0
3026

Как Москва се сдоби с църква зад граница

В края на предишния текст споменах, че един от най-последните актове на руския църковен империализъм, а именно – „приобщаването“ на т. нар. „Задгранична“ руска църква към РПЦ-МП, е особен от канонична гледна точка и заслужава отделен анализ. Ще кажа сега, че с въпросното „приобщаване“ Москва по същество се сдоби с цяла църковна структура (17 епископи, 409 енории и 39 монашески общини), простираща се в земите на три континента – Западна Европа, Америка и Австралия – сиреч далеч, далеч извън границите на каноничната ѝ територия. „Приобщаването“ на „Задграничната църква“ – нека напомня – бе извършено съвсем неотдавна с „Акт за канонично общение“, подписан в Москва на 17.05.2007 г. от тогавашния Всерусийски патриарх Алексий ІІ и митрополита на „задграничниците“ Лавър (Шкурла). Според въпросния документ „Руската православна църква зад граница“ ставаше „неотнемаема част от Поместната Руска православна църква“. Година по-късно архиерейският събор на РПЦ-МП прие и поправка в устава си, гласяща, че Руската православна църква зад граница е „една от самоуправляващите се църкви на Московския патриархат“, т. е. по същество е структура с автономен статут в рамките на РПЦ-МП.[1]

Защо казвам, че случаят с „приобщаването“ на „Задграничната църква“ е особен? Ами защото на пръв поглед извършеното в началото на нашия век би могло да ни се стори напълно естествено. В края на краищата, както е известно, т. нар. „Руска задгранична църква“ възниква в годините непосредствено след болшевишкия преврат в Русия от средите на емигриралите в Европа руски архиереи, духовници и миряни и съществува там през цялото време докато в СССР православните християни бяха подлагани на гонения, храмовете им разрушавани, а духовенството им репресирано и избивано. След като подир 1990 г. Съветският съюз престана да съществува, а гоненията срещу Църквата бяха прекратени, не бе ли съвсем резонно тази „Задгранична църква“ да се обедини отново с Московската патриаршия, да се приобщи към „майката-църква“?

Да, но нещата не стоят така просто.

Най-същественото е, че „Задграничната църква“ и то според собственото ѝ определение, зафиксирано в нейните документи, всъщност… въобще не се мисли като друга по отношение на РПЦ-МП, която, след промяната на обстоятелствата в Русия би могла поради това да се обедини с нея като автономна (самоуправляваща се) структура. Че това е така личи още от нейното официално наименование, което всъщност винаги е било „Русская православная церковь заграницы“ (РПЦЗ).

Знаещите руски език би трябвало да съобразят, че думата „заграница“ в това наименование (избрано от самата структура, за която говорим) не се превежда тъкмо със „зад граница“, както редовно се прави у нас, т. е. не обозначава една (руска) църква, съществуваща зад границите на Русия и различна от тази в самата Русия, а се превежда с „чужбина“. Наименованието „Русская православная церковь заграницы“ следователно, би трябвало да се преведе на български като „Руската православна църква в чужбина“ и ако трябва да бъде пояснено в по-разгърнат вид, следва да гласи „Руската църква, пребиваваща в чужбина“, като при това прилагателното задължително трябва да се членува: „руската“ православна църква в чужбина пребиваваща.

Това което казвам сега е така, защото „Русская православная церковь заграницы“ – както ще покажа по-долу – още от самото си възникване (и през всички години на съществуването си) се мисли от своите членове не иначе, а като самата (поместна) Руска православна църква, която – по силата на трагичните обстоятелства в Русия – е принудена да води своя живот не в собствената си територия, не в Русия, а – „в чужбина“ („заграницы“). С други думи „Русская православная церковь заграницы“ не е – за самата себе си (и никога не е била за самата себе си) – някаква друга (втора) Руска църква, за разлика от първата, собствено Руската. Тя съвсем не е – за да го кажем пак с точните руски думи – „зарубежная (русская) церковь“, както само неофициално и разговорно понякога я наричат и което би се превеждало като „зад-гранична“ (руска църква). Тя, повтарям, е именно частта от Руската църква, от самата поместна Руска църква в чужбина (пребиваваща). И – това специално ще подчертая – след 1927 г., според собственото ѝ самоопределение, е даже единствената Руска църква, тъй като в болшевишка Русия, както утвърждават нейните архиереи, Църквата практически е престанала да съществува, тя е подменена с болшевишка привидност на църква.

Че това което казвам е тъкмо така, ще стане съвсем ясно, ако се вгледаме сега в историята на възникването на РПЦЗ и в нейните официални документи.

И тъй, как възниква РПЦЗ? Нейното първоначално ядро се създава на територията на самата Русия в бурните години след октомври 1917 г., когато в страната все още кипи гражданската война между червената и белите армии. През май 1919 г. в юго-изтока на европейска Русия, който по онова време се намира все още под контрола на „белите“, група епископи, озовали се там, се събират в гр. Ставропол (Кавказки) и предвид абсолютната невъзможност да продължат да бъдат във връзка с църковните центрове на възстановената патриаршия, решават да създадат тук – на останалата отрязана от другите територии земя, едно „Временно църковно управление на юго-изтока на Русия“. За своята инициатива те успяват да уведомят патриарх Тихон едва през следващата 1920 г., когато със свое постановление той благославя тяхната временна структура.

Събитията обаче се развиват бързо и трагично и в края на същата тази 1920 г. армията на ген. Врангел е принудена да напусне Кавказкия регион, като заедно с почти 150 хил. цивилни бежанци, натоварена на кораби, малко по-късно пристига в пристанището на Константинопол (Истанбул). И ето: именно там, на 19.11.1920 г., на борда на един от корабите, емигриралото заедно с останалите ръководство на „Временното църковно управление на юго-изтока на Русия“ провежда своето първо задгранично заседание, на което се преименува на „Высшее Русское церковное управление заграницей“, поставя за свой председател митроп. Антоний (Храповицкий) и се обръща към Константинополската патриаршия. В отговор, на 02.12. Вселенският престол (управляван тогава от местоблюстител) издава специална Синодална грамота, с която на руските бежанци се разрешава да създадат временна църковна комисия (Епитропия) под надзора на Константинополския патриарх за „ръководене на църковния живот на руските колонии в пределите на православните страни“, които в онова трагично време възникват почти във всяка една от тях.

През следващата 1921 г., по покана на тогавашния сръбски патриарх Димитрий, руските архиереи-емигранти се преместват в град Сремски Карловац, където се установяват в специално предоставената им от патриарха негова резиденция. Именно тук, в Сремски Карловац те свикват свой събор, изготвят Послание към чедата на Руската православна църква „в рассеянии и изгнании сущим“, а митроп. Антоний (Храповицкий) изпраща „рапорт“ за това до патр. Тихон в Москва с предложение патриархът да ги конституира като Висше управление на руската църква в чужбина („заграницы“).

Още от първите актове на разглежданата структура би трябвало да ни стане ясно, че тя мисли себе си не иначе, а като структура на „чедата на Руската православна църква“ (на самата Руска православна църква), които към настоящия момент са се оказали в „изгнание“, но и в него продължават да се намират под юрисдикцията на своя патриарх в Москва. С две думи, Карловацката структура не се определя като някаква друга в сравнение с РПЦ-МП църква, а като онази част от нейния епископат и мирянство, която по стечение на обстоятелствата се е оказала извън каноничните граници на РПЦ – „в чужбина“.

Че Карловацката структура се определя именно като такава част от РПЦ-МП става още по-ясно през следващата 1922 г., когато патр. Тихон и Св. Синод в Москва се произнасят отрицателно за идеята да се създаде „Висше управление на Руската църква в чужбина“. Въпреки силните си съмнения, че патриархът е действал под натиска на болшевиките, „заграничниците“ се подчиняват на волята му и се преобразуват във „Временен архиерейски синод на РПЦ в чужбина“. Структурата – както виждаме от наименованието – се мисли като временна и като принадлежаща на РПЦ, само че „в чужбина“.

Един по-различен етап от нейното битие започва пет години по-късно, когато в СССР патр. Тихон е вече покойник, местоблюстителят на патриаршеския му престол, митроп. Петър е в затвора, а като „местоблюстител на местоблюстителя“ е поставен митроп. Сергий (Страгородский), който обнародва одиозната „Декларация“ за сътрудничество на РПЦ с комунистическата власт.[2] Архиереите-емигранти са потресени от този акт и на свой събор (пак в Сремски Карловац на 05.09.1927 г.) взимат решение да прекратят връзките си с руския център. И все пак, трябва специално да обърнем внимание как те формулират това свое решение: „Задграничната част на Всерусийската църква – пишат те – е принудена да прекрати сношенията си с московската църковна власт, предвид невъзможността за нормални отношения с нея и предвид нейната поробеност от безбожната съветска власт, лишила я от свобода на волеизявление и на канонично управление на Църквата“.

Нека се забележи, че и в момента, в който прекратява отношението си с Москва, РПЦЗ продължава да определя себе си като „част от Всерусийската църква“, която пребивава „в чужбина“ и прекъсва оттам „сношенията си“ (само) с московската църковна власт, поради нейната „поробеност“ от съветските безбожници. Не обаче като отделна и (вече) друга по отношение на нея църква – като църква, която за разлика от РПЦ съществува „извън границите на Русия“ („за рубежом“). Всъщност, това е и естествено, защото „заграничниците“ от онова време имат съзнание за каноничните норми и знаят, че една различна от РПЦ църква не може да се създаде сама, още повече пък на територията на Западна Европа (а и на Америка). Тя трябва да бъде призната със съборно решение и да й бъде определена канонична територия, каквато Западна Европа (и Америка) не могат да бъдат. Всъщност, и след 1927 г. на територията на Западна Европа и Америка РПЦЗ съществува като онази част от Руската поместна православна църква, която – по силата на екстраординерни обстоятелства просто пребивава извън каноничните предели на тази последната, тоест „в чужбина“. Пребивава там като част от Руската именно поместна православна църква не защото има право да съществува на тази извънканонична за себе си територия, а защото няма как в настоящото време да бъде в своята канонична територия.

В приетото на Съвещание на архиереите на РПЦЗ през септември 1936 г. „Временно положение на Руската православна църква в чужбина“ това е изразено с пределна яснота: „Руската православна църква в чужбина („заграницы“) – записано е в неговата първа глава – е неразривна част от Руската православна църква, съществуваща временно на автономни (в смисъл – от Московската патриаршия – б. м.) начала. Името на местоблюстителя на Всерусийския патриарх митроп. Петър (по онова време затворен и чието място заема непризнаваният от „заграничниците“ митроп. Сергий) винаги се възглася на богослужение във всички задгранични църкви“. Ще повторя: от цитираното ясно се вижда, че РПЦЗ не определя себе си иначе, освен като част от (същата онази) РПЦ-МП, само че временно пребиваваща извън Русия и „временно съществуваща на автономни начала“. На литургия тя възглася името на местоблюстителя на Московския патриаршески престол в знак на това, че се намира под негова юрисдикция и няма свой (отделен) предстоятел.[3]

Защо разказах тук накратко историята на РПЦЗ (която, в канонично отношение, продължава общо взето по същия начин до края на комунизма в СССР)?[4] Ами защото, когато през 2003 г. Синодът на Московската патриаршия и архиерейският събор на РПЦЗ взимат решение да започнат преговори за „възсъединяване“, те би трябвало да вземат за изходен пункт в тези преговори именно представеният по-горе статут на РПЦЗ. Та нека съобразим: щом „задграничната църква“ през цялото време на своето съществуване е определяла себе си не като друга, а като самата Руска поместна църква, като онази нейна част, която „временно“ и поради историческите обстоятелства е била принудена да пребивава „в чужбина“, то логично би било, след като тези обстоятелства радикално са се изменили, тя не да прибави себе си и териториите на които е пребивавала към юрисдикцията на Московския патриархат, а чисто и просто да престане да пребивава на тях, тоест „в чужбина“, в Западна Европа, Америка (а от един период и в Австралия), отвъд каноничната територия на РПЦ – да се прибере в тази последната. Логично е, повтарям, не да се съедини с РПЦ-МП и да се превърне (както е записано в „Акта за канонично общение“) в „неотнемаема самоуправляваща се част от Поместната Руска православна църква“, само че на територията на Западна Европа, Америка и Австралия, а чисто и просто да престане да съществува на тази (чужда) територия. Та нали на нея тя поначало е пребивавала „само временно“ и само защото е била „в изгнание“ от каноничните си предели? На какво основание значи, след като вече не е принудена да бъде вън от каноничните предели на РПЦ тя би оставала като обособена структура (като „самоуправляваща се“ автономна църква в състава на РПЦ-МП) на територията на Западна Европа, Америка и Австралия? Възсъединявайки се, след края на комунистическото гонение с Църквата, от която сама е декларирала, че е „неразделна част“, само „временно съществуваща на автономни начала“ РПЦЗ би трябвало не да остане една от самоуправляващите се (автономни) църкви на Московския патриархат – тоест в противоречие с каноните извън пределите на каноничната му територия, а… да престане да съществува извън тези предели.

Ето следователно, в какво смятам че се състои този най-съвременен (и перфиден) „империалистичен“ акт на РПЦ-МП. Вместо да ликвидира една структура, приютена преди 70 години по силата на историческите обстоятелства извън каноничните ѝ предели (които разбира се никога не са включвали Западна Европа, Америка и Австралия), тя създаде – приемайки РПЦЗ като автономна църква на своя патриархат – нова структура извън каноничните си предели и я прибави към себе си.

Добре, ще попита някой тук: а какво би трябвало да стане с онези духовници и миряни, които през дългите години на пребиваването на тази „неразривна част от Всерусийската църква“ са се родили или са били ръкоположени там и които дори вече от десетилетия са граждани на тези европейски или американски държави? Каноничният отговор на този въпрос според мен, може да бъде един единствен: духовниците (епископите) сред тях трябва да престанат да имат епархии на тези територии, а миряните – да преминат под юрисдикцията на онази църква, която има тези земи в пределите на своята канонична територия. Защото, пак ще повторя, земите на Западна Европа, Америка и Австралия никога не са били канонична територия нито на РПЦ-МП, нито на РПЦЗ. Те са само територии, в които онази част от РПЦ-МП, нарекла се „Русская православная церковь заграницы“ се е оказала „в изгнание“, били са само „чужбината“ („заграница“), в която този фрагмент от РПЦ е бил принуден да пребивава.

РПЦЗ не е (и никога не е била) една „зад-гранична“ руска църква (подобно положение е дори канонически „нонсенс“ – няма Църква извън границите на… своята Църква), та да остава тя днес една от „самоуправляващите се църкви на Московския патриархат“. Тя, повтарям го за сетен път, е била само част от Руската църква (принудено) пребиваваща в чужбина и затова нейните пасоми, които и след като тя вече няма основания да пребивава там остават да живеят в тези страни, би трябвало да преминат под юрисдикцията на онази църква, чиято канонична територия са Западна Европа, Америка и Австралия. А коя е тя? Изтъкнатият съвременен канонист архим. Григорий Папатомас утвърждава, че (поне за територията на Западна Европа) това може да бъде единствено Константинополският патриархат, понеже: „според каноничните принципи на първенството по чест на автокефалните църкви и тъй като не съществува православен Римски папа и патриарх, за православните християни в Западна Европа неговата юрисдикция „се пренася“ („преминава“) върху следващата и съседна патриаршеска църква, съгласно реда на църковните диптиси. С други думи, следващият по ред и съседен патриарх замества папата и патриарха на Рим в онова, което засяга само православните в това западноевропейско пространство, докато причината, или по-скоро проблемът с необщението не се уреди окончателно… Следващият по ред и при това съседен (граничещ) патриарх е Вселенският Константинополски патриарх. Това е причината, поради която териториалната юрисдикция на Константинополския патриарх като местоблюстител се простира канонично и семантично до краищата на Западна Европа“.[5] Известно ми е разбира се, че този възглед не е всеобщо приет от канонистите, ето защо ще кажа, че дори да приемем, че досегашните пасоми на РПЦЗ в Западна Европа би трябвало да останат в (съмнителния от канонично гледище) разред на чедата на РПЦ „в разсеяние“, те все пак не биха могли да остават членове на РПЦЗ като „една от самоуправляващите се църкви на Московския патриархат“, тъй като – ще го припомня и в този текст – нито една поместна автокефална Църква (каквато е РПЦ) не може да създава автономни структури извън каноничните граници, определени с томоса за нейната автокефалия.

С две думи: конституирайки с „Акта за канонично общение“ през 2007 г., РПЦЗ като „самоуправляваща се неотнемаема част от Поместната Руска православна църква“, като – както е записано в устава на последната – „една от самоуправляващите се църкви на Московския патриархат“ РПЦ-МП, извърши поредното свое разпростиране отвъд каноничните си предели. Вместо да се „прибере“ в себе си от „изгнанието, тази, според собствените ѝ документи, „част“ от Руската църква „само временно“ пребиваваща на цели три континента бе превърната неочаквано в… продължение на Руската поместна църква на територии, на които тя няма и не би могла да има канонична юрисдикция, тоест превърна се в поредния случай на църковен империализъм на Москва, още по-възмутителен с това, че онази нейна структура, която някога бе благородно приютена извън границите ѝ, на чужда територия, днес превърна тази територия в още една руска църковна територия. От „Русская православная церковь заграницы“ (=Руската православна църква, приютена в чужбина) тя се превърна наистина в „Русская зарубежная церковь“ (=Руска задгранична църква), тоест в същински каноничен „нонсенс“, защото повтарям го за последен път, не може да има нещо такова като поместна църква зад границите на тази поместна църква.

Само че изглежда за РПЦ-МП всичко е възможно.[6]

_______________________________

[1] Трябва да се отбележи, че не всички енории на „Задграничната църква“ приеха Акта за общение с РПЦ-МП. Някои от тях, отказвайки да преминат към Москва, преминаха под юрисдикцията на старостилския т. нар. „Синод на противостоящите“ в Гърция, а други под ръководството на митроп. Агатангел образуваха своя нова структура. Към днешна дата обаче и двете отделили се от старата „Задгранична църква“ крила са маргинални.
[2]
По-подробно за „Декларацията“ на митроп. Сергий и за т. нар. „Сергиански разкол“, възникнал като реакция по повод на нея и в самата съветска Русия, вж. в Слава Янакиева, „Сергианският смут. Кратки бележки за събитията.“, в: Християнство и култура, бр. 127, 2017, с. 26-34.
[3]
След смъртта на митроп. Петър, предвид прекъсването на каноничното приемство на местоблюстителството на патриаршеския престол в Москва и предвид непризнаването на възстановената от Сталин през 1943 г. патриаршия, РПЦЗ започва да счита за истинската Църква в съветска Русия (от която тя е част „пребиваваща в изгнание“) т. нар. „Катакомбна църква“. През 1957 г. митроп. Анастасий (Грибановский) заявява: „ние сме неразривно свързани с майката-катакомбна църква, която е подложена на преследване от съветската църква“.
[4]
В този текст няма възможност да направя по-обща характеристика и на духа на РПЦЗ през годините на съветската власт в Русия. Ще кажа само, че той е крайно консервативен, затворен и национално-центричен. Така напр. РПЦЗ провъзгласява още в първите си документи монархията като единствена, съгласуваща се с Православието форма на държавно управление, а в годините на Втората световна война сътрудничи с нацисткия режим в Германия, възприемайки Хитлер като бъдещия „освободител на Русия“. И в богословско отношение – за разлика от Парижкия руски Екзархат (под юрисдикцията на Константинопол) – РПЦЗ не се отличава със забележими постижения. Практически всички известни руски богослови, творили извън границите на Русия през ХХ век принадлежат не на РПЦЗ, а именно на Екзархата.
[5]
Архимандрит Григорий Папатомас, „Различните канонични свойства при упражняване на юрисдикция от Вселенската Константинополска патриаршия – ІІ част“, Християнство и култура, бр. 140, 2019 (под печат). Авторът се позовава разбира се на правило 28 на Четвъртия Вселенски събор, нареждащо Константинополския патриархат на второ място след Римския в реда на диптисите.
[6]
Наскоро научихме, че Московският патриарх Кирил е отправил официална покана и към структурата на Руския Екзархат в Западна Европа (под каноничната юрисдикция на Константинопол) да се присъедини към РПЦ-МП. Стратегията, както виждаме, е съвършено същата. Засега ситуацията остава нерешена.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияАнсамбъл „Ла Росиньол“ и Леонардо
Следваща статияБаба Яга за начинаещи