0
1100

Как дяволът чете евангелието

Или опити за опразване на третата кошница

georgi-markov

„За опитните наблюдатели бе напълно ясно, че собствениците на подписите от съветския блок изобщо не възнамеряваха да изпълнят което и да е от дадените обещания.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век, публикува се за първи път. Тази година се навършват 40 години от подписването на Хелзинкското споразумение.

Когато преди около две години бе подписан заключителният акт на конференцията по европейска сигурност и сътрудничество в Хелзинки, мнозина обикновени граждани и на Изток, и на Запад изразиха особена радост от споразуменията, влизащи в т. нар. трета кошница. Те се отнасяха за някои основни човешки свободи и по-точно за свободното движение на идеи и хора между Изтока и Запада. Свободните страни придадоха най-голяма важност на тази трета кошница, защото виждаха във възстановяването на правата на човека от Източна Европа условие за разведряването. В края на краищата толкова близо до ума е, че ако хората се знаят по-добре помежду си и се виждат по-често, то черните облаци на съмнения, подозрения и неприязненост, създавани от тоталитарни пропагандни машини, ще се разпилеят. Така третата кошница бе напълнена с обещания, засягащи най-пряко подобряването на живота на обикновените хора в Източна Европа.

Онези, които познаваха добре живота в комунистическите страни, бяха донякъде изненадани от факта, че техните ръководители не се поколебаха да се подпишат и под тази кошница, която по принцип противоречеше на същността на комунистическите режими и тяхната идеология. Но за опитните наблюдатели бе напълно ясно, че собствениците на подписите от съветския блок изобщо не възнамеряваха да изпълнят което и да е от дадените обещания. Още тогава се знаеше, че две години по-късно, преди конференцията-преглед в Белград, цялата пропагандна машина на Изток ще прокламира, че всички поети обещания са изпълнени и преизпълнени. И точно така стана. От известно време насам издаваните от режима в България вестници започнаха голяма кампания за това, че не Изтокът, а Западът не изпълнявал клаузите на третата кошница. Още веднъж, за милионен път, тази пропагандна машина използва любимия вик на крадеца, който крещи: „Дръжте крадеца!“…[1]

…Българските служители на истината забравят, че Западът е свободен и естествен свят и хората там четат или не четат според техните собствени желания. Забравят, че тук липсват кръжоци за изучаване на разни биографии на любими вождове или за прочитане на книгата „И сам воинът е воин“, както липсва денят за политическа просвета (понеделник), тъй като всеки сам си се просвещава, когато и както си иска. Така че ако в Източна Европа партията решава какво да се чете и съответно с това заповядва на своите издателства да го отпечатат, западните издателства – като търговско-капиталистически предприятия – се съобразяват единствено с вкуса на своите купувачи. А този вкус, ненаправляван и недирижиран от никого, поне досега се е оказал не толкова лош, след като всичко голямо и значително, създадено във всяка страна по света – от Патагония до Монголия – е намирало добър прием всред западните читатели. Да вземем за пример руската класика. Мисля, че днес Чехов се играе повече на Запад, отколкото в родната му страна. Достоевски, Толстой, Тургенев са много големи и авторитетни имена във всяка западна книжарница. Що се отнася до съветската класика, нейните най-силни произведения имат своята заслужена популярност. Маяковски се превежда и играе на много места, едно от най-популярните съветски произведения на Запад е „Тихият Дон“ (но не и „Съдбата на човека“), Бабел и Булгаков имат огромни тиражи, Ана Ахматова получи по-голямо внимание от която и да е друга поетеса в този век и т.н. Но ако съветското партийно ръководство смята романите на Георгий Марков, Константин Федин, Кочетов и т.н. за голямо изкуство, западният читател просто не споделя този вкус. Нека не се забравя, че във всяка западна страна има маса комунистически издателства, които на драго сърце биха отпечатали всякаква партийна литература, която би имала някакви шансове пред техните читатели.

И затова, когато въпросните журналисти се сърдят на Запада, че не издавал това, което те искат, те всъщност се сърдят на западните граждани, че не четат според източните партийни изисквания. И едва ли не настояват правителствата на Запад насила да накарат своите граждани да четат. За щастие такава сила в Свободния свят няма и да се надяваме, че никога няма да има.

Що се отнася до обмена на българската литература, там нещата са още по-ясни. При всички огромни усилия на режима в България да пробута на западния читател някаква негова литература, при всички прескъпи луксозни издания за пропагандиране на официално утвърдени произведения от съвременни писатели – нещата са си останали там, където си бяха. За мое най-голямо съжаление съвременната българска литература не може да заинтересува масовия западен читател поради няколко основни причини, валидни за коя да е тоталитарна литература. Първо и най-важно, поради твърде бедната си художественост. Второ, поради чуждата тематика. И трето, поради това, че е асоциирала себе си с потискането и обезправяването на човека. Не е място да цитирам безброй изказвания на западни граждани, които най-добросъвестно са се опитали да четат този вид литература. Дори най-добри съвременни български прозаици като Радичков и Хайтов не могат да разчитат на нищо повече от етнографско внимание.

И ако в Чехословакия, Полша, Източна Германия, Азербайджанската, Киргизката и Чувашката съветски социалистически републики режимите могат да налагат на хората да четат това, което те не искат, на Запад подобна история не е възможна. Но нещо повече. Аз дълбоко се съмнявам дали при свободно книгоиздаване в България 95 на сто от сегашните тиражи на българските писатели биха се запазили. Тъй като естествените човешки интереси са едно, а партийните – друго. Всеки знае, че добра западна книга в България се разпродава за няколко часа, дори в огромни тиражи. Всеки се опитва да има приятел-книжар, който да му даде нещо „изпод чекмеджето“, докато голяма част от българската литература, и особено най-партийната й част, се изкупува или от библиотеките, или пък заминава за Горнобански път за преработка на изхабената хартия.

Ето че пак стигаме до патологичния критерий, който Милева, Радев, Криспин и други предявяват по отношение обмена на художествени стойности. След като другарката Милева иска в замяна на това, че българите четат Русо, французите да бъдат заставени да четат Тодор Живков, обменът трябва да става горе-долу на ниво: Шекспир за Драгомирчо Асенов, Сартр за Богомилчо Нонев, Хемингуей за Васил Попов, Бьол и Грас за Босев и Голев. Нищо не е по-показателно за нелепостта на подобен обмен от цитираните статистически данни. През миналата година българското предприятие за внос и износ на литература, изкуство и култура е внесло западна литература за 1 300 000 валутни лева, а е изнесло за всички капиталистически страни същия род стока само за 35 000 валутни лева. Не е ли повече от ясно, че докато произведенията на изкуството на Свободния свят намират най-голям прием сред обикновените граждани в Източна Европа, тъкмо защото не са писани по партиен калъп, произведенията на социалистическия реализъм и казионщината не предизвикват никакъв интерес сред западните граждани. Тежкó на тия набедени журналисти, които си затварят очите пред толкова ярки истини и без никакво чувство за хумор питат: „Как може литературният обмен с Федерална република Германия да бъде 228 000 валутни лева внос и само 36 000 валутни лева износ?“.

Същата картина се наблюдава и при най-масовото изкуство – киното и телевизионния филм. Споменатите вече журналисти отново поставят въпроса за равностойността на количеството при обмена, но не и за равностойността на качеството. Сигурно е, че сполучливи български филми биха намерили добър пазар на Запад. Например, мултипликационните филми. Но що се отнася до нивото на художествения филм, нещата са много категорично очертани. На реалистичния, безпощаден, искрен и обикновено силен по форма и съдържание добър западен филм, Изтокът предлага пошли филмови лимонади, които самите им производители не биха желали да гледат. Дори да вземем приключенския или просто забавен филм. Има ли поне един български или съветски приключенски филм, който да може да се мери с показания в България филм „Френска връзка“? Когато филми, произведени в комунистически страни, имат големи художествени качества, това незабавно се оценява от западната публика и те не се нуждаят от споразумението в Хелзинки, което да вдигне бариерите пред тях, защото от западната страна на границата никога не е имало такива бариери. Те са от другата страна. Нека само споменем, че Анджей Вайда е голямо име тук, на Запад. Миклош Янчо – още едно такова име. Филм на Тарковски привлича същата публика, която привлича един силен западен филм. Чехите от незабравимите дни на чешкото филмово чудо създадоха цяла плеяда такива филми. Съвсем неотдавна в Лондон имаше месец на чешкото кино през шестдесетте години и беше невъзможно човек да си намери билет. Никой не проагитира хората, никой не ги заведе под строй на кино, нито пък някаква мистериозна фондация изкупи билетите. Става дума за истински интерес към истинско изкуство.

Сигурен съм, че никой, в никоя свободна и демократична страна не би забранил прожектирането на силен комунистически филм. И до днес именно западните критици смятат „Броненосецът Потьомкин“ на Айзенщайн за върховно постижение на киноизкуството и на никого не е дошло и наум да го напада само защото е комунистически. Но макар Западът да е готов да приеме всичко, което би задоволило свободния интерес на зрителите, без оглед на идеологическия заряд, същото съвсем не може да се каже за съветския блок. Въпреки че много нещо се превежда и показва, тенденцията на тия, които решават какво да се преведе и покаже си остава твърде неприкрита. Социалистическото изискване за почти всяко западно произведение, за да може то да премине комунистическата бариера, е то да отразява западния свят като кори капитализма и буржоазията. Решаващият фактор при подбора винаги е този – очерняне, отричане, критикуване, оплюване, осмиване на всички страни от западния начин на живот.

И накрая по тази част от „третата кошница“ нека кажа две думи за нещо, което нито един от въпросните журналисти не споменава – липсата на западни вестници и списания на Изток. Почти на всяка западна гара, във всяка по-голяма западна будка човек може да си купи съветския вестник „Правда“. Да не говорим за продажбата на „Нойес Дойчланд“, „Трибуна Люду“, „Руде право“ и т.н. Точно пред моята къща в Лондон на тротоара се продава издаваният на английски съветски седмичник „Совиет Уикли“. От другата страна на улицата мога да си купя „Крокодил“ или „Неделя“. Абониран съм и получавам редовно голям брой източноевропейски вестници и списания.

Може ли някой от другарите журналисти да ми каже, че е видял „Таймс“ или „Хералд Трибюн“ или „Льо Монд“ или „Зюддойче Цайтунг“ да се продава дори в една-единствена българска будка, свободно, достъпно за всички. Може ли един-единствен български писател да ми се похвали, че получава лично кой да е от тези вестници или кое да е голямо западно списание?

Тогава за какво изпълнение на споразуменията от Хелзинки ми говорят авторите на статиите за третата кошница? Друг път ще се спра на още по-голямата гавра с обмена на хора.

Може би истинското отношение на комунистическите режими към споразуменията, влизащи в третата кошница, е изразено най-недвусмислено и красноречиво от автора Радослав Радев във в. „Народна младеж“, който с големи букви ги е нарекъл „Големият замисъл на диверсията“.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

На главната страница: Джералд Форд и Леонид Брежнев подписват в Хелзинки заключителния документ от конференцията на Съвета за сигурност и сътрудничество в Европа, 1975 г.


[1] Оригиналният машинопис, по който публикуваме есето на Георги Марков, не е запазен в пълнота.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияБежанците ни предизвикват
Следваща статияПутин и новият стар световен ред