0
2283

Как можеш да бъдеш джихадист?

J_Krasteva209

Прелъстяването, което религиите упражняват върху хората и човешките общности, както и тяхната роля на утешител, възпитател, регулатор и манипулатор на тревогите и склонността към разрушение, чака своето обяснение.

Предвид събитията от 13 ноември е нужно да си зададем въпроса за начина, по който „нагонът към смъртта“ замества нуждата да вярваме, като предизвиква „разпадане на връзките в аза“ у някои млади хора, което от своя страна води до радикализация.

Войната вече е във Франция, но срещу кого всъщност воюват французите? В отговор на тоталитарните амбиции на кръвожадния джихадизъм едно общо „ние“ обединява „децата на Родината“ около Марсилезата. Едно гордо изправено ние срещу новата форма на нихилизъм, чиито бруталност и мащаб са абсолютно безпрецедентни във Франция. „Радикалното зло“ и „нагонът към смъртта“, подпомогнати от технологичните подвизи на хипервръзките и интернет, предизвикват епохата на Просвещението, която изглежда е подценила тези две понятия, в стремежа си вече повече от два века да прекъсне връзката с религиозната традиция, за да наложи ценностите на един универсален морал.

Какво означава „радикално зло“? Имануел Кант е използвал израза, за да обясни как определени човешки същества обезличават до такава степен други хора, които смятат за повърхностни, че буквално ги унищожават по най-хладнокръвен начин. Хана Арент изобличава това абсолютно зло в Холокоста.

Защо „нагонът към смъртта“ замества у юношите, считани за „нестабилни“, предрелигиозната и антропологична нужда да вярваш? В днешно време младежите от крайните квартали, идващи в голямата си част от мюсюлмански семейства, а други от християнски, еврейски или нерелигиозни семейства, се оказват слабата брънка, където деградират – в бездната на социалния договор – самите отношения между хората.

След шока от кланетата в редакцията на „Шарли Ебдо“ и „Хипер Кашер“ и още повече сега, с камикадзетата от 13 ноември, е наложително да се анализират геополитическите и теологически причини: отговорността на постколониализма; провалите на интеграцията и на обучението в училище; неадекватността на „нашите ценности“, които движат глобализацията с петродоларите, осигурявани чрез хирургически прецизни въздушни удари; свеждането на функциите на политическото до обслужването на икономиката чрез една юрисдикция, колкото благосклонна, толкова и строга; речите, призоваващи към „свещена война“, но същевременно привидно „квиетистки“, които изглежда, че се задоволяват смирено да издигат списъци с нашите „прегрешения“, а всъщност скрито посочват с пръст всеки „неверник“, подлежащ на наказанието на „чистите“… Но се налага една нова необходимост: прелъстяването, което религиите упражняват върху хората и човешките общности, както и тяхната роля на утешител, възпитател, регулатор и манипулатор на тревогите и склонността към разрушение, чака своето обяснение.

Нужда да вярваш и желание да знаеш

По-прецизна от философията, доколкото съчетава клиничното лечение с индивидуалния опит, психоанализата на Фройд от сто и петдесет години подхожда към религиозното наследство. Трудно, с напредъци и лутания, хвалена или отричана, тя съумя да подеме отново търсенето на „нуждата да вярваш“ и на „желанието да знаеш“, за да изследва в дълбочина новите заболявания на душата и новите вестители на нихилизма.

Долавям ужаса в очите на минувачката, която оставя цветя пред зала „Батаклан“ и не спира да пита: „Как можеш да бъдеш джихадист? Какво изпитват те? Може ли да се направи нещо?“ Тези измерения на войната не са второстепенни. Те са важни за нейното предотвратяване: наказателните и военни мерки не дават обяснение как джихадистите наемат своите екзекутори. Важно е също така да проследим кандидат-джихадистите в процеса на тяхната радикализация, преди да са стигнали до лагерите на ДАЕШ, където се превръщат в камикадзета, или след това евентуално да се разкаят, повече или по-малко искрено.

Две психически преживявания сблъскват аналитика с тази антропологическа и универсална съставна истина, каквато e предрелигиозната „нужда да вярваш“. Първото се отнася до Фройд, който, в отговор на настойчивото запитване на Ромен Ролан, я описва, не без резерви, като „океанско чувство“ със съдържащия се в него майчински контекст („Болестта на културата“). Второто се отнася до  „първичната идентификация“ с „бащата на индивидуалната предистория“: съблазън за Идеала на аза, този любящ баща, предшестващ Едиповия баща, който разделя и съди, има „атрибутите на двамата родители“, пише Фройд в „Аз и То“. Нуждата да вярваш удовлетворява индивида и тъй като предоставя оптимални условия за развитието на езика, се явява като основа, върху която би могла да се разгърне една друга способност, едновременно разрушителна и спасителна: желанието да знаеш.

Неутолимото любопитство на детето-цар, което дреме в „инфантилното“ у всеки от нас (отново според Фройд, „Три студии по теория на сексуалността“), го превръща в „изследовател в лаборатория“, който, с всичките си разбудени сетива, търси отговора на въпроса „откъде идват децата“. За сметка на това събуждането на пубертета при юношите налага една психическа реорганизация, която бива поддържана от търсенето на идеала: да надминеш родителите си, обществото, света, да надминеш самия себе си, да се съединиш с една възвишена различност, да откриеш безкрайността на момента и вечността на настоящия миг.

Юношата е „вярващ“, който се издига над „изследователя в лаборатория“ и понякога не му позволява да бъде такъв. Той е твърдо убеден, че пълното задоволяване на желанията съществува, че обектът на идеалната любов е в обсега му; самият рай е творение на влюбени юноши – Адам и Ева, Данте и Беатриче, Ромео и Жулиета… Да вярваш, в смисъла на религиозната вяра, налага страст във връзката с обекта: вярата изисква всичко, тя е потенциално непримирима, какъвто е и самият юноша. Всички ние сме юноши, когато сме обзети от страст по абсолютното или когато сме влюбени. Фройд не се е занимавал достатъчно с юношите, защото самият той е бил най-невярващият, най-нерелигиозният от всички хора, съществували някога.

В същото време вярването, че съвършеният свят съществува е непрекъснато заплашвано, дори отхвърляно, защото нашите мотиви и желания са амбивалентни, садомазихистични и реалността налага фрустрации и принуждения. Юношата, който вярва в идеалната връзка с обекта, страда безмилостно от нейната невъзможност. Тогава провалът на страстта/жаждата за търсене на обект се превръща в наказание и самонаказание, със съпътстващите страдания, през които често преминава буйното юношество (депресия, самоубийство, дребна престъпност, наркомания, анорексия…).

Базиращо се на идеализирането, юношеството е заболяване на идеалността: или тя му липсва, или се оказва, че не е съвместима с пубертетския порив и неговата нужда от споделяне с един напълно удовлетворяващ  обект. Непременно изискващо и обсебено от невъзможното, юношеското вярване неумолимо се сблъсква с юношеския нихилизъм: геният на Достоевски е първият, който изследва обладаните нихилисти. Тъй като раят съществува (за несъзнателното), но „той“ или „тя“ ме разочарова (в реалността), не ми остава нищо друго освен да „им“ се сърдя и да си отмъстя: оттам следва престъпността. Или: понеже то съществува (в  несъзнателното), но „той“ или „тя“ ме разочароват или ми липсват, няма какво друго да направя освен да им отмъстя, като накажа себе си: оттам произтичат самонараняванията и саморазрушителното поведение.

Свойствено и скрито във всяко юношество, заболяването на идеалността може да доведе до дълбока психическа реорганизация, ако травматичният, личният или социално-историческият контекст го позволяват. Жаждата за пълно удовлетворение унищожава всичко, което не се отнася до това удовлетворение, размивайки границата между мен и другия, между вътре и вън, между добро и лошо. Никаква връзка с никакъв „обект“ не съществува за тези „субекти“, измъчвани от онова, което Андре Грийн нарича „разкъсване на връзките на аза“ в неговите две версии: заличаването на границите между обект и субект и лишаването от обект. Когато това се случи нагонът към смъртта и злото възтържествуват.

Ритуалите за посвещение изчезнаха

Поради отричане или невежество нашата секуларизирана цивилизация вече не разполага с ритуали за посвещение на юношите. Изпитания или борби, пости и умъртвления на плътта, натоварени със символическа стойност, тези културни и култови практики, познати още от праисторията и останали в съвременните религии, са отчитали синдрома на идеалността у юношите и са изграждали връзки с реалността на общността.

Литературата и по-специално романът такъв, какъвто се обособява през Ренесанса, е умеела да разказва инициационните премеждия на юношите-герои: европейският роман е юношески. През XIX и XX век идеологическият революционен ентусиазъм на това „да заличим миналото“, пое щафетата на вярата: „Революцията“ премахна нуждата от трансценденция и идеалният момент за обетованост настъпи с надеждата, че „новият човек“, в това число и жената, най-накрая ще може да се възползва пълноценно от „заслуженото“ пълно удовлетворение. Преди, разбира се, тоталитаризмът да сложи край на тази механична утопия, на този светски месианизъм, който натика нагона към смъртта в категорията на „класовия враг“ и потисна свободата да мислиш и да знаеш.

Стреснат от болестността на юношеството, светският морал се оказа неспособен да задоволи това заболяване на идеалността. Как да се изправиш срещу мощното завръщане на нуждата да вярваш и на религиозността, което се наблюдава навсякъде по света? Съпротивата на множество млади и твърде „ангажирани“ католици срещу хомосексуалния брак бе изненада за мнозина. Най-често младите се запалват по неясни духовни послания, събрани оттук-оттам в интернет, или членуват в упадъчни форми на тази или онази религия (сектите), или дори биват вербувани в интегристки групировки, които само насърчават разрушителните им подбуди в името на някакъв идеал.

Още по-необяснимо: възможно ли е да спрем разкъсването на връзките на аза, което бавно и сигурно отприщва нагона към смъртта в юношеския гангстеро-интегризъм, завладял предградията? Тази младежка престъпност често прераства в радикализация, най-често в затворите, и така става ясно, че религиозната трактовка за същността на бунта вече губи своята сила. Не е достатъчно само да бъде гарантиран поривът към райските селения на този изпълнен с парадокси и нихилистичен вярващ, нихилистичен, тъй като е патетично идеалистичен, какъвто е неинтегрираният и неприет от обществото юноша, изгубен в неумолимата глобализирана миграция, наложена от своя страна от ултралиберализма, също толкова безпощаден, когато изравнява всяка „ценност“ със способността да се проблематизират образите и рекламата.

Съществуват също така „фалшиви“ и „многопластови“ личности: при тези юноши, на пръв поглед добре социализирани и надарени с технически умения, емоционалните кризи се появяват внезапно, изразяват са в разрушително поведение за учудване на техните близки, които нищо не са подозирали… При „сблъсъка на религиите“ нихилистичното разкъсване на връзките на аза е по-сериозно от междурелигиозните конфликти, защото засяга в по-голяма дълбочина моралните устои на цивилизацията, като изважда наяве унищожаването на предрелигиозната нужда да вярваш, толкова необходима за вътрешния психически живот „с“ и“ за“ другите.

Вирусна война

Суад е приета в болница с тежка форма на анорексия, пристъп на булимия и изтощителни повръщания: нагледен пример за разпадането на връзките в аза. Това бавно самоубийство, насочено към близките й, но и към света, беше премахнало времето преди да се преобрази в радикализация. Скъсаните дънки и размъкнатият пуловер бяха заменени с бурка, Суад се изолираше в своето мълчание и не излизаше от интернет, където пишеше на неизвестни приятели гневни писма срещу семейството си от „вероотстъпници, полоши и от неверниците“ и подготвяше своето пътуване „там“, където ще стане случайна съпруга на полигамен боец, майка на бъдещи мъченици или пък самата тя камикадзе.

Недоверчива и мълчалива, неподатлива на психоанализа, както много свои връстници, Суад все пак бе изненадана от консултацията по „аналитична мултикултурна психотерапия“, организирана от десетина мъже и жени от различни краища на света, които не задаваха въпроси, не поставяха диагнози и не съдеха. Младото момиче, което опитваше да провокира всички, описвайки себе си като „отдадена на науката“, силна по математика, физика и химия, но слаба по френски и философия, постепенно започна да разказва за себе си, да участва в игрите, организирани от екипа, да се смее с другите и да гледа с малко повече насмешка на себе си.

Тя съумя да поднови заниманията си по френски, да усвои и намери думите, да им вдъхне нов смисъл и живот, да ги сподели: езикът, литературата, поезията, театърът улавят в примка липсата на смисъл и надвиват нихилизма. Ролан Барт не е ли написал, че ако човек открие пълнотата на един език, „Божествената празнина вече не представлява заплаха“? Суад вече премина на друго ниво. Тя отново носи дънки. Това ще е дълъг процес. Но колко много млади момичета нямат шанса да бъдат признати, изслушани, подкрепени?

Грижата за „склонните към радикализация“ юноши е част от тази вирусна война, която се разпространява все повече по света, и атентатите, подготвени от ислямския тероризъм и нашите въздушни бомбардировки, са само външното проявление на този конфликт. Вирусна война, тъй като тя невидимо, но все по-умело си служи с древни и устойчиви на времето понятия, също толкова присъщи и разрушителни за човечеството, колкото са вирусите за нашите клетки: вирусната война си служи с нагона към смъртта и с радикалното зло, които съжителстват в нашите живи организми и в психичната ни идентичност и които понякога, при определени условия, разрушават своя биологичен гостоприемник и разпространяват злото по света.

Тогава си даваме сметка, че в резултат на разпадането на семейните ценности и на слабости в социалната система, някои хора, по-специално юношите, постепенно започват да се отдават на гранични състояния, които ги превръщат в лесна плячка, в предани слуги на „свещената война“, превръщаща склонността им към разрушителност в нещо примамливо (обезглавявания, хора-бомби, кланета), оплита ги в един свят на мъчения, дрога и подчинение и отравя духа им с образа на илюзорен рай, който им гарантира спасение и вечност извън пределите на времето и света.

Психоанализата не е някакъв „разбиращ морализъм“, тя се стреми да стигне до корените на нихилизма, където радикалното, крайното зло плете своите мрежи. Наблюдението на юноши, които са в процес на радикализация или вече са радикализирани, поставя психоаналитика на непоносимия кръстопът, където процесът на заличаване на границите между обект и субект и лишаването от обект протича и става заплашителен, когато едно човешко същество, станало неспособно да изгради връзки със света, лишено от собственото си „аз“ и от усещането за другия, блуждае в едно отсъствие на „свят“, в един не-свят, без „добро“ и „зло“, без каквато и да било „ценност“. На границите на човешкото може да започне едно преструктуриране на личността: такъв е нашият залог, този на психоанализата, която е наясно с нагона към смъртта.

Нови граждански идеали, които да привличат младите

Френската държава се намира пред едно историческо предизвикателство: в състояние ли е да се справи с тази криза на нуждата да вярваш и желанието да знаеш, която похлупакът на религията не може вече да удържи и тя застрашава същината на връзката между хората? Тревожността, в която е застинала страната в това време на кланета и разрушение на фона на разрастващата се икономическа и политическа криза, изразява нашата несигурност пред този колосален залог. Способни ли сме да мобилизираме всички средства, полицейски, както и икономически, без да пренебрегваме и тези, които се отнасят до познанието ни за човешката душа, за да проследим внимателно и точно, с едно адекватно и адаптирано образование и с необходимата всеотдайност, това мъчително заболяване на идеалността, което застрашително ни връхлита с жестокостта на радикализираните младежи? Тълкувано по този начин, варварството на джихадистите засяга нашите фундаментални ценности, нашата секуларизирана цивилизация, където разумът не трябва да бъде оставен сам на произвола срещу радикалното и крайно зло, скрито под обещанието за Божествено откровение.

Войната срещу радикалното зло изисква от нас да се отнесем сериозно към проекта на Ницше „да се постави въпросителен знак на най-голямата сериозност“: тоест на понятието за Бог, на идеалите и на тяхната липса. За да успеем да ги предадем на поколенията след нас, да ги преоценим, поставим под въпрос, да ги преосмислим, да ги създадем наново. Да тълкуваме и обясняваме ужаса и да се борим целенасочено срещу него с всички сили и средства. Да не отстъпваме пред злото, нито дори пред крайното зло. Но търпеливо да продължим търсенето, като черпим сили не от някакво утопично и свързано със сигурността равновесие, а от тази крехка точка, която Паскал определя като „вечно движение“ и пише: „Който е открил тайната да се радва на доброто, без да се гневи на противното му зло, той е намерил точката. Това е вечното движение.“ Ами ако представата, която ни липсва днес, е именно тази „точка“, това „вечно движение“ към „тайната да се радваш, без да се гневиш на злото“? Едно много лично и интимно преживяване, от което варварите са абдикирали…

Не е достатъчно да бомбардираме ДАЕШ, да затваряме джихадистите или да обещаваме, дори да намираме работа на младите безработни от предградията. Нужно е още от най-ранна възраст заедно с родителите внимателно да се наблюдават и проследяват потенциалните жертви на Ислямска държава, които се спотайват в периферията на обществото или в латентните патологии. Повече от необходимо е също така да изграждаме и споделяме нови граждански идеали, които да привличат младото поколение, а ние от своя страна да гледаме на него не като на евентуална заплаха, а като на възможност, ресурс и надежда за бъдещето. Младите, с присъщата им всеотдайност, креативност и ангажираност, биха могли да разгърнат тези свои качества в професии със социална, образователна, културна, хуманитарна насоченост; неправителствени организации, сътрудничество между институции, взаимопомощ и т. н. Един от тези проекти, които силно биха вдъхновили младите европейци, е Африка да бъде отново изправена на крака, както и обучението на млади момичета от бедните страни, устойчивото енергийно развитие… Кой друг би могъл да събуди, направлява и доведе до край тези желания?

Да превърнем образованието и обучението в приоритет, чиято стойност и значение постепенно да се увеличава в обществото, да създадем „обучаващо и формиращо тяло“, което да се посвети на персоналното наблюдение и помощ при психо-сексуалните проблеми, на нуждата да вярваш и на желанието да знаеш при юношите. Възпитателите, преподавателите, учителите, помощният персонал, психолозите, но също така хората, занимаващи се с човешки ресурси, предприемачите… биха могли да изградят истински мост над все по-дълбоката пропаст и над военното положение, което ни заплашва. Това е световният приоритет на нашата глобализация. Единственият, който би могъл да съхрани  – чрез споделеното културно различие – самото човечеството.

Публикувано в Slate.fr 2 декември 2015 г.

Превод от френски: Мина Петрова

Юлия Кръстева е френски психоаналитик, философ и писател от български произход. Родена е през 1941 г. в Сливен. Нейните изследвания в областта на лингвистиката, семиотиката, феминизма и психоанализата са изключително важни за формирането на съвременната пост-структуралистка мисъл. Напуска България през 1966 г., установявайки се в Париж, където попада в структуралисткия кръг около списание „Тел Кел”, заедно с Ролан Барт, Люсиен Голдман и Филип Солерс, който става неин спътник в живота. Понастоящем е професор в Университета Париж VII и има частна психоаналитична практика. Гост-професор е в Колумбийския университет (Ню Йорк), в Университета в Торонто и в редица други американски и европейски университети. Тя е доктор хонорис кауза на множество университети – Байройт (2000), Ню Скул в Ню Йорк (2003), Харвард (1999), на Софийския университет „Св. Климент Охридски” (2002). През 2005 г. правителството на Норвегия й присъди престижната Холбергова награда (еквивалент на Нобеловата награда за хуманитарни науки). Автор е на голям брой книги и романи, преведени по цял свят. На българския читател са познати нейните книги: „В началото бе любовта. Психоанализа и вяра”, София, 1992, „Черно слънце. Депресия и меланхолия“, София, 1998, както и романите „Старецът и вълците” (1993), „Обладаване”, София, 1998, „Убийство във Византия“, София, 2005. На 27 октомври 2011 г. папа Бенедикт XVI покани Юлия Кръстева да участва от името на европейските интелектуалци на 25-тата среща на религиите в Асизи, Италия, където тя произнесе реч за европейския хуманизъм.