0
736

Как малкият Клаус стана Дядо Коледа

Илюстрация Дамян Дамянов

Откъс от книгата за живота на малкия Клаус във великата гора Бързи и по-късно, когато той започва да радва децата по целия свят. Изданието на „Колибри“ е илюстрирано от Дамян Дамянов. 

Книжката на Лиман Франк Баум разказва за малкия Клаус с голямо сърце, израснал сред невероятни същества и научил се да надхитрява злото. По-късно той се връща в света на хората, за да дарява радост. Мнозина му помагат, мнозина да му попречат, той минава през премеждия и чудеса, но всяка година по едно и също време сред виелиците и снежните преспи запяват звънчетата на елените, които теглят неговата шейна.

Лиман Франк Баум (1856–1919) е прочут като създателя на вълшебната страна Оз. До четиресетата си година сменя много професии – печатар, търговец на марки, служител, фермер, собственик на театър, актьор, журналист, продавач на глинени съдове и фойерверки. Когато се залавя сериозно за перото, се превръща в изключително продуктивен автор на повече от 50 романа, 80 разказа, над 200 стихотворения и поне 42 сценария. Л. Ф. Баум е сред най-обичаните и популярни класически автори на детска литература, а творбите му се радват на многобройни сценични и филмови адаптации.

Лиман Франк Баум, „Как малкият Клаус стана Дядо Коледа“, ИК „Колибри“, 2017 г., превод Надежда Розова, превод на стиховете Кристин Димитрова, художник Дамян Дамянов. 

Мантията на безсмъртието

И ето че стигнахме до повратния миг от делото на Санта Клаус и мой дълг е да разкажа най-забележителното събитие, случило се след сътворението на света.
Проследихме живота на Клаус от времето, когато горската нимфа Несил го намери още безпомощно пеленаче и го отгледа във великата гора Бързи. Знаем и как той започна да прави играчки за децата и как с помощта и благодарение на добрата воля на безсмъртните същества ги раздаваше на децата по цял свят.

Клаус върши това благородно дело много години, защото простичкият и изпълнен с труд живот, който водеше, му даваше сили и го поддържаше в цветущо здраве. Няма съмнение, че човек живее по-дълго в красивата Засмяна долина, където няма грижи и цари повече спокойствие и веселие, отколкото където и да било по света.

Ала минаха много години и Санта Клаус остаря. Дългата златисто-кестенява брада, която навремето покриваше бузите и брадичката му, постепенно се прошари и накрая стана съвсем бяла. Косата му също побеля, в ъгълчетата на очите му се появиха бръчки, които ясно личаха, когато той се смее. И преди не беше висок, а сега напълня и се клатушкаше като паток, когато ходи. Въпреки това обаче си остана жизнен като преди, а очите му искряха като първия ден, когато пристигна в Засмяната долина.

Настъпва момент обаче, когато всеки смъртен остарява, изживява живота си и трябва да напусне този свят и да се пренесе в друг. Затова не е чудно, че след като Санта Клаус направи много-много пътувания със своите елени в навечерието на Коледа, неговите верни приятели започнаха да си шушукат, че сигурно теглят шейната му за последен път.
После цялата гора Бързи се натъжи и цялата Засмяна долина притихна, защото всички живи същества, които познаваха Клаус, го обичаха и се въодушевяваха, чуеха ли стъпките или веселото му свирукане.
Нямаше съмнение, че силите напускат стареца, защото той престана да прави играчки и лежеше в леглото си в унес.
Нимфата Несил, който го беше отгледала и му беше като втора майка, си беше млада, силна и красива като някога. Струваше ѝ се, че съвсем неотдавна този мъж с прошарена брада бе лежал в обятията ѝ и се беше усмихвал с невинните си детски устнички.
Ето това е разликата между смъртни и безсмъртни.
За късмет великият Ак пристигна в гората точно в този момент. Несил го намери и разтревожена му разказа каква съдба застрашава приятеля им Клаус.
Господарят се опечали, облегна се на брадвата си и дълго и умислено поглаждаше прошарената си брада. После рязко се изправи, решително вирна властната си глава и протегна дясната си ръка, сякаш решен да извърши благородно дело. Мисълта, която му беше хрумнала, беше толкова величава, че бе редно целият свят да сведе глава пред господаря на горите и винаги да прославя името му!
Добре известно е, че когато великият Ак си науми да направи нещо, не се колебае и за секунда. Сега той свика най-бързолетните си пратеници и незабавно ги изпрати до много краища на земята. А след като потеглиха, се обърна към обезпокоената Несил и я утеши с думите:
– Успокой сърцето си, дете мое, защото нашият приятел още е жив. А се изтичай при вашата царица и ѝ съобщи, че свиквам съвет на всички безсмъртни по света тук, в Бързи, тази нощ. Ако се подчинят и се вслушат в думите ми, Клаус ще пътува с елените си още безброй години.
В полунощ в древната гора Бързи се разигра нещо невиждано – за пръв път от столетия господарите на безсмъртните, населяващи земята, се събраха на едно място.
Тук беше царицата на водните духчета, чието красиво тяло беше бистро като кристал, но от него постоянно капеше вода върху обраслия с мъх бряг, на който тя приседна. До нея беше царят на феите на сънищата със своята пръчица, от която навсякъде се сипеше фин прашец. Никой смъртен не оставаше буден достатъчно дълго да го види, защото очите му се затваряха в мига, в който прашецът попадне в тях. До него седеше царят на джуджетата, чиито поданици обитават селенията точно подземната повърхност, където пазят полезните метали и скъпоценните камъни. От дясната му страна стоеше царят на дяволчетата на звука, който имаше криле на нозете, защото неговите поданици светкавично разнасяха всички издадени звуци. Когато са заети, пренасят звуците на кратко разстояние, защото са твърде много, но понякога понасят светкавично звука на много-много километри. Царят на дяволчетата на звука имаше тревожно и уморено лице, защото повечето хора изобщо не се съобразяват с неговите поданици, особено момичетата и момчетата, и издават много ненужни звуци, които дяволчетата са длъжни да разнасят, при все че биха могли да се занимават с по-полезни неща.
Следващият в кръга от безсмъртни същества беше царят на демоните на вятъра – слаб, неспокоен и неспособен да се задържи на едно място дори час. Той току ставаше от кръга и обикаляше поляната, и всеки път царицата на феите трябваше да разплита златистите си къдри и отново да ги прибира зад ушите си. Не се оплакваше обаче, защото царят на демоните на вятъра рядко посещаваше горските дебри. След царицата на феите, чиято дом се намираше в Бързи, както знаете, беше царят на елфите на светлината с двамата си принцове: Сияние и Мрак, седнали зад него. Не ходеше никъде без принцовете си, защото бяха толкова палави, че не се осмеляваше да ги оставя да скитат сами.
Принц Сияние стискаше мълния в дясната си ръка и рог с барут в лявата, а блесналите му очи непрекъснато се озъртаха, като че ли той изгаряше от нетърпение да използва ослепителните си светкавици. Принц Мрак държеше голямо черно наметало в едната си ръка и огромна щипка за гасене на свещи в другата. Всеки знае, че ако не го държат под око, принц Мрак ще потопи всичко в тъма с наметката или с щипката си, а тъмата е най-големият враг на царя на елфите на светлината.
Освен безсмъртните, които изредих, тук бяха царят на нуковете, пристигнал от дома си в индийската джунгла, и царят на риловете, който живееше сред пъстри цветя и сочни плодове във Валенсия. Милата царица на горските нимфи Зурлин, завършваше кръга на безсмъртните.
В центъра на кръга обаче седяха още трима, които имаха толкова гигантска мощ, че всички царе и царици ги почитаха.
Те бяха Ак, господарят на горите по света, който властва над горите, дъбравите и овощните градини; Керн, господарят на полетата по света, който властва над житните ниви, ливадите и градините; и Бо, господарят на водите по света, който властва над моретата и всички плавателни съдове в тях. Всички други безсмъртни са повече или по-малко подчинени на тях тримата.
Когато всички се събраха, господарят на горите по света се изправи да говори пред всички, защото той беше свикал съвета.
Разказа им историята на Клаус, като започна от времето, когато още като бебе бил осиновен и станал дете на гората, разказа за щедростта и за благородния му характер, за живота му, посветен на добри дела, които носят радост на децата.
– А сега, след като спечели обичта на всички по света – каза Ак, – над него кръжи духът на смъртта. От всички хора, живели някога на земята, никой не заслужава толкова да бъде безсмъртен. Не можем да се лишим от неговия живот, защото децата на хората ще скърбят за него, ще оплакват загубата му. Ние, безсмъртните, имаме дълг да служим на този свят, затова сме създадени. Но кой от нас е по-достоен за безсмъртие от този човек Клаус, който с такава обич се грижи за малките деца?
Замълча и огледа кръга – всички безсмъртни го слушаха сериозно и кимаха одобрително. Накрая царят на демоните на вятъра, който тихичко си подсвиркваше, се провикна:
– Какво е желанието ти, о, Ак?
– Да дадем на Клаус мантията на безсмъртието! – решително отсече Ак.
Искането беше съвсем неочаквано, безсмъртните наскачаха на крак и започнаха да се споглеждат недоумяващо, а после се вторачиха в Ак. Защото въпросът беше сериозен – трябваше да се разделят с мантията на безсмъртието.
Царицата на водните духчета заговори с тихия си бистър глас и думите ѝ прозвучаха като капки дъжд, които се сипят по прозореца.
– В целия свят има една-единствена мантия на безсмъртието – каза тя.
– Съществува още от началото на времето и нито един смъртен не е дръзнал да я поиска – додаде царят на дяволчетата на звука.
А господарят на водите по света се надигна и разпери ръце:
– Смъртен може да получи мантията на безсмъртието само ако всички безсмъртни гласуват единодушно.
– Знам всичко това – тихо отговори Ак, – но мантията съществува още от началото на времето, защото Върховният господар е знаел, че някой ден ще има нужда от нея. Досега никой смъртен не я заслужаваше, но кой сред вас ще дръзне да отрече, че добрият Клаус е достоен за нея? Няма ли всички да гласувате да му я дадем?
Смълчаха се и продължаваха да се споглеждат въпросително.
– Каква полза от мантията на безсмъртието, ако никой не я носи? – попита Ак. – Какво ще спечели който и да било от нас, ако я оставим в самотното ѝ светилище за вечни времена?
– Достатъчно – провикна се рязко царят на джуджетата. – Ще гласуваме – за или против. Аз казвам „за“.
– Аз също – заяви веднага царицата на феите и Ак я възнагради с усмивка.
– Моите поданици в Бързи ми казват, че са го обикнали, затова и аз гласувам да дадем мантията на Клаус – каза царят на риловете.
– Той вече е приятел на нуковете – оповести престарелият им владетел. – Нека получи безсмъртие!
– Да я получи… да я получи! – въздъхна царят на демоните на вятъра.
– Защо не? – попита царят на феите на сънищата. – Той никога не смущава съня, който моите поданици даряват на хората. Нека добрият Клаус стане безсмъртен!
– Не възразявам – каза царят на дяволчетата на звука.
– Нито пък аз – промърмори царицата на водните духчета.
– Ако Клаус не получи мантията, ясно е, че никой друг никога няма да има правото да я поиска – отбеляза царят на елфите на светлината, – така че да приключим с това веднъж завинаги.
– Горските нимфи първи го осиновиха – каза царица Зурлин. – разбира се, че гласувам „за“ това да го направим безсмъртен.
Ак се обърна към господаря на полетата по света, който вдигна дясната си ръка и каза:
– Да!
Господарят на водите по света стори същото, след което Ак с блеснали очи и усмихнато лице провъзгласи:
– Благодаря ви, безсмъртни приятели! Всички гласуваха „за“, затова нашият скъп Клаус ще получи мантията на безсмъртието, която имаме правото да му дадем!
– Нека веднага да я донесем! – провикна се царят на феите на сънищата. – Бързам!
Кимнаха в знак на съгласие и полянката тутакси се опразни. Обаче някъде по средата между земята и небето лъскава крипта от злато и платина, озарена от мекото сияние на безброй инкрустирани скъпоценни камъни. Във висок свод висеше безценната мантия на безсмъртието. Всеки безсмъртен докосна крайчеца на прекрасната роба и всички изрекоха в един глас:
– Предаваме мантията на безсмъртието на Клаус, когото наричат светец покровител на децата!
След тези думи мантията беше извадена от светилището и отнесена до къщата в Засмяната долина.

Духът на смъртта беше приклекнал съвсем близо до постелята на Клаус и когато безсмъртните приближиха, скокна и им направи гневен знак да се отдръпнат. Когато очите на духа попаднаха върху мантията обаче, той се оттегли с разочарован стон и завинаги напусна къщата.
Предпазливо и безшумно безсмъртните спуснаха върху Клаус безценната мантия, а тя го обгърна, потъна в тялото му и се скри от поглед. Превърна се в част от него – нито един смъртен или безсмъртен можеше да му я отнеме.
Сетне царете и цариците, извършили това велико дело, се разотидоха по домовете си, предоволни, че безсмъртните са станали с един повече.
А Клаус продължаваше да спи, алената кръв на вечния живот бързо течеше във вените му, върху челото му беше капнала капка от вечно топящата се дреха на царицата на водните духчета, над устните му кръжеше нежната целувка на милата нимфа Несил. Защото тя се беше прокраднала обратно, след като другите си бяха отишли, и съзерцаваше в унес безсмъртното тяло на своя осиновен син…