0
884

Как се издигнах

Предлагаме ви един от ранните разкази на Георги Марков, публикуван във в. „Стършел“ през януари 1955 г.

До Иван Петров, журналист – София

Здравей Ванка,
Може би се учудваш, че най-после надвих мързела си и реших да ти пиша. Но бързам да те уверя, че за това има две причини. Първата е, че напоследък аз преживях интересни събития, които, ка­зано на ваш език, се отразиха всестранно върху развитието на моята скромна лич­ност. Второ, ти си журналист и за тебе житейските стълкновения биха представ­лявали особен интерес. Пишейки тези ре­дове, аз все още не съм в състояние да повярвам в истинността на всичко, кое­то се случи с мен. Тази история е тол­кова странна, че ако беше единствена, нас, нейните герои, с пълно право биха закарали в лудницата.
Ти си спомняш, че една седмица преди да напуснеш нашия мил градец, аз бях назначен за чиновник във фабриката. Длъжността беше нищожна за моите възможности, но ти, Ванка, знаеш, че аз ни­кога не съм ламтял за длъжности. И съв­сем не предполагах, че могат да се слу­чат нещата, които по-долу ти описвам.
Както навсякъде, така и ние си имаме директор. При нас той е известен с необуздаемата си ловджийска страст и с до­ста силната привързаност към разните видове вина и ракии. Навремето той е бил политически активист, но сега е суетен добряк, който оставя други да му вършат работата.
В предприятието той си има своя ком­пания, нещо като антураж, който по свое­то положение, права и задължения се от­личава от останалите работници. В тази компания влизат: главният счетоводител – човек с угодлив характер, вечно засмян, източник на досаден хумор и особено силен във всички полузаконни положения на счетоводната практика; техническият ръководител Будинов — четиридесетгоди­шен, плешив, западен възпитаник и заклет поклонник на всичко, което не е българ­ско. Същият си има частна работилничка за картонени изделия, в която работи по­вече, огколкото във фабриката; домакинът Свирков, уверявам те, Ваня, той заслужа­ва четката на Веласкес. Представи си продълговато, покрито с кървави жилчици лице, подпухнали очи и един примрежен поглед, отправен към невидимото дъно на бутилката. А не вижда, че работно­то облекло на хората отдавна не същест­вува! За неговата дружба с Бакхуса го­вори целият градец. Четвъртият, това е касиерът Щуков – физиономия, изтъкана от покорност и невероятно раболепие. Той ламти да стане домакин, способен е на всичко и ме мрази, защото заех мястото, което той искаше за зетя си.
И докато ние всички здравата рабо­тим, гореизброените приятели отиват в своята „Средна гора“, сръбват порядъч­но (понякога в работно време), ловуват в делнични дни, измислят разни законни причини да се командироват нанякъде и най-често се шляят безработни из пред­приятието, прехвърлили задълженията си на тоя или оня.
Разбира се, за тях аз (пък и другите) съм девета дупка на кавала. С мен те се отнасят привидно любезно, изслушват ме само колкото за демагогия и ми дават да разбера мястото си. Аз не се сърдя за това.
Но не щеш ли изненада (и досега се чудя!). Пристигна на посещение началникът на главното управление. Разтичаха се нашите герои, затрепераха им мартинките да не би някой да изтърве нещо. (Тук много-много не смеят да критикуват.) Мина началникът по всички помещения и накрая влезе и в нашата стая. Придружаваше го антуражьт в пълен състав. Аз седях на бюрото си (дори не станах!), имах много работа и никак не ме засягаше присъствието му. Ала той съвсем неочаквано се спря пред мене и извика:
– О-о-о, здрасти! Ти тука ли си? Какво правиш?
Аз се сбърках. „Имате грешка, другарю, не ви познавам…“ – мислех да му кажа, но той се здрависа с мене най-сърдечно и отмина.
Но оттука започна комедията.
Още не си отишъл началникът, изви­каха ме при директора. Отивам аз при него, а той ме среща, като че е видял бра­та си.
– Здравей, гълъбче! Седни! Седни, де! Значи, ти с шефа… старо приятелство, а? – и ме тупа по рамото. – Я гледай! Я гледай! Откога? И се таиш! Не казваш! Ех, ти, човек, сливи ли имаш в устата, та не се обадиш! Ти сега работиш в це­ховото счетоводство, нали?
– Там! – отговорих аз, като се опит­вах да предугадя накъде ще избие този интересен разговор.
– Не ти ли е тежичка работата, а? Не крий, гълъбче! Свои сме си, хора има­ме, ще попрехвърлим на другиго, хм… например…
Десет минути аз бях негово „гълъбче“. Той беше така любезен сякаш в мене бе­ше открил своето щастие. Слушах и не вярвах.
Ами другите? Пред вратата послушно ме чакаше Щуков.
– Кирчо! – ухили ми се той. – Значи така, големи връзчици, а пък ние хич и да не знаем! Слушай, ела следобед в „Го­рата“ да си поприказваме! Имам важни неща да ти кажа…
След него дойдоха да ми изразят свои­те най-добри чувства главният счетоводи­тел, техническият и домакинът, който за първи път беше изтрезнял.
И ето ти, брат, беда! От простата слу­чайност, от едно казано погрешка „здрасти“, на мен ми лепнаха крила, на­правиха ме така мил и любим, че аз за­почнах да се страхувам докъде ще отиде всичко. А за моите „отношения“ с начал­ника не съм продумал ни думица. Мълча като сфинкс, а все ми се иска да им се изсмея в лицата, да им тръсна истината. Какви ли физиономии ще направят?
Аз станах шестият в компанията – и в пиенето, и в лентяйството, и в ходенето на лов! Щуков редовно ми се кланя като на ходжа, а техническият със западното възпитание ми сваля меката си шапка. Естествено повишиха ме. Сега съм началник-отдел, взимам триста и двадесет лева повече и се удивлявам на човешката глупост.
Но историята още не е свършила.
Работата на предприятието не вървеше. Та как иначе при такива дембели! Направиха ни основна проверка и от три дни директорът е уволнен. Сега чакаме нов. Моите приятели провесиха скръбно нос. Ала вчера не знам кой пуснал мухата, разчуло се, че аз ще бъда директор (има си хас!) и всичкият бивш антураж се втурна да ми засвидетелства приятелството си. Какво ли не ми наприказваха хората! От вчера у дома започна да пристига прясна риба, кокошки, пуйки, месо, вино, ракия, брашно и какво ли не. (Защо не ми дойдеш на гости?) Чудя се къде да дяна тази свръхпланова продукция. Ще ми се да направя изложба!
Откровено, Ванка, ролята на български Хлестаков ми е противна и бих желал час по-скоро да завърши. Затова те и мо­ля, дай място във вестника на тази съвременна комедия, та дано моите „прия­тели“ и всички други като тях (които це­нят човека не по способностите, а по връзчиците) се опомнят. Страхувам се обаче да не изтълкуват това като мои со­лидни връзки с пресата и тогава да за­почнат да ми се кланят още повече.
Какво ли не прави едно „здрасти“?

Твой Кирчо

Преписал: ГЕОРГИ МАРКОВ

На главната страница: Константин Коровин, Ревизор, 1952 г.

Текстът се публикува с любезното разрешение на © Любен Марков и съдействието на Димитър Кенаров.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияКод „Ямайка“
Следваща статияЗаразената столица