0
2816

Как се познава Бог (аналогии) II

Само Иисус Христос, Синът на Бога Отца, „Който се въплъти от Духа Свети и Дева Мария и стана човек“ – утвърждава богословието – е за нас човеците Богът, Който сме удостоени да виждаме и да по­знаваме непосредствено. Той, Христос – другояче казано – е „образът“, в Който (и само в Който) е зрим Бога и Бога в Него­вия източник – Бога Отца.

Но и Иисус Христос става за нас и може да стане за нас Бога – започва да се има и да се зре като Бога, само във вдъхновеното от Светия Дух наше същество – само, казвам, в „зрението“, което се е отворило в нас под действието на Светия Дух, и в което единствено Иисус Христос се зре като „нашия Бог“.

Та нали ние знаем, че мнозина по време на земното Му служение са зрели с очите си Христа и все пак са виждали само Неговото чове­чество, възмущавайки се дори, че Той „прави Себе Си Син Божий“ (вж. Иоан 19:7). По онова време само малка група люде са Го познали и първи сред тях – св. ап. Петър. Забеле­жително е обаче, че когато този апостол изповядал: „Ти Си Хрис­тос, Син на живия Бог“ (Мат. 16:16), Христос му отвърнал: „Блажен си ти, Симоне, син Йонин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата“ (Мат. 16:17).

От друга страна: колко хора днес знаят за Иисус Христос и виждат Лика му на иконите в храмовете, мислят за Него, но… не виждат в Него Бога и поради това – не познават Бога!

Дори най-елементарният опит в религиозното свидетелства, че Бого-познанието идва като събитие. Когато – вперили по­глед или ум в образа на Христа, очите ни се отворят с едно неподозирано дотогава зрение – зрение на Бога, в което Хри­стос се раз-крива като Онзи, Който дотогава не е бил и едва сега е станал – ние занемяваме. Той е съвсем същият, какъвто бе допреди време: човешкият Му лик с нещо не се е изме­нил; ни най-малко не се е „разчовечил“; понятието за Божествеността Му също си е същото, а именно онова, в което не вярвахме, макар да го знаехме… И все пак за мен този същи­ят Христос е вече нещо друго. „Кой си Ти за мен?“ – пита се съзнанието ми. И си дава – вече – сметка: „О, Ти не си нищо от всичко това, което познавах преди! Ти не си нищо от това, което до днес някой ми е бил! Това, което сега разби­рам и виждам, че Си Ти, е нещо такова, че нито мога да го изразя с някакво познато ми определение, нито дори смея да потърся някакво ново, за да го сторя!“ Не смея, казвам, защото разбирам, че е дръзко и даже кощунствено дори движе­нието, което би се опитало да изразява и да определя това. Даже чувството ми не смее да продължи да чувства тази чис­тота и бяга от себе си. И тъкмо бягството му е неговото съдържание.

… Но не разбира ли такъв човек също, че не неговото зре­ние най-сетне е прозряло Христа такъв, какъвто сега Го виж­да и какъвто сега разбира, че Той е Сам по Себе Си, а напро­тив – че нечие действие е вдъхновило зрението му, та за първи път да види Кой е Христос. Нечие действие е въздействало на неговите очи, на неговото сърце, за да им даде ново зрение, друг начин на гледане и чувстване; вдъхновило ги е да гледат и да виждат друг същия Лик!… Следователно не моето зрение постигна нещо, а – с моето зрение се случи нещо. На моите очи и сърце бе вдъхнато вдъхновение и с това вдъхновение те сега виждат друго в същото.

Ние осъзнаваме това вдъхване като енергия от един из­точник и същевременно: не като енергия, дошла от образа на Христа, по простата причина, че новата енергия на образа Му именно след преживяното вдъхновение и в това вдъхнове­ние изобщо се е об-личила, започнала е да се излъчва и да се приема от нас. Богословски ние казваме: Духът Свети ни отвори очите, за да видим най-сетне Кой е Този, Който дотогава виждахме, но не Го виждахме като Този, Който Той е. Под действието на Светия Дух и вдъхновявани от Светия Дух, в Неговото вдъхновение очите ни сега виждат Христос в истинската енергия, с която Той присъства като Бог.

И тъй, от Христос ли дойде това неочаквано отваряне на очите ни – това изменение на виждането на Виждания? Напро­тив: като че ли Сам Христос – като Син Божий и Бог – дойде с това изменение на зрението, с „отварянето на очите ни“. Това означава: отварянето на очите за Богопознанието идва от Светия Дух и във вдъхновението на Светия Дух идва Хрис­тос.

Но в Духа Свети, Който въздейства неизяснимо на очите ни; от Чиято енергия очите ни се „отвориха“ и получиха вдъхновението да видят вижданото, което дотогава не вижда­ха – какво видяхме? Видяхме в Христа – Бога. Само в Духа Свети следователно е Христос; само със силата на Светия Дух Христос е истинно Христос – Богът, действащ в Духа Свети с действието на Бога, на Бога Отца.

Да разберем това отново и чрез аналогията с обикновения си опит. Питам ви пак: от вашия „любим“ ли ви дойде това отваряне на очите за него – това отваряне, което ви споходи един Божи ден и ви го откри? Не тъкмо по този начин, ще отговорите: той дълги дни беше пред нас; ние го виждахме, но не го виж­дахме по този начин, не виждахме в него своя „любим“. Едва – ще кажете – когато нещо ли, някой ли, не знаем, „вдъхно­ви“, „отвори“ очите ни, ние го видяхме като съвсем друг, като „любим“. Той – онзи, когото виждахме дълги дни, но не по този начин, дойде с това отваряне на очите ни за него. С това вдъхновение той ни бе даден като „любим“.

Но помислете и кажете сега: какво именно дойде в това вдъхновение, какво именно стана зримо, което по-рано гле­дахте, а не виждахте? Някакъв различен от него човек? Ня­каква нова черта в него? Не – ще трябва да отвърнете. Всичко си е съвсем същото, той си е същият и новото, бихме казали дори, не е в него, а в новата енергия, която придоби това същото, знаено и по-рано, с тия свои черти, лице – енергията на „любим“, енергията на тази уникална „същност“, която лицето из-образи за нас. Тази нова енергия, с която то за­почна да присъства в отворилите ни се за него очи обаче е такава, че да го определим по някакъв начин, тя вече не ни позволява и не само го прави различно от всяко друго лице, но буквално разобличава всеки опит за оприличаването му с нещо друго.

Ако това е тъй, преминете по аналогия (или както се казва в богословието – по анагогия) към това, което свидетелстват Писанието и бого­словието на Отците.

Стояли сте дълги дни пред образа на Христа в храма: знае­ли сте понятието на вярващите за Него, чували сте, че Той е „онова, по-голямо от което нищо не може да се помисли“. Чували сте и даже може да сте мислили и да сте се убеждава­ли, че щом това е така, то Той не може да не е и нещо съществуващо в действителност. Но… не сте виждали това с очите или с душата си: душата ви „не го е осезавала“, както пише Анселм Кентърбърийски… И в един ден – внезапно ли или неусетно, или даже неосъзнато в първия момент – нещо се е променило и вие сте видели, осезали сте в Иисуса Христа – Бога. Питам ви и ви призовавам да бъдете искрени: от понятията и аргументите на богословите ли ви дойде това „отваряне на очите“ за Него? От някакво размиш­ление ли? От някакво ваше усилие ли? От някакво убеждава­не? От Лика ли на Христос дори?… Вие не ще бъдете искре­ни дори ако, връщайки се назад, започнете да си спомняте: „Ние се взирахме оня ден в храма“, или „ние мислехме за Него“, мислехме за „онова, по-голямо от което нищо не би могло да се помисли“, и се убедихме, че то не може да не е, да не е действително. Естествено – ще ви кажа – че сте гледа­ли и сте мислили. Та човек никога не би могъл да бъде зава­рен от нечие вдъхновение съвсем празен, без зрението и мис­ленето, което винаги извършва. Но вие се заблуждавате, от­давайки на зрението или на мисълта си това, което не от тях, а в тях и с тях е станало. Да, вие сте гледали лика на Христа – но не защото сте гледали, а защото сте получили вдъхновение на зрението, сте видели. Да, вие сте мислили „онова, по-голямо от което нищо не би могло да бъде помислено“, и сте разбрали, че то съще­ствува и че е Бога. Но не защото сте мислили това, сте раз­брали, а защото мисълта ви е била докосната от вдъхнове­ние, докато сте мислили.

Сега кажете: какво именно про-зряхте в Христа, когато вдъхновението на зрението и мисълта от Духа Свети, ви Го дадоха като Бога? Някакви нови черти на Лика Му? Но те и сега са същите. Това че Той е „онова, по-голямо от което нищо не би могло да бъде помислено“? Но това и по-рано знаехте, та даже знаехте, че то с необходимост и е. Не, нищо, нито в човешкия лик, нито в понятието, нито се е прибави­ло, нито се е отнело. Новото е в страшната, в разтърсващата енергия, която придоби за нас Този, Същият, с нищо неизменил се Лик.

Тази нова енергия е обаче такава, че да Го определим, да Го опишем в това, което вече се разкри за нас, именно тя – енер­гията на присъствието Му – не ни позволява. Но и нещо по­вече – ние съзнаваме тук, че дори и да би имало нещо, с което би могъл да се определи и опише Бога, и което само поради природното ни безсилие ние не можем да изкажем – то би погубило Бога като Бог за нас. Защото същността на Бога не е такава, че за Него ние не знаем или ние не можем да дадем определението, а е такава, че за Него и няма определе­ние. Същността Му е в това, че Той е „отрешеност от опре­делението“.

И аз питам сега (и това е последният ми въпрос) как ние научаваме, че това е същността на Бога? Не ли от Неговата енергия, която имаме, на която сме причастни във вдъхно­вението от Духа Свети. И тъкмо и само доколкото сме при­частни ней, доколкото я имаме, ние… „нямаме думи“, няма­ме сила, с която да я имаме. Ето как Бог в истинното познание за Него е „причастим по енергия“ и „не е причастим по същност“, както изразява това св. Григорий Палама.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.
Предишна статияСофия ДокуМЕНТАЛ 2021: нови съдби, нови герои
Следваща статияСпомени за Съединението