3
1097

Как „делим” Георги Марков?

Или за „новите леви опити” да се обясни животът на свраките чрез живота на белите мечки

TNikolov

Преди да пристъпя към леко стъписващия въпрос в заглавието, ми се иска да започна с една история.

През юни 1954 г. в Съветския съюз се развихря мощна идеологическа канонада около посещението на Жан-Пол Сартр. Съветският режим иска да извлече максимална полза от визитата на левия мислител, който е в най-просъветския си период. Малко преди това Сартр прави скандалното си изказване, че „дори съветските концлагери да съществуват, те бяха заличени от Сталинградската битка”(!); държи и прочутата си реч срещу водородната бомба в Берлин, горещо аплодирана в СССР, доколкото комунистическият режим все още не разполага с такова оръжие за масово унищожение и т.н., Сартр е посрещнат с апломб в Москва, развеждан е из заводи на срещи с „трудещите се”, организирани са беседи с „проверени” литератори и философи, които приключват с такива банкети, че след един от тях авторът на „Битие и нищо” получава хипертонична криза и е приет по спешност в Кремълската болница. Накрая, след като Сартр бива потопен достатъчно дълго в „здрава идеологическа среда”, се провежда финална среща със съветски писатели, в присъствието на журналисти, на която се прави „задълбочен марксически анализ” на недъзите на съвременното буржоазно общество и на „идеологическите заблуди” на изтъкнати буржоазни автори. Разказват, че Сартр стоически изтърпял цялата политпросвета, но накрая, за ужас на домакините, не се сдържал и задал следния въпрос: „Вижте, твърдите, че Пол Валери е дребен буржоа, което изцяло предопределя неговия светоглед и творчество. Разбирам го напълно. Но не разбирам обратното: защо всеки дребен буржоа не е Пол Валери?”.

Тъкмо този шеговит въпрос на Сартр за „идеологическата детерминираност” на автора от неговата среда – за системата и хората или хората срещу системата – изникна в съзнанието ми, когато неотдавна прочетох статията на д-р Николай Кърков Чий съвременник е Георги Марков? (в. „Култура”, 24 юли т.г.). Нека веднага уточня, че става дума за рецензия на сборника с есета на Георги Марков „До моя съвременник” („Комунитас”, 2015), в която авторът, доктор по философия и преподавател в колежа „Бингантъм” (Ню Йорк), от „нови леви позиции” и в упор задава следните въпроси:

1. Какъв критик на комунизма е Георги Марков?

2. Каква е собствената му позиция?

3. И не на последно място: каква идеологическа позиция би защитавал днес, ако беше още жив?

Идейната презумпция, съдържаща се в тези питания, е повече от очевидна. Тя цели следното (изброявам тезите в рецензията):

1. Да „демистифицира” Георги Марков и съответно неговите „Задочни репортажи” като „най-силната критика на комунизма, писана някога от българин”;

2. Да го изчисти от всички „оцветявания в синьо”, с които са го „боядисали” онези, които не са го чели или са го чели само повърхностно;

3. И най-вече: „да тласне” към логически заключения текстовете на автора, които – видите ли! – той не винаги прави;

Подходът е наистина прелюбопитен, защото начева като „деидеологизация” („критиката на Марков е не конюнктурно-антикомунистическа и може да бъде приложена и към другата страна на Желязната завеса и т.н.”), за да завърши със силно идеологически обертонове – във вина на автора се вменява неговата „консервативна позиция, че всяка революция неизбежно води до реакция в името на биологизираното разбиране за естествено еволюционно развитие, при което някак си нещата автоматично не стават по-добри…”

Ето защо ще си позволя да започна от края, сиреч от третия въпрос (и съответно от третия тезис).

1. Намирам, че те са от съществено значение, защото чрез тях претенциите за „нов ляв прочит” (онова, което Дельоз описваше като „география на отношенията”) се свеждат до възможно най-класическия идеологически подход на марксистко-ленинската критика. А тя, от своя страна – припомням – задължително рамкираше творчеството на даден автор с приблизително следните типологически обобщения: за съжаление, писателят (без значение кой – Данте, Стендал, Е.Т.А. Хофман, Набоков, Вазов, Лилиев и т.н.) само загатва дълбоките социални конфликти, на които е съвременник, без да може да постигне и пресъздаде в дълбочина техния класов характер, както и поривите на масите за изграждането на безкласово общество.

Ясно е, че при силен идеологически напън може да се направи всичко – дори да се проектират тезисите на „класовата борба” върху „Лешникотрошачката”. Въпросът е: кому е нужно това и кое подтиква човек, вместо да се опита да остане в хоризонта на „интенциите на автора” и да отчлени неговия „глас”, веднага да тръгне да го „пакетира” и „завършва” идейно (и идеологически)? Защото така се стига до абсурдната ситуация, в която независимо дали разтваряш томче със стиховете на Емили Дикинсън или Паул Целан, в ушите ти пак да продължат да звучат единствено строфите на Маяковски или Дамян Бедни.

Впрочем поколения, ходили на училище в епохата на „реалния социализъм” (комунизъм), бяха „подтиквани” да разсъждават именно така и над това. Дали ако Ботев беше жив, вместо примерно да поеме по стъпките на Стамболов, нямаше да стане  виден „тесен социалист” и едва ли не да извърши Септемврийското въстание? Или пък ако Смирненски не бе отнесен от „жълтата гостенка” през 1923 г., нямаше ли да възпее „масовата колективизация”, довела до създаването на ТКЗС, или пък светлото бъдеще на севернокорейския народ, замислено от другаря Ким Ир Сен?

Простете, че оставям тези въпроси без отговор, но те граничат с историческия „нонсенс”. Подобно на други такива „питания”, които изискват почти „хофмановско въображение”:

– ако Омир бе жив днес, нямаше ли да е рапър в „скуот” във Филаделфия, а неговите песни да се превърнат в тази нова „Илиада”, която да изиграе структурно-мобилизираща роля в борбата на ЛГБТИ-общността?

– ако Херодот бе наш съвременник, вместо автор на „История”, не би ли бил професор по деколониални изследвания в щатския университет на Ню Йорк?

– ако феята Моргана бе реално съществуваща, дали тя, вместо да вълшебства в Авалон, нямаше да посвети силите си в полето на джендър-изследванията?

В нашия свят, за разлика от „идеологията и утопията”, нещата са такива, каквито са.

2. Ала да се върнем към Георги Марков, когото в предговора си към неговия сборник с есета, нарекох „наш съвременник”. С което изобщо не съм искал „идеологически” да го пренаписвам, а само да покажа, че в оптиката на времето казаното от него остава актуално и че не той, а ние не сме се променили.

Естествено, че Георги Марков има „своя позиция”. Има я, но тя не е „идеологическа” или най-малкото не е със знака на тази „идеология”, която би се понравила на „старите” или „новите” леви:

Ето я, съвсем накратко:

Човек би трябвало да няма капка мозък, за да приеме идеологията сериозно. В края на краищата прилагането на идеологически принципи, извлечени при живота на английската работническа класа 1844-1845 година (Енгелс и Маркс), към живота на българските селяни 100 години по-късно – е толкова абсурдно, колкото би било, ако един зоолог се опита да обясни живота на свраките чрез живота на белите мечки.

Но ако човек трябва да отхвърли идеологията като измислена маска, тогава естествено идва въпросът какви са истинските причини, които обуславят съществуването на системата? С други думи какво стои зад текста и декора на пиесата? 

Отговорът на Георги Марков: 

Стоят болните амбиции и интереси на твърде странни членове на човешкия род, които могат да реализират себе си само чрез потискане на другите, чрез власт над другите. Всички тия граждани, които не са способни да създават чрез собствените си ръце, но са обладани от налудните амбиции да бъдат център на внимание и преклонение, да бъдат превъзнасяни и славословени – са истинските строители на тоталитарната система. 

(„Система и хора”, с. 51)

Кратко и ясно. Ако някой се нуждае от повече аргументи „какъв критик на комунизма е Георги Марков” или „каква е собствената му позиция”, то, освен към есетата в сборника, е редно да го препратя и към други негови политически текстове като „Фикциите на марксизма” или „Западното левичарство – илюзии и действителност“ (I-III), достъпни онлайн.

За да приключим с марксизма – един последен цитат, колкото и „явният и наивен хуманизъм” на Марков да е според някои „есенциалистки проблем”:

Опитът на Карл Маркс да обедини противоречията в цялото сложно и великолепно многообразие на човешката природа чрез противопоставяне на пълните и празните стомаси и материалистично вулгаризиране на човешките отношения е доказателство за ограниченост и наивност. Но чисто романтичното очарование и спекулативният характер на марксизма му печелят привърженици между все още безпросветните маси и хитруващата демагогска интелигенция, обладана от параноичния дух да играе роля в световните съдбини. Мнозина кабинетни философи на Запад се опитват да убедят, че марксизмът предлага все пак някаква база като изход за поправянето на света. Но тяхното късогледство им пречи да видят, че теоретичните хуманни постановки на Маркс, превърнати в „живо дело”, са източник на огромни страдания, на които съвременните хора са подложени в името на фиктивно бъдещо щастие.

(„Фикциите на марксизма”) 

3. И накрая, относно опитите за „апроприация” на убития голям писател и „освещаването” на паметника му в „присъствието на буквално целия български десен политически и интелектуален елит”.

Мястото на Георги Марков в пантеона на българската словесност е безспорно и универсално, тъй че определено се „лъжат тия, дето питат „с кого е той?” – „с тия отляво, с тия отдясно или с тия в средата?” („Позицията”).

И все пак, въпреки че близо четири десетилетия ни „делят” от неговото убийство в Лондон, е трудно представимо как хора, близки до средата на неговите физически и морални убийци, биха застанали край паметника на площад „Журналист”, редом с неговата съпруга Анабел или с брат му Никола. С това, лично аз, си обяснявам например отсъствието на хора като Евгения Живкова, Сергей Станишев или издателя на левия вестник „Земя” и бивш офицер от ДС Димитър Иванов.

„Старите леви” са все още чувствителни към подобни „деления” от миналото.

Въпросът при „новите леви” е доколко те имат чувствителност към кървавата цена на Утопията.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияКаква София?
Следваща статияРефрени

3 КОМЕНТАРИ

  1. Цитираната статия на почти никому неизвестния доктор е твърде нелепа. Като се почне от факта, че заглавието не отговаря на съдържанието на текста. На подобен текст с един куп условни наклонения би било подходящо нещо от типа „Чий съпартиец е; Какво идеология БИ изповядвал“ и т.н., но не и „Чий съвременник е Георги Марков“. Освен ако българския „доктор“ в американски университет не е забравил български и си мисли, че съпартиец и съвременник са синоними. Още по-нелепо е разсъждението върху понятието „антикомунист“ – такъв Георги Марков не е наречен никъде в книгата. Поздрави на Тони и за съставителството на книгата, и за настоящата статия!

  2. Бих добавила и чий съвременник е авторът- „щатски доктор“ на въпросната статия във в. Култура, на мен много ми напомня на Пантелей Зарев, в чиито литературни очерци въпросът какво би станало, ако еди-кой си беше жив?, присъства с пълна сила!

  3. Точно, защото мнението за Георги Марков остава разполовено (буквално) в общественото мислене и до днес, включително с дебата около паметника му, и защото делбата е обусловена от дълбокия талвег в реката на времето, разделяща българите-червени еничари от българите с непоразено от червената чума мислене, та точно затова днес казаното в неговото писмено наследство остава актуално и ще продължава да е актуално.
    Едните ще съжаляват за пушката на Олег Калугин, ще гледат от надгробните плочи с петолъчки все така твърдо и смръщено като онзи покоен генерал от ДС, унищожил документите за убийството на писателя, ще ходят в Жабокрек ,ведно с новия омбудсман, да славословят избиването на невъоръжените ранени войници от героичните шумкари. Ще продължават пъклената си сговорка за метаморфозното преобръщане на червената каста, заради чиято някогашна нейна пъклена идеология подариха на диктатора Живков за рождения му ден смъртта на автора на Заадочните репортажи.

    А останалите? Доколкото и те са разделени, наистина, половината население вече е извън България, останалите българи ще четат с горчивина репортажите на Георги Марков и ще съжаляват за робското си безучастие през последните 71 години. Георги Марков и неговите задочни репортажи v/s Мая Манолова и ежегодните и поклонения в Жабокрек? Смях…