0
1296

Как Доналд Тръмп предефинира „Запада“

В разгара на Студената война „Западът“ означаваше т. нар. свободен свят – либералният демократичен ред. Днес той представлява по-скоро културна, отколкото политическа концепция.

В един стар анекдот от времето на Студената война се разказва за два влака, които едновременно навлизат на Централната гара във Варшава – единият е тръгналият на Запад експрес „Москва-Париж”, а другият е влакът от Париж, движещ се в обратна посока. Французин си подава главата от пътуващият на изток влак и си мисли: „Господи, Москва е толкова сива, колкото очаквах“. А руснакът от пътуващия на Запад влак се оглежда и възкликва: „Ah, que c’est beau, Paris!” (1).

За този виц ми напомниха коментарите за речта на президента Тръмп, произнесена миналата седмица във Варшава. Тези, които се притесняваха, че американският президент ще се възползва от случая, за да атакува либерализма и да притисне Германия, останаха с впечатлението, че той направи точно това, макар и по много по-премерен от очакваното начин. А онези, които се надяваха, че президентът ще потвърди американската подкрепа за Европа, също бяха обнадеждени от неговите думи. Но както в случая с двамата мъже от влака и двете мнения се оказват погрешни.

Във Варшава Доналд Тръмп заяви смело: „Основният въпрос на нашето време е дали Западът има волята да оцелее“. Казвайки това, той демонстрира новооткритото от неговата администрация желание да съхрани американските алианси от епохата след Студената война, макар цената да е предефиниране на самото понятие за „Запад“.

В разгара на Студената война „Западът“ означаваше т. нар. свободен свят – либералният демократичен ред. Днес той представлява по-скоро културна, отколкото политическа концепция. Но за разлика от XIX век, когато „бремето на белия човек“ обозначаваше и гордостта от своето място, днес надделяват „страховете на белия човек“.

След изчитането на речта на президента Тръмп във Варшава човек може да си представи как бъдещите историци, докато се ровят в президентската библиотека на Тръмп, откриват две кратки, недатирани частни мнения, адресирани до 45-ия президент. Автор на едното е Стивън Банън, неговият главен политически съветник, а на другото –  Х. Р. Макмастър, неговият съветник по националната сигурност. И двете мнения насърчават президента да произнесе голяма реч в Европа, но предлагат две напълно различни слова.

В този въображаем сценарий Банън призовава президента да предизвика желанието на европейците да продължат да живеят под отслабващия гнет на политическата коректност. „Накарайте ги да осъзнаят, че Западът е под обсада, че е застрашен от радикалния ислям и че ако иска да оцелее, трябва да се върне колкото се може повече към своята християнска идентичност. Кажете на европейците, че имаме нужда от Бог, ако те все още помнят какво е Бог“.

По-нататък Банън продължава: „Накарайте ги да осъзнаят, че либералните безсмислици, които надделяха по време на Студената война, днес ни правят слаби и уязвими в един свят, наситен с терористи и имигранти. Нито свободната преса, нито старомодното разделение на властите могат да ни предпазят в днешния свят. Дори европейските лидери да не ви разберат, европейските народи ще ви чуят“.

В своята бележка Банън предлага на своя началник като идеално място за изнасянето на тази историческа реч Париж – малко след като Марин льо Пен бъде избрана за президент на Франция. „Сигурен съм, че ще успее“, настоява Банън. „Само един терористичен акт дели французите от това да я изберат“.

Второто мнение, написано от Х. Р. Макмастър, трудно би могло да бъде по-различно по своя тон и стил. „Американското лидерство в света и нашата собствена сигурност зависят от способността ни да съхраним нашите алианси след Студената война“, настоява той. Позовавайки се на наскоро излязлата книга на Якуб Дж. Грижел и А. Уес Мичъл, посветена на международните отношения и озаглавена „Неспокойната граница: надигащи се противници, уязвими съюзници и кризата на американската сила“, той настоява, че във време, когато американското лидерство е изложено на предизвикателството на надигащите се сили, главната опасност е в това противниците на Америка да се опитат да тестват стабилността на алианса, като дестабилизират малките и средни американски съюзници в периферията на съюза.

„Изправени сме пред двойно предизвикателство“, изтъква Макмастър. „Трябва не само да съхраним НАТО, трябва да направим така, че по-малките ни съюзници да инвестират в своята сигурност и да се борят за своята свобода, също както поляците, които се бориха смело по време на Варшавското въстание от 1944 г. Но съюзниците ни трябва да са уверени, че ние стоим зад тях, защото в противен случай могат да се изкушат да сключат сделки с Русия или с друга ревизионистка сила.“

Х. Р. Макмастър съветва президента Тръмп да произнесе своята епохална реч във Варшава или в балтийските държави, като наблегне на непоклатимата американска привързаност към член 5 от договора за НАТО, който задължава страните-членки към колективна отбрана. Той също така изтъква значението на тази реч за американо-руските отношения: „Г-н Президент, ако искате да постигнете успех в първата ви среща с Владимир Путин, най-добре е първо да посетите Полша. Както единствен папата има право да раздава индулгенции, така и когато става дума за Русия, единствено поляците могат да ви разрешат да правите бизнес с Путин“.

Накрая, президентът Тръмп произнася и двете въображаеми речи – обединени в една. И това проработи. Централна Европа оцени президентската реч високо. В тази реч отекват реалните страхове на тези общества, травмирани от бежанската криза и от също толкова реалната опасност за Европейски съюз на две скорости. (Иронията е в това, че поляците възприемат идеята за планета, застрашена от терористи и мигранти, макар че от десетилетия насам на територията на Полша не се е случил нито един терористичен акт и в страната почти няма бежанци).

Онова, което прави впечатление в речта на Тръмп не е нито неговият често цитиран нелиберализъм, а дълбокият му песимизъм за бъдещето на Запада. Той бе избран с обещанието да възстанови американския триумфализъм, ала сега изглежда по-скоро обзет от страха от поражение. Обещава на своите слушатели не „победа“ на Запада, обещава им, че Западът никога няма да бъде пречупен. В този смисъл това бе една много полска реч. Повече от всеки друг, поляците имат съзнание за собствената си история, изпълнена с благородни и героични загуби, а не със славни победи.

Ала докато президентът Тръмп е прав, че живеем в опасен свят и че гражданите трябва да са готови да определят начина на живот, който искат да водят, то изграждането на една нова идентичност на Запада около идеята за крепост, поставена под обсада, е доста рисковано начинание. Америка и Европа могат да се окажат в позицията на човек, който дотолкова се страхува от смъртта, че накрая решава да се самоубие.

Англоезична версия на статията е публикувана в „Ню Йорк таймс”.

_________________________

(1) „Ах, колко е хубаво в Париж” (фр.).

Иван Кръстев е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика, член на борда на Фондация „Ерсте“, както и член на международния редационен съвет на списанието Europe's World и на списанието Transit – Europäische Revue. Иван Кръстев е бил изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато. Бил е главен редактор на списание Foreign Policy България (2005-2011). Автор е на десетки статии, публикувани в българската и чуждестранната преса. Последната му книга на български език е “Под линия”, изд. Факел, 2001. В момента завършва книга, в съавторство с проф. Стивън Холмс, за политиката в Русия. Сред последни му публикации на английски са: Shifting Obsessions: Three Essays on the Politics of Anticorruption, CEU Press, 2004; The Anti-American Century, eds. Alan McPpherson and Ivan Krastev, CEU Press, 2007; In Mistrust We Trust Can Democracy Survive When We Don't Trust Our Leaders, TED Books, 2013; "Democracy Disrupted. The Global Politics on Protest" (UPenn Press, May 2014).
Предишна статия„Меко Да“… Каквото и да означава това
Следваща статияДискретният чар на манипулацията