?

Да се посрещат потребностите с отворени обятия, или да се налагат умишлени възпитателни ограничения? Можем ли да вярваме, че това, което ни се иска, ни води по правилния път, или пък точно то е заблудата, която ще ни провали?

С променлив успех са пробвани различни варианти – от крайна разпасаност до строг аскетизъм и, разбира се, най-често е опитван някакъв среден модел на съществуване, препоръчан отдавна под мотото „всичко – с мярка”.

Има древен начин за решаване на проблема, който се състои в безропотното приемане на нечия авторитетна заръка. Най-ефикасно е, когато става дума за висш (отвъден) авторитет. Тогава колкото повече го следваш, толкова по-добре.

Но работата е там, че в потока на живеенето дори познаването и възприемането на потенциално успешни практики не носи трайна утеха. Мине се не мине време, и отново се появи дискомфорт, който плаче за оправяне.

Проследявайки източника на дискомфорта, може да се стигне до откритието (вече се е стигнало), че той уж е новопороден, но всъщност непрекъснато се завръща едно и също потиснато състояние, което не намира успокоение.

Психоаналитиците се заемат с търсенето на скрития изначален повод за разстроения човешки живот и хората са склонни да им се изповядват, след като контактът със споменатия висш авторитет е отслабнал.

Без да влизаме в подробности (те са в голяма степен известни), някъде надълбоко анализата открива нарцистична болка, която ни безпокои пак и пак. Конкретните причини се сменят, но ударът попада на старото болно място.

Връзката между нарцисизма и инстинкта за самосъхранение е отдавна забелязана. Ако убедеността в собствената му стойност пострада, човек започва да изпитва паника, че си отива. Стойността трябва да се възвърне.

Начините да се почувстваш значим са най-различни. Едни са доволни на малки одобрителни жестове за свършена услуга, други разиграват драматични сцени, за да печелят състрадание, трети се ангажират с благородни каузи…

При последните – тези с благородните каузи – се създава впечатлението, че те дори са преборили нарцисизма, излекували са се, защото вече изобщо не мислят за себе си, а само за това да бъдат полезни на другите.

Разбира се, някой възкликва, че точно тия са най-големите нарциси, и подобна оценка не е лишена от основание. Неслучайно големите идеологически лечители на човечеството са диагностицирани като патологично нарцистични.

Но такъв или онакъв, алтруизмът е изход от задънената улица. Каквото и да говорим, ако нечия стойност произтича от доброто, направено за другия, то това е идеалният вариант да намериш и лично удовлетворение.

И така стигаме до дилемата как да направим добро за другия, за общността, без да се главозамаем и отново да попаднем в самовлюбения капан на болката. От какво трябва да се пазим, за да не отиваме в ада с добри намерения?

Набиват се на очи две опасности. Първата се състои в необходимостта да упрекнеш, за да поправиш – ти си лош, това не е честно, боклук, кретен, син, червен, зелен… Умението да се отправят градивни упреци е важно умение.

Една от причините за хроничните родни несгоди е невъзможността да се критикува по начин, който мотивира критикувания да усъвършенства себе си и това, с което се е захванал.

У нас се случва обратното – упрекът изглежда злонамерен и по-скоро кара упреквания да игнорира забележката, да се заинати в отстояването на своята територия и даже да получи картбланш за отмъстителни низости.

Защо упрекът изглежда злонамерен? Ами защото често е пропит от нездравата суета на критика, който, както се разбра, зад благородна обществена кауза крие тревогата от изчезналото си самоуважение.

Най-добре е той да тръгне към неговото възстановяване с ходове, които засягат интимния му живот, да подреди собствената си къща и едва тогава да обърне поглед навън. Но точно уплашен от своето, човек се захваща с чуждото.

На наш терен години наред „своето” беше идеологически пренебрегвано или направо осъждано за сметка на народното и интернационалното – имахме два химна: на Народната република и Интернационала.

Може би в инерцията на това наследство се издигат претенции, без да се отчита спецификата на човешката природа, без да се поема индивидуална отговорност, а само с оглед на утопичните светли идеали, които мракът иска да угаси.

Такива претенции не могат да бъдат проява на алтруизъм, а напротив – представляват и насърчават нарцистична злоупотреба, защото ласкаят този, който ги отправя, и ожесточават този, към когото са отправени.

Ти четкаш самочувствието си за моя сметка? Добре. При това положение и на мен не ми остава нищо друго освен да те презирам и да правя точно онова, което искаш да не правя. Пък да видим кой колко може…

Друга опасност се разкрива в парадокса, че има алтруисти, които на пръв поглед са много дейни, но всъщност не вършат това, което наистина би подобрило ситуацията, а предпочитат тя да си стои влошена, а те – огорчени.

Да бъдеш вечно загрижен и никога доволен в името и от името на страдащите, е поза, която може да бъде объркана с всеотдайност в полза на другите, но не е. Пак ти си в центъра и за да оставаш там, все нещо трябва да не ни е наред.

За съжаление националните поводи за гордост не са много и това още повече увеличава нарцистичното напрежение в противовес на реалния авторитет и самочувствие. Оттук – упреците са суетни, а оплакването те прави герой.

Наистина е трудно да стане по-добре. Но нека се надяваме, че все пак ще стане, защото не може да няма такива, чиято внимателна критика помага, и тихо работят за по-добро обкръжение, вместо само да алармират колко сме зле.

Има такива. И ако не сме чували за тях, значи и те са добре. Майстори.

Стоян Радев е роден на 3 август 1971 г. в Смолян. Завършил е НАТФИЗ в класа на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ – Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“), „Куклен дом“ на Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Саломе“ от Оскар Уайлд, „Снегирьов“ по Достоевски, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович, „Солунските съзаклятници“ от Георги Данаилов, „Караконджул“ по Николай Хайтов (Народен театър „Иван Вазов“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“) и др. Има две номинации за „Аскеер“ и две за „Икар“ за най-добър режисьор. Заснел е няколко игрални и документални филма, тв сериал, както и множество музикални и рекламни клипове. За сериала „Четвърта власт“ печели две награди – на Българската филмова академия и на Асоциацията на европейските телевизии CIRCOM.
Предишна статияРобството като участ
Следваща статияМарио Ланца